ПОЕЗИЯТА КАТО СВИДЕТЕЛ – нова книга на Георги Константинов
Известният наш поет Георги Константинов е написал една необикновена книга. Тя съдържа есета и стихове, осветяващи съдбата на древните български книги, сътворявани през Златния век върху листове от овча или телешка кожа. Есеистичното му перо проследява драматичната съдба на нашите книги през най-мрачните векове, както и възкръсването на книжовността ни през Възраждането. В книгата „Поезията като свидетел” засияват имената на плеада наши духовни будители от Паисий до днес. Има вълнуващи страници, съдържащи и малко известни факти за епичните битки при Шипка и Плевен, дали вдъхновение за незабравими поетически творби. В тази оригиналнокомпозирана книга се говори за такива поети като Вазов, Яворов, Дебелянов, Гео Милев, Дора Габе, Цветан Спасов, Петя Дубарова. Книгата съдържа и много стихове от споменатите поети, включени са и някои стихотворения от автора на книгата.
На връщане от красивия, полегнал между родопските върхове град Смолян, където четохме свои стихове под паметника на Орфей – по пътя, между многото завои, се завърза интересен разговор. Как се ражда в ранното средновековие българското поетическо слово? Освен духовната извисеност към новата християнска вяра, откъде е получило тласък и подкрепа то? Само небето ли е дало крила на онези пламенни словотворци, излели вдъхновението си в първите български книги? Откъде е тръгнала тази изначална и мощна поетическа вълна?
Несъмнена е ролята на големия извор на вдъхновението – приемането на християнската вяра от българския народ. Под непоколебимия поглед на цар Борис, нашия Кръстител, тази вяра се разпространява, (даже налага!) по цялата огромна българска държава. Невъзвратимата духовна промяна върви ръка за ръка с първите славянски книги, грижливо изписани на глаголица и кирилица.
И особено на книгите, написани на кирилица – азбуката, родена на българска земя, нашата велика и неповторима кирилица!
Тогава в Преславската книжовна школа се слага началото на българската поезия и ораторската тържествена проза, сътворявани на новата родна азбука. Често се питаме точно кой под българското духовно небе е създал кирилицата? Климент Охридски? Обичащият книгите, идващ към прeстола, млад цар Симеон? Или например – Наум, Ангеларий, Сава, Горазд, а и някои други Кирилово-Методиеви ученици, дошли на наша земя? А може би всички заедно?...
Отдавна се питаме това, без да имаме напълно ясен отговор. Но нали по-важното е, че още през девети век България вече си има азбука?
Да си припомним, намесих се отново в разговора аз, онзи велик църковен събор през 893-та година, на който нашият Кръстител Борис-Михаил, обявява пред цялата държава три важни промени:
1. На царския престол се въздига третият му син Симеон (на мястото на първородния му син Владимир Расате, невъзприемащ християнството – и затова ослепен и хвърлен в затвора)
2. Българската столица се премества от Плиска в книжовния Преслав
3. Българският език заменя гръцкия в богослужението и управлението на страната. Българските кирилски букви стават задължителни в цялата държава.
Нито една европейска държава не е обявявала с официален държавен акт в толкова ранна епоха своя книжовен език!
И така – в цялата българска империя (някои историци я наричат така!) вдъхновеното поетическо слово, отправяно към Бога, а така също и думите, уреждащи различни държавни дейности, трябва да са на български език и изписвани на родната кирилица. И това важи за цялата ни страна – земите до Солун и Охрид, до Драч и свещения Берат, чак до крайбрежието с излаз на Йонийско море (в днешна Албания), до Алба Булгарика (Белград), до Косово, цяла днешна Румъния (назовавана Молдова), до Моравия и до Пеща (в днешна Унгария), Южна Украйна, до устието на Днепър и т.н.
От този ден нататък в целия този български простор ще светят думите на родното поетическо слово, изписано с кирилски букви!
Християнската книжнина, сътворявана вдъхновено от български творци на нашата кирилица, не само озарявала с божието слово всеки човек, възприел новата вяра, но и обединявала духом многобройния народ от всички краища на голямата славянска държава.
И започва да се разпростира и да вълнува милиони души голямата вълна от български творби: поетични молитви (като „Азбучна молитва“ и „Проглас към Евангелието“), Христови възхвали, евангелия, проповеди, жития, псалтири... Построени са и хиляди нови Христови храмове, чийто брой, според някои историци, надвишава 12-15 хиляди. (Немалко такива храмове са съществували и преди това...)
А като се има предвид, че във всеки църковен храм са необходими най-малко 8 книги за литургична и всякаква друга дейност (по указание на Климент Охридски в т.н. „Апостолски правила“) – очевидна е необходимостта от десетки хиляди книги по цялата обширна страна. Нека напомним, че една такава книга, прославяща Божието слово, изобразена с кръстове, цветни плетеници, детелини, растителни и животински мотиви, обикновено съдържа над 50 страници. Някои книги – дори двойно и тройно повече...
Значи говорим за поне 5-6 милиона страници! Безброй страници, изписвани от хиляди образовани монаси... Защото в ранното средновековие печатници не е имало – всяка книга се е пишела и преписвала на ръка, предимно в стотиците манастири.
Многомесечен и изморителен труд. Неслучайно, според един от учениците на патриарх Фотий, за една такава книга се е давало най-малко 100 грама злато. Самото преписване е струвало около 13 златни монети...
И тук достигаме до втората част от заглавието на този скромен текст. Първоначалният материал, с който е създадена старобългарската книга между 9-ти и 12-ти век, е пергамент. Това означава специално обработена животинска кожа. За създаването на само една книга са трябвали голям брой овчи, кози или телешки кожи. Тогавашните пергаменти се правели само от тях. И за тяхната направа най се ценяла кожата от новородени или мъртвородени животни... А пък от една кожа, в зависимост от вида на животното, можело да се получат най-много от 4 до 7 страници...
Кожата се изпирала, изтъргвала се от косми, киснела две седмици във мляко. Осолявала се, изсушавала се, натривала с кварц, брашно, мляко... Върху нея се пишело със заострени пера от гъска, патица или лебед...
Може прозаично да звучи: за да съществува тогавашното книгосътворяване, несъмнено е трябвало да има цветущо селско стопанство – с милиони овце, кози, рогат добитък, домашни птици. Българската книжовна дейност, родното поетическото слово са зависели пряко от тази прозаична икономика. И обратно – съвсем е безспорно, че сътворяването на книги също е спомагало за развитието на животновъдството в огромната страна, пък и на цялото тогавашно селско стопанство. Нека не бъдем упреквани в излишен прагматизъм – извисеното литературно творчество в ранното българско средновековие не може да се отдели от този земен факт.
Великата културна вълна, назована по-късно Златен век, е имала не само мощен енергиен източник – новата християнска вяра и голямата дарба на нашите книжовници, но тя е била в пряка връзка (а навярно има и принос за нея!), с развитото стопанство на страната.
Така е било тогава. Сигурно такава взаимнопричинна връзка има и днес. Духовността винаги е била двигател на цялостния развой на страната. Без всеобща литература и култура няма истинска държава. И само истинска държава може да има всеобща и въздействаща култура. Нека не се плашим от този прагматичен извод, очевидно несподелян от днешния властови елит.
Накрая, макар и мимоходом, ще прибавим още един факт. Прочетох някъде, че от всичките хиляди старобългарски книги, след дългите и разрушителни векове, на българска територия е открита една-единствена оцеляла книга от Златния век: „Енинския апостол“. Всички други скъпоценни старобългарски творения – като Манасиевата хроника, Лондонското евангелие или Томичевия псалтир, както и други, стотици старобългарски книги – са били открити извън границите на днешна България... Тъжно, но факт.
Нека този нежелан финал остане за размисъл.
