Да си спомним отново за “Видрица”
През пролетта на 1983 г. се появи една книга, която раздвижи позастоялите води на тогавашния литературен живот, където всяко творение на литературно-партийните началници беше "пореден творчески успех" (ако си послужим със заглавието на рецензия за един от тях). Естествено, тя идваше от далечното минало с близо 100-годишно закъснение. Носеше странното заглавие "Видрица", а неин автор беше арабаджиевският поп Минчо Кънчев. Сред многото й достойнства най-напред ни порази в нея усещането за свобода. Един човек от мрачните времена на турското робство ни показваше какво значи да бъдеш свободен и че свободата е не толкова белег на дадено историческо време, колкото на вътрешно самоусещане и самочувствие на личността. "Видрица" ни донесе посланието, от което имахме най-голяма нужда в момента.
Демонстрирайки завидно за времето си жанрово самосъзнание, поп Минчо Кънчев схваща много широко и свободно понятието жанр във време на икономическа скованост на литературата. Очевидно по своя замисъл прозата му трябва да излиза извън границите на традиционните конвенции: "Видрицата е едно малко каче с железни халки и с клуп отгоре, която може да събере пет-шест оки вода. Тая видрица носят закачена на ръката си циганките, които ходят от къща в къща, та просят. В нея събират всякакъв материал за ядене: айран, ишумик, сирене, варени тикви, артисала гозбица и прочее, и прочее, каквото си изпроси, та я подарят. И затова моето описание нарекох "видрица", защото има описано за българи, даскали, ученици, попове, училища, черкви, воеводи, хайдути, дангули, арнаути, разбойници, турци кръвопийци, цигани и прочее."
Тук самото изброяване има самостоятелна смислова роля. В по-ново време за това явление, определяно от критиката като "разчупване на жанровите граници", "смесване на жанровете", "есеистичен роман", "безсюжетна проза", "документален роман" и т.н., се заговори у нас едва през втората половина на 60-те и началото на 70-те години на 20 век.
Авторът предлага едно виждане на света, което включва цялото богатство от случки, събития, човешки характери, битови взаимоотношения, настроения, психически нагласи по онова време; виждане, обогатяващо нашите знания и емоционалното ни отношение към епохата. С други думи, той се явява родоначалник на амбициозна и новаторска естетика, която за съжаление не е могла да допринесе за възраждането на прозата ни, тъй като ръкописът му е останал неиздаден и неизвестен.
Поп Минчовият летопис се отличава с необикновено лексикално богатство, включва думи от най-различни области на живота, социални групи и географски територии - от старозагорското село Арабаджиево до турската граница с Ирак. Демонстриран е откровен начин на назоваване на предмети и явления - от "долницата" до най-възвишените пориви на душата и на революционното съзнание. Изразителният "плебейски" език приляга свободно към всички подеми, изненади и страхотии на тогавашния свят. Богатият речник дава възможност да бъде нарисувана с размах широка панорама на народния живот и народните борби и страдания.
Много са незабравимите сцени, ситуации и образи във "Видрица". Да споменем някои от тях. Такава е картината на революционния подем през Възраждането, който Вазов нарече "пиянството на един народ", а поп Минчо Кънчев с присъщото му желание да конкретизира нещата като свидетел и участник, дава така: при пореден гуляй той става и пийнал, в попските си дрехи, с гола сабя в ръка повежда хорото. За цял живот остава в паметта ни описанието на случайната среща в гората с пиян турчин, който иска от попа или шише ракия, или главата му, и поп Минчо е принуден, подмамвайки го с хитрост, да го убие. Литературният портрет, преодолявайки абстрактността на словото, винаги се е стремил, за разлика от живописния портрет, да се доближи до физическия образ, особено когато има за обект действително лице и още повече - историческа личност.
Усилията на безплътните думи са насочени към това - да предадат осезаемостта на плътта. В портретната характеристика на Атанас Узунов като следствен по хасковското покушение усещаме отвоюваната неповторимост на човешкото съществувание: "...опърпан, одран, бос, гологлав, рохнат в главата като бухал, бит, бит, недобит... Дреме като разпаресница или като ерменлия. И какво яйце ще снесе?" И малко по-нататък: "Сливков, Станча, Бойча и хасковлиите знам, че са затворени, но никого не съм видял освен Буюклу Кара Мустафа Узунов, който още е с кървавата риза, като мушама на гърба му, панталоните му от бой скъсани на гъза, бос, рохнат в главата като страшило; изсъхнал, та пожълтял като пачи крака." Незабравими са страниците, посветени на боледуването и смъртта на поп Еню, които имат вътрешната обемност на самостоятелна "диарбекирска повест". А какво да кажем за описанието на тържественото посрещане на амнистирания поп Минчо в родното му Арабаджиево, когато не може да види и познае децата си в навалицата и ги извиква по име: "Где е Теню? Нека доде при мене да го видя и целуна." Теню доде, та ми целуна ръка и аз го целунах. "Где е Пенка?" - и тя доде. "Где е Кънчо?" Мълчание. "Кънча убиха черкезите в Стара Загора." Нека бъде курбан, Бог да го прости, царство така се печели и без жертва и кръв свобода не става." Тези думи могат да се сравнят само с други две крилати изречения в българската история: "Ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя - губя само мене си" и "Мила ми Венето, ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе..."
Първият том на "Видрица" беше посрещнат възторжено от читателите и критиката. Двадесетхилядният му тираж изчезна от книжарниците за броени дни, което наложи да бъде преиздаден още на следващата година в същия тираж, изчерпан отново за кратко време. Писатели и критици от различни поколения и с различна естетическа ориентация публикуваха отзиви с красноречиви заглавия: "Величественият звън на "Видрица", "Българска одисея" и т.н.
За разлика от първата, втората книга на Поп Минчовата епопея беше посрещната почти с пълно мълчание. Решаващи се оказаха няколко причини. Тя излезе с голямо закъснение от 13 години поради настъпилите обществено-политически промени след 10 ноември 1989 г. Получи се разкъсване на едно живо тяло и тя беше възприета от мнозина едва ли не като мъртво копие на първата. Друга беше и обществено-политическата ситуация. "Най-варварското робство" на някогашните "турци кръвопийци", както пише авторът й, политическата конюнктура превърна в благородно "етно-културно присъствие". Освен това читателите, борещи се с бедността и глада, вече нямаха възможност да купуват книги, а и психологически не им беше до книги.
Все пак в първите седмици и месеци след излизането й можеше да се чуе в разговори между литератори, че не била така интересна, че в нея личала известна умора и обезличаване на рутинираното авторово перо.
Нищо подобно! Тя дори е по-единна и с по-хармонично разгърнат разказ, който не е така накъсван от хронологията на най-различни събития и случки; фокусирана е определено около ролята на публициста - моралист и общественик. Личи и по-голяма професионална сигурност, идваща от натрупания през десетилетията писателски опит. Линията на авторовото развитие е възходяща. Истината е, че вторият том на "Видрица" е много различен от първия по своята идейност, емоционалност и като последица от това - по своята стилистика.
Тук поп Минчо Кънчев е показал положението на доскорошния участник в националноосвободителните борби вече в условията на свободното отечество. Виждаме, че за него няма място в новата действителност, той няма какво да прави и е излишен, макар че поп Минчо поради своята жизненост и инициативност върши и сега много полезни неща. Той продължава да се вълнува страстно от проблемите на хората, особено на изпадналите в беда, и не би могло да бъде иначе за един поборник за свободата. Енергичен и деятелен по природа, не остава със скръстени ръце, а преодолява всякакви пречки, за да помогне на хората.Продължава да се грижи особено ревностно за своите съселяни, чиито домове и имоти са разорени и опожарени от отстъпващите турски войски и има изгледи да посрещнат зимата без храна и покрив над главата си. С качествата си на организатор им помага да се снабдяват със строителни материали, за да струпат някакъв покрив над главата си преди наближаващата зима.
Използвайки останките от своя авторитет и предишните си широки връзки, той спасява мнозина, станали жертва на беззаконията на правителството по време на Стамболовия режим, когато арестуват и бият всеки, де кого срещнат, подозирайки го в някакъв "заговор". Без да споменава поименно диктатора сопаджия, дава много примери на жестоки репресии срещу бедните и прости селяни за незначителни или мними престъпления. Но всичко това върши като частно лице, а новата власт гледа на делата му с недобро око, тълкувайки ги като незаконно своеволие. Често го привикват в общината да дава обяснения пред кмета, и изобщо му се налага да припомня на множеството или на новоизлюпените управници, че е участник в революционната борба, бил е осъден на "вечно заточение" и е лежал пет години в диарбекирските тъмници. Обаче неговият властен глас, който приковаваше вниманието и събираше волите в едно желание за свободен живот, сега вече е само спомен. Никой не иска да го слуша. Това понякога става при комични и дори пародийни обстоятелства, тъй като думите му все повече губят своето въздействие върху околните и най-често са израз на дълбоко разочарование от новото, на ирония и сарказъм към настоящето.
Виждаме как Освобождението разклаща нравствените устои на населението.
Започват да се ширят егоизмът, неуважението, пиянството, развратът, алчността, жаждата за забогатяване - неща, които причиняват истинско страдание на стария поборник. Религиозен човек, който не познава смирението, поп Минчо отново е смел и непримирим към неправдата, глупостта, подлостта; заклеймява с болка упадъка на нравите, пиянството, кражбите, безпътицата, които проникват дори в собственото му семейство.
Отношението му към новата власт до известна степен е отражение на отношението му към Русия. Той помни, че българската държава се ражда повторно благодарение на руското оръжие и руските жертви, че и своя втори живот той дължи на тях. Ето защо запазва докрай почит и благодарност към Русия, за него това е въпрос на морал и лична чест. (Имало е и такива хора!). Но по времето на Стамболов привържениците на Русия изпадат в немилост.
В основни линии идеята за разочарованието на някогашните борци от следосвобожденската действителност е добре позната в нашата историография и художествената литература, най-вече от редица творби на Вазов. Пословични са станали думите му от повестта "Немили-недраги": "Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин!..." Но в книгата на поп Минчо я преоткриваме вече като убедително и достоверно свидетелство от първа ръка на документална основа.
Никъде другаде разочарованието не е дадено така убедително като лична съдба и лична драма, както при поп Минчо Кънчев. Никъде този въпрос не придобива такава изразителност, не е толкова болезнен, защото засяга всичко, с което авторът е живял досега като човек, неговата душевност и светоглед, неговата природа и култура на поборник за свободата на отечеството. Разочарованието е дадено в този вид, в който е преживявано, дадено е като процес. В това отношение "Видрица" няма равна на себе си.
Разбира се, авторът не знае, че това се нарича "разочарование от новата действителност", но болката му е автентична и дълбока точно защото не умува над нея и не знае какво име да й даде.
Мисълта на поп Минчо Кънчев и душевните му състояния не са еднозначни, а твърде противоречиви и сложни. Неговият жив ум и неспокоен характер го карат да не приема ставащото в свободното отечество. Но от друга страна, като непреклонен противник на турското робство и поробителите, той не може да намери изход в носталгичния копнеж по миналото, когато са били на почит храбростта, жаждата за свобода, уважението към здравите семейни връзки и традиции. Тази безизходност предопределя съдържанието, атмосферата и начина на изображение във втората част на Поп Минчовия летопис.
Всъщност поп Минчо изживява истинска духовна и социална драма не когато го арестуват и съдят, не когато го карат при нечовешки условия като добитък за Диарбекир, не и във влажните зандани, а сега - в свободното отечество!...
Особено показателно в първия том беше описанието на пътуването за Диарбекир; дори това пътуване е описано така, че в него се усеща красотата на приключението и риска, удивлението на човека, чийто живот е протичал в монотонното всекидневие на едно село и за първи път изтръгнат от това всекидневие, той открива света. Втората книга не е така живописна и вдъхновена, емоционалното виждане на действителността е друго. В нея липсват широкия размах на изображението и високия патос, тя е по-делнична и приземена, а патосът на борбата е заменен от приглушените нотки на иронията, самоиронията и сарказма. Причина за всичко това е самата отегчителна действителност в малкото тракийско селище, в чието мизерно и неуютно всекидневие авторът е потопен. Но книгата му, свързана с местния колорит, в крайна сметка израства до обемен общонационален символ на промяната, на новото, което за нас винаги е нещо тежко, криещо заплаха и принуждаващо ни да съжаляваме за миналото.
Когато обаче авторът се изправи пред разтърсващите загадки на битието, перото му отново възвръща своя блясък. Най-яркият момент във втората книга е описанието на смъртта на бащата на поп Минчо - столетника Кънчо Стоянов, под заглавие "Рождество Христово".
Критичното си отношение към редица явления на живота след Освобождението поп Минчо Кънчев изразява най-често чрез иронията. Той е прибегнал до една естетическа категория, която не е била характерна за неговото време. Ще припомним, че двамата му велики съвременници, Каравелов и Ботев, използват за целите на сатирическото изображение един типичен за онази епоха похват - натрупването на отрицателни физически черти в обрисуването на персонажа. Иронията е стилова особеност, която се опира на несъответствието между буквалното значение на речта и нейното същинско значение; същинско значение - прикривано от автора, но отгатвано от читателя. Сигнал за ироничност във "Видрица" най-често е несъответствието между героичните думи и жестове, ехо от близкото минало, и мизерните обстоятелства на настоящето, при които те биват изричани. Той не щади и себе си, когато си признава с лукава усмивка как се е измъквал от клопките, които му устройват новите управници, за да го сблъскат с някой млад пияница и станат свидетели на саморазправа със стария поборник, за когото преди знаехме, че не се спира пред никаква опасност. Иронията, макар и родена в античността, се свързва с модерното естетическо съзнание. Така че поп Минчо Кънчев е революцонер не само в прекия смисъл, но той осъществява и една естетическа революция като писател.
Ние все още сме в дълг към неговата памет. Назряла е необходимостта от пълно академично издание на огромния ръкопис на "Видрица", наброяващ повече от 2000 страници, който стигна до нас със значителни съкращения. Това е книгата, от която ще имаме нужда винаги; книгата, която още дълго време ще лекува българската психика от страха.
