Учредителното събрание от 1879 г. - арена на сражения между „разгащени“ и „опнати“; „руски ямурлук“, наметнат с „белгийска мантия“?
Една от задачите на Русия по време на войната ѝ срещу Османската империя от 1877-1878 г. е да окаже помощ на българите в изграждането на своята държавност след като в продължение на близо пет века чуждо владичество те са били лишени от такава. За целта към Щаба на руската Дунавска армия е създадена специална Гражданска канцелария, възглавена от княз В. А. Черкаски. Последният пристъпва към своята мисия буквално още в първите дни след преминаването на руските войски на юг от р. Дунав. Към всяко освободено селище, към назначените руски военни и цивилни власти са привличани и по-събудени българи, които да се учат от техния административен опит.
Същата практика се повтаря и при учредяваето на губерниите, когато към всеки руски губернатор е назачаван и по един българин за вицегубрнаторКато такива с са привлечени Найден Геров, Тодор Бурмов, Драган Цанков, Петко Каравелов и др.
Княз В. А. Черказски не успява да довърши започнато дело, тъй като неочаквано умира в деня на подписването на Санстефанския договор (19 февруари 1878 г.- ст.стил). На негово място за руски императорски комисар е поставен княз Александър Михайлович Дундуков-Корсаков. Той е натоварен с още по-отговорната задача – изработването на основния закон, по който ще се управлява бъдещото Българско княжество.
Изпълнението на тази задача се оказва твърде трудно, поради малкото време, с което разполага новият руски администратор. Както се знае, предвиденият в Санстефанския договор срок за дейността на Временното руско управление в България от 2 години е намалено на 9 месеца.
Главната тежест за изработването на образеца на бъдещата българска конституция пада върху плещите на Сергей Иванович Лукиянов, виден руски съдебен магистрат, който до привличането му като началник на Съдебния отдел в Канцеларията на княз В. А. Черкаски е бил дългогодишен сътрудник в Министерството на правосъдието в Санкт Петербург.
Главната пречка, пред която опитният иначе магистрат се изправя, е фактът, че той трябваше да се заеме с изработването на документ за институция, каквато по онова време липсваше в практиката на руската административна система В Русия съществуваше абсолютистичен режим, при който императорът притежаваше в ръцете си всички държавни лостове за управление. Парламентът ( известен под името Дума) се появява чак в началото на ХХ в., когато след поражението на империята във войната й срещу Япония (1904-1905 г.) положението на император Николай ІІ е силно разклатено .И за да притъпи силното недоволство на руската общественост от абсолютистчния му режим, той е принуден да даде съгласието си изработване на конституция. и свикване на парламент До тогава, макар че в страната имаше правителство, то бе по-скоро един помощен орган към монарха,
С. И. Лукиянов изгражда при себе си една комисия, която да подготви проекта за бъдещата конституция в България, получила известност под името „Органически устав“.
Документът е изработен до октомври 1878 г. Той трябваше да се съобразн преди всичко с изискванията на мирния договор между Русия и Османската империя от 19 февруари 1878 г.., макар и прелиминарен, т. е. предварителен. В чл. 6 на този договор се посочваше изрично: „България се издига в автономно, поданно Княжество, с християнско правителство и народна милиция“.
Последвалият няколко месеца по-късно Берлински договор, който обезобразява до неузнаваемост Санстефанския, оставя обаче непокътнат текста, отнасящ се до формата на държавно управление на бъдещата българска държава. В чл. 1 на този договор по същия повод е записано изрично:“България се създава в самостоятелно трибутарно (т. е. плащащо данк) княжество под върховната власт на Н. В. султана. То ще има християнско правителство и народна войска (милиция)“.
От приведвените два пасажа е видно, че по отношение на формата на държавната власт във възобновената българска държава, Великите сили са единодушни - тя ще бъде монархична. По този начин е нанасен тежък удар върху мечтата на най-напредничавите умове в България и особено на Васил Левски, за „чиста и свята република“.
След като проектът на С. И. Лукиянов е вече готов, Временното руско управление, пристъпва към свикването на парламент, който да изработи бъдещата конституция И в това отношение Временното руско управление трябваше да се съобразява с указанията на Санстефанския и Берлинския договори. В чл. 7 на първия е посочено: „Едно събрание на първенците (нотабилите) на България, свикано във Филипопол (Пловдив) или Търново ще изработи преди избирането на княза под надзора на руския императорски комисар организацията на бъдещото управление , според правилата, установени през 1830 г. след Одринския мир в Дунавските княжества“. В чл.4 пък на втория се казва: „Едно събрание от български първенци, свикано в Търново,ще изработи преди избора на княз Органически устав на Княжеството“.
Т. е. и в двата договора ясно е заявено, че изработването на Конституцията трябва да бъде възложено на „български първенци“, без обаче да се конкретизира какво конкретно съдържание се влага в този израз.
Временното руско управление поглежда на новата си задача твърде широко. В състава на Учредителното събрание като депутати са привлечени лица, подразделени на няколко категории: 1. „по звание“, в която са включени представители на висшето православно духовенство (общо 10 души на брой); 2. от друговерско духовенство (2 души); 3.членове на Върховния съд (2 д.), 4.председатели на съдилища и на управителни съвети (97 д.) и 5. по избор (111 д.).
Поради липса на място не можем да изброим поименно всички тези лица. Тях читателите могат да намерят в документалното издание на Е. Стателова и З. Маркова. Спомени за Учредителнотно събрани от 1879 г. с., 1979, с.241-249). Не можем обаче да не отбележим някои по-фрапиращи факти. На първо място - сред депутатите освен българи са предвидени представители и на други етноси, между които и турци. И това се прави само броени месеци след като България се бе освободила от петвековното османско иго. Нека по този повод припомним колко време трябваше на французи и германци след края на Втората световна война, за да притъпят взаимната си омраза, и да пристъпят към съвместно изграждане на Европейската икономическа общност, първообразът на днешния Европейски съюз.
На второ място, сред депутатите в Учредителното събрание фигурират лица, известни в доосвобожденския период като открити туркофили, най-ярък сред които е доростоло-червенският митрополит Григорий, който след започване на Руско-турската война от 1877-1878 г. не само че отправя апел към пасомите на своята епархия да окажат подкрепа на османските войски, но сам предоставя личния си файтон в помощ на османската администрация в Русе.
За сметка на това по волята на западните Велики сили, до първия български парламент , не се допускаха избраните вън от пределите на Княжеството лица, поради което те остават в аналите на парламентарния ни живот като „депутати-сирачета“. В тяхното числото влизаше и Стефан Стамболов, който до навечерието на свикването на Учредителното събрание е един от ръководителите Кресненско-Разложкото въстание и като такъв избран за депутат от Македония.
Не на последно място – сред участниците в Учредителното събрание липсват и лица – последователи на революционното движение. Г. С. Раковски бе починал още през 1867 г. , гибелта на Апостола В. Левски бе увиснал на въжето през 1873 г., Хр. Ботев бе намерил своята смърт във Врачанския балкан на 2 юни 1876г. Повечето от апостолите на Априлското въстание от 1876 г. - Панайот Волов, Георги Бенковски, Иларион Драгостинов също не бяха сред живите. Единственият оцелял от тях - Стоян Заимов се намираше още на заточение. Жив от тая генерация бе останал и Любен Каравелов, но, както се знае, след гибелта на Апостола, той се бе оттеглил от активна революционната борба, а и бе тежко болен. Умира през януари 1879 г., без да дочака откриването на Учредителното събрание в Търново.
При това положение съдбата на бъдещата българска конституция е оставена в ръцете на две категории лица, които Драган Цанков със свойствения си език обозначава - първата с израза „гащници“ (т.е. простолюдие ), а втората - като „опнати“, (т.е. състоятелни лица, образовани, между другото и облечени по европейската мода). В историческата литература тези две групировка са познати повече като „либерали и консерватори“.
Самото събрание е свикано също според изискванията на Великите сили – в Търново. В случая навярно се е имало предвид фактът , че този град е бил столица на българската държава до падането й под османска власт в края на ХІV в.. Всъщност мястото на първия български парламент не е от особено значение. Защото Търнова отдавна бе изгубил блясъка на българска столица. По онова време в българските земи имаше редица други градове, които бяха не само по-многолюдни, но и по-добре уредени от него - например,Пловдив, Русе и пр.
Откриването на парламента става на 20 февруари 1879 г. в единственото по-пригодно помещение в града – сградата на Конака. Сред присъстващите са руският генерал-губернатор А. М. Дондуков-Корсаков, комисари на Великите сили и Османската империя, както и много граждани от Търново и други селища.
Преди да се пристъпи към деловата работа голям реч пред депутати произнася представителят на Русия. След като ги поздравява с „добро дошли“, той побърза да им съобщи, че за улеснение на тяхната работа е приготвен един проект от Временното руско управление, който обаче не бил задължителен за тях и че те са напълно свободни да изработят друг документ, какъвто намерят за по-пригоден за управлението на Бъларското княжество.
Веднага извиква въпросът: кои са причините, поради които абсолютистична Русия предоставя такава свобода на българските депутати? Отговорът не може да бъде друг , освен факта, че самият император Александър ІІ, минаваше за един от най-просветените монарси в Русия (след Петър І и Екатерина ІІ Велика). Именно той е,който две десетилетия преди това премахва крепостното право в Русия, заради което получава известност като „цар-освободител“. У нас в България дълго време погрешно се смяташе, че той дължи тази слава благодарение на факта, че е освободил българите от османското иго.
След приветствените думи на княз А. М. Дондуков-Корсаков се пристъпва към избор на Бюро на Учредителното събрание. За председател е избран видинският митрополит Антим, който малко преди това по заповед от Високата порта е снет ОТ поста глава на Българската екзархи., заради отказа му след започване на Руско-турската война да се обърне към българите с апел за изработване на благодарствен адрес към султана. След Неофит Бозвели и Иларион Макариополски той е най-популярната и авторитетна църковна личност сред висшия български клир. За подпредседатели са избрани Тодор Икономов и Петко Каравелов. Кандидатурата на първия не буди никаква изненада, тъй като и той е добре познато име от възрожденската епоха като виден борец за извоюване на църковната ни независимост. Изборът на втория, който пристига в България заедно с руските войски през 1877 г. се обясняваше с големия авторитет на неговия брат Любен Каравелов.
Трудностите в дейността на Учредителното събрание започват веднага след избора на Бюрото. В продължение на дни повечето от депутатите не искат да се пристъпи към работа, докато не се реши „общонационалният въпрос“, т.е. докато не бъдат заставени творците на Берлинския диктат да се откажат от наложеното разпокъсване на възобновената българска държава. При това положение възниква реална опасност свиканият парламент да не изпълни задачата, за която е събран. И ако не се стига до това положение, заслугата се дължи на княз А. М. Дондуков-Корскаков, който няколкократно , взема думата , за да увещава депутатите да се откажат от заетата от тях позиция, уверявайки ги че решаването на българския въпрос щяло стане по-нататък и при други по-подходящи условия.
От казаното е видно, че мнозинството от депутатите не крият голяма си болка от разпокъсаното българско Отечество. От този момент насетне идеята за обединението на разпокъсаните български земи става водеща във външната политика на България. За нейното осъществяване, както е известно, се водят няколко войни, които обаче за голямо съжаление не довеждат до очаквания резултат.
Тъй като мнозинството от депутатите в Учредителното събрание нямат необходимата подготовка за изработването на конституцията, взето е решение да бъде сформирана една парламентарна комисия от лица-юристи, която да подготви един проект (рапорт). Сред включените в състава й личатимената на Марко Д. Балабанов, д-р Константин Стоилов, Димитър Греков, д-р Георги Вълкович, еписксоп Климент Браницки, Преславският митрополит Симеон, Григор Д. Начович, Т. Икономов, Петко Горбанов, Драган Цанков и др.
Рапортът на комисията предизвиква остра реакция от страна на „гащниците“. Това, което ги разгневява е направеното предложение законодателната власт да бъде поделена между Народното събрание и един Сенат. Най-остро срещу идеята се обявява Петко Р. Славейков. Сдовото му става причина да бъде отхвърлено не само това предложение, но и целия доклад на комисията. След това се пристъва към поименно гласуване на всеки член от проекта на Конституцията..
Съдържанието на Коснтитуцията е добре познато, за да има потребност от неговото проследяване дори и в най-сбита форма.Това което следва да се каже е също така добре известно: благодарение на надмощието на либерално настроените депутати в Учредителното събрание, Търновската конституция се оказва за своето време една от най-демократичните в Европа. Споменатия по-горе Драган Цанков я оприличава като „руски ямурлук“, наметнат с „белгийска мантия“.
Демократичният дух на Търновската конституция е главната причина и за нейната по-нататъшна драматична съдба. Първият удар й нанася първият български княз Александър Батенберг. Недоволството му произлизало от обстоятелството, че тя му предоставяла по-малко правомощия от тези, които той имал като хесенски принц. Опитът му да я суспендира още в първите дни и седмици на своето царуване не сполучва, тъй като среща открита реакция от страна на руския император Александър II, който смятал тази конституция за своя рожба. След като последният пада убит в началото на март 1881 г., Ал. Батенберг се възползва от по-консервативните настроения на нови руски имератор Александър ІІІ и с помощта на намиращите се в Княжеството руски генерали, . извършва държавен преврат (27 април 1881 г.). Отхвърля конституцията и регламентирания от нея парламентарен ред, който той заменя с така наречения „режим на пълномощията“. Макар че срокът за този режим е определен за 7 години, след кто вижда негативната реакцията на мнозинството от българския народ, отказва се преждевременно от него още през есента на 1883 г. и възстановява нормалния парламентарен ред в Княжеството.
Наследилият го на българския престол нов владетел - княз Фердинанд се оказва по-перфиден . След като отстранява от власт Ст. Стамболов като свой „пръв съветник“ (май 1894 г.), той постепенно установява в страната истински личен режим, който запазва до края на царуването си в България ( есента на 1918 г.). През цялото това време монархът качва и сваля правителствата в България само според своите лични предпочитания, без да се съобразява с обстоятелството дали имат или нямат подкрепата на парламента.
След края на Първата световна война Търновската конституция отново е изправена пред сериозни изпитания – извършените два военни преврата през 1923 и 1934 г. обезсилват на практика нейното действие като основен закон за управлението на страната. От това положение умело и ловко се възползва следващият владетел цар Борис III, който след отстраняването на режима на звенарите въвежда отново открит монархически режим и действа с познатите прийоми на своя баща.
Тази практика продължава и след смъртта на монарха (1943 г.) от поелото неговите функции Регентство, съставено от проф. Богдан Филов, княз Кирил и генерал Никола Михов.
След извършената промяна на политическата система в България през септември 1944 г. , поради поставянето на България в съветската сфера на влияние, Търновската конституция става излишна за пореден път и е заменена с нова, приета на 4 декември 1947 г. която регламентира смяната на монархическото управление с републиканско.. Едва тогава лидерите на десните опозиционни партии се сещат за потъпканата Търновската конституция и предприемат действия за нейното съживяване. Всичко обаче е твърде късно. Новото време налага нови поряки в страната, които просъществуват до радикалните промени от края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век. Очакванията на редица десни и най-вече промонархически политически формации, че ще се пристъпи към възстановяването на Търновската конституция, не се сбъдват. Свиканото през 1990-1991 г. VII Велико народно събрание изработва нова конституция, която регламентира отново републиканската форма на управление в страната. Картината не се промени и след завръщането на цар Симеон ІІ от изгнание в страната. Със съгласието си да стане министър-председател, какъвто и бе в периода 2001-2005 г. , на монархическата идея е нанесен непоправим удар , от който тя надали ще се въздигне в обозримото бъдеще. Това обаче не намалява по никой начин ролята на Търновската конституция като едно от най.значимите събития в политическата на нова България.
