ПРИТЧА На Венко Евтимов Ще приседна, ще ми стане жал, ще погаля сухата тревица, ще река: – Аз също съм от кал, но това ни е съдба, сестрице! С теб сме само две добри души, просто сме наполовина мъртви: тоя свят съвсем ни изсуши – теб отвънка, а пък мен отвътре. Тайно – да не видат зли очи – хайде да се слеем в общо тяло: с празната ми кожа облечи своята душа осиротяла! Скрих сълзи за сто години дъжд – още цял живот ще ни подхранва. Първия живяхме по веднъж – тоя ще го поделим поравно… И тревата се засели в мен. Никой нищо не разбра, обаче оттогава съхна млад-зелен. А тревата оттогава плаче. КОПРИВЩИЦА Конче-вихрогонче между март и август… Нейде по средата както пъпли, пътят хуква и се врязва косо в планината. В звънналия въздух птичи уплах литва, с дълго ехо впримчен. За сърцето не е време за молитва, но прошъпва: “Димчо…” Конче-вихрогонче, грива разпиляло в белоцветни вишни, – толкова си нежно, толкова си бяло, че едва те виждам. Моля се за теб, а думите ми тръпнат – както си говоря, още ми се счува някой с плахи стъпки да събужда двора. Ала там е пусто – грохналите двери все не се отварят… Никой вече няма тук да го намери – край Демирхисар е. Препусни нататък, близнало с копита вишневото клонче… В този град-въздишка, този град-молитва, конче-вихрогонче!