На 11 февруари в Литературния салон на Тракийските дружества, издателство „Захарий Стоянов“ представи новият роман на писателят Кънчо Атанасов „Сбогуване със себе си“. За творчеството на писателя говори чл.кор. Иван Гранитски. Романът бе представен от изтъкнатия публицист, етнолог и писател Тодор Коруев, според когото това е „мега супер интересно“ за автора и за българската литература. Слово пред събралото се множество произнесе авторът Кънчо Атанасов. Той разказа за своите вълнения и премеждия при написването на романа, отговори на въпросите и раздаде автографи.
Цели 11 години са изминали, докато последната книга на Кънчо Атанасов стигна до читателите. За наша чест, тя е с марката на издателство „Захарий Стоянов“, и е озаглавена „Сбогуване със себе си“. Преди „да се сбогува със себе си“ писателят търсеше „ефекта на пеперудата“ в най-горещите точки на планетата – Ирак, Босна и Херцеговина, и Афаганистан, за да се върне в с. Маноя, което обитава заедно с още двадесетина чичовци и стринки, които са не само прототипи, но и герои поименно в неговото ново художествено произведение, което ако използвам рекламната лексика може да се определи като мегасуперинтересно. Някому заглавието ще се види страшничко, но както обяснява писателят, то има по-дълбок смисъл – през живота на човек символично му се налага „да се сбогува със себе си“, което значи, че житейският му път го изправя пред големи промени, предизвикани както от обществено-икономически, тъй и от лични, съдбовни причини. В този смисъл героят влиза ту в едно, ту в друго житейско поприще, променя нагласи, узнава нови неща за хората и за себе си, образно наказано неведнъж „се сбогува със самия себе си“. Главният герой на романа е автомонтьор и автобояджия, сам преминал през сбогувания и раздели - от Киро Факира, през Тотьо Таксито до Тотьо Тенекето. Но има неща, с които човек като него никога не се разделя, това са любовта, добротата и служенето на другите с обич и смирение.
Романът е епистоларен, писмата са мейлове, то в селото няма и отде да се прати писмо с марка, поща няма. Във Фейсбука Тенекето общува с умна и любознателна жена, която четиридесет и кусур години е преподавала български език и литература, а на него все на книги му е вървяло, има и пълни рафтове с книжниа. В книгите намира един друг живот, където хората са добри и доброто почти винаги побеждава злото. Обещал е да разкрие пред дамата отсреща "подробно и изрядно как кризите могат да бият отделния човек и как отделният човек може да отбие кризите от себе си". Ала дамата настоява да узнае нещичко и за миналото. И Тенекето започва да ги меша: това, което е, и това, което е било. Сякаш е знаел мисълта на Уйлям Фокнър, че "Миналото никога не е мъртво, то дори не е минало". А според извадката на неговия герой Кольо Даскала "Както в миналото бъдещето зрее, тъй и в бъдещето миналото тлее!" или друга: " Ако ти стреляш в миналото с пистолет - бъдещето ще стреля в теб - с оръдие!". И така образи и събития от миналото - десетилетия назад, и от днешното изпълват богатата електронна кореспонденция, която на повече от 650 страници разкрива българската орисия и то по начин, по който друг наш писател не го е правил. И мисли и копнежи по бъдещето има в повествованието, дори Музей на бъдещето стъкмяват неговите герои в Маноя, за да спасят народните традиции и българщината за идните поколения, на които щяло да се наложи да изграждат света от самото му начало.
Връщането към детството
започва с разказите на прабаба му - днес за чумавото време, вчера - за първите войни, друг път - за следващата. "Нейният Гичо" е убит някъде край Одрин и никому не пожелава вдовишкия си живот. Внук й, баща му също Гичо, се прибира от мините в Мошино в селото, не може да счупи хатъра на бай Димитър Костадинов, партийния секретар, да поеме работата в свинефермата. Но партийният секретар взел, че изпратил майстори да оправят покрива на черквата, а за съглашателството с "опиума на народите", пък за по-сетнешния му опит да спаси липовата гора на селото, да не я нарежат за моливи, го обвинили в саботаж. За Тотьо Тенекето "битият" бай Димитър" си остава скъп човек. Та се гневи, че взели да плюят и да бият по партийните секретари. "Имало е партийни секретари и "партийни секретари"! И сякаш днескашните партийни секретари, като тръгнеш от един Сугарев, навестиш един Луджев, минеш през един Минеделчев, добереш се до големия Един Сайорданов, стигнеш до Един Магеоргиев, или пък някой друг от всички бои и фракции на боите - все са хубавци, красавци някакви и едва ли не по-добри и по-смислени от моя бай Димитър? Напротив - в много отношения са някои даже са по-лоши от него. Вече се вижда, че е тъй, и все по-видимо ще става..."
Тотьо Тенекето е убеден, че ако се беше намерил един бай Димитър сред днешните партийни секретари "за едно лято само цялата ни България ще бъде пометена като за пред гости и лъсната като панаирната палата в Пловдив!; Полетата на България обработени и подредени открай докрай! ; Горите й - разредени и просветлени, като картинки!; речните корита оформени и обезопасени за всякакви възможни изненади! Много пари ли иска това или повечко мерак, обич към България, красив поглед и безмерна страст да го организираш и направиш... То трябва да бъде направено не заради страната ни ("тази страна"), а заради хората й!"
Най-сетне Тотьо Тенекето намира време да тръгне да си търси стажа за пенсия, но се оказва, че следите са заличени, предприятията са ликвидирани, архивите са загубени. Ходенето по мъките подир пенсията трябва да продължи в съда с трима колеги - свидетели и да се намери добър адвокат. Но пътуванията подир стажа за пенсия дават възможност на Тенекето да види "промените на новите смутни времена" и да ни разкаже за тях. Няма как да не мине покрай Птицекланицата. Тя е като след бомбардировка. "Още по-лошо - като последното италианско земетресение. Още по-тъжно: като след японското цунами, дето отнесе атомната им елекроцентрала! Не ни трябват на нас природни катаклизми.- можем да си направим по-добри от тях... Всичко е отнесено - животът, дето е бил тук, дертовете на хората, дето са работили тук, времето сякаш е отнесло!
И стърчат в безвремието някакви апокалиптични скелети - обезобразени и те, като много далечни кошмарни привидения..." След птицекланицата, където е работила неговата Мария, Тенекето тръгва към някогашния авторемонтен завод, "Арезето" му викали. Същата мила родна картинка. Тук му е била издадена трудовата книжка на шльосер-монтьор. И кара колата в посока към трудовите си книжки: "Не дупки по пътното платно, а ями, които от дъжд на дъжд - не могат никога да изсъхнат, колкото и да ги заобикаляш, както и да ги заобикаляш - едното ти колело все е в трапа!"
Още една особеност има кореспонденцията на Тотьо Тенекето:
когато разказва за някого, който му е скъп или е минал през живота му - не разказва за него, а разказва за себе си, тъй като неговата философия е, че човекът е това, което е, но още повече - хората, които са били около него. Ярък и интересен чешит е Кольо Даскала, не само затова, че не признава друга кола освен Трабанта и че никога не си купува винетка, че ненавижда рекламите, най-много оная простотия за простата, простамола и просталека. Изповядва себе си като глобалист в умерени граници и привърженик на пълния неутралитет. Малко му е това село на този човек, дай му на него света да върти на пръста си, казва за него Тенекето. Имам чувството, че Кънчо Атанасов се е превързал много към опакия човек и вкарва в устата му сентенции и мисли като тая: "Човек се научава да говори на две години, а после шестдесет години не му стигат, да се научи да мълчи!" Има в повествованието една любопитна сцена, в която Даскала със заучени умности и цитати поучава Писателят (сиреч самия Кънчо Атанасов) какво и как да пише. А позицията на Даскала е: "Днешните певци не пеят песни, а "парчета", както днешните писатели не пишат книги, а "текстове" и "бестселъри"! Да не дава Господ - и писател да става!" В разговорите понякога Даскала скандализира малкото селско общество, дай му да обсъжда и осъжда политиката на сегашните управляващи. Всеки ден отива при Тенекето да прочете новите вестници, но понякога отсича: "Няма да чета вестници днешния ден, много ми е хубаво, не ща да се мърся." Има ли по-точна оценка за печата днес?
Пълни са с драматизъм от преживяното изповедите на Митьо Макензен, наричан Митьо Маминото и по-сетне Митьо на Бяла Бона, майстор - стругар по професия, който гледа майка си на село. "Няма на тебе да го разказвам, на себе си искам да го разкажа - да се убедя, че е било истина, а аз съм минал покрай истината, и съм я подминал.. "- говори той на Тенекето. Не е имало на кого да каже за дисципа, който му лепват като граничар, за луначивото момиче Събка от механотехникума, за Милка от село Пърша, която майка му Марийка не харесала, защото е червосана, после идва истинската му любов - разведена жена с петгодишен Митко, тя му тръшва вратата заради пълзящата мълва за Митювия дисцип, за да дойде накрая Бонка, избрана от обявите във вестник "Златна възраст" по предложение на любещата майка Марийка. Пристига Бяла Бона, разказва за нерадостния си живот и за перипетиите си в Гърция и спечелва обичта на майката и сина. Променя къщата - правят баня и тоалетна, купуват спалня "Виденов" и чисто нови родопски китеници... от Самоводене, Великотърновско, и накарва Митьо да изтегли спестяванията си да купят кола, Бонка има книжка. Но парите заедно с обещаваната мазда изчезват както и родопските китеници, и чеизът на каката, дето гледа коне в Лос Анджелис, а тя е обещала да им праща на месец по сто долара. Нито доларите праща, нито идва за 40-те на брат си, а по-сетне и на майка си. Тромбът във вените на Митко тръгва и не му прощава, въпреки че майка му бърка разни чудодейни лекове (Кънчо Атанасов ги е описал с най-големи тънкости), вари чай, който и мъртвия ще вдигне.
Шмайзера бие всички възможни и невъзможни чешити.
Ходи винаги с топорче. Но малцина знаят, че е оставил на Тодорка на Стефан Кмета 360 лева - цяла една пенсия за погребението си, когато му дойде времето. Направил си е и ковчег, зад вратата на плевнята го оставил. И за поп е оделил пари. Ако се веснел някой от неговите добре, ако не дойдели - още по-добре. Едва ли - всичките били без работа и пропивали де каквото им падне. И пари за некролог е оставал - в един единствен екземпляр: "Отиде си единственият лош човек. Най-хитрият, най-гламавият. И най-подлият, който е успял да излъже живота, че изобщо го е живял. Неопечаленият бай Георги Шмайзера."
Пена на Борю също е странно явление. - тя се грижи за свекървата си, въпреки че нейният мъж отдавна е избягал с любовницата си. Цена Панделката пък изживява искрено мъката на приемната майка - раздялата с децата, които гледа, я довеждат до решението един ден да тръгне и да не се върне. И няма от нея нито вест, нито кост, нито кошница... Прелюбопитни са и другите чешити: Бате Стайко, който вари ракия без капка захар и води с калиграфски почерк дневник на станалото, на "видяното и чутото", Кмета Стефан, който всъщност е само кметски наместник и гледа кози, Монката - все със своя "Тих ужас", личният клошар на селото с прозвището "Имам чест...", Пената Кесето, Данчо Тока, провинциалният подпалвач Ван дер Любе, Малкия с обеца, вече в Холандия, Ваня Вагабондова, дошла от София да се храни тук екологично, Гошо Гроша, Славея, магазинерката, избягала в Англия, Макарона, който посяга на живота заради фалита на бизнеса. Писателшата, която вярва на езотериката и на Елена Блаватска, и не най-накрая конят Найден, чиято съдба е описана почти любовно. Толкова много житейски истории и толкова различни. @Не можеш да обхванеш необхватното...
И тези кънчови чичовци и стринки не биха влезли в книгата без познаването изтънко на живота, без въображението на автора и таланта му да създава пълнокръвни и неподправени образи, да събира думите и да ги осмисля в обобщения до мъдрост.
А в Маноя отдавна нямат читалище. И нямат и училище. И кметство нямат. Отнели са им всичко. Останал и сал един кметски наместник. И за хоп и за гроб.... Първо закриват черквата им, след това читалището, после детската градина, сетне училището. Последно слагат верига и катинар на кръчмата и магазина. Замества ги очукан бус. И шофьор, който им подава хляба, като на безпризорни. В огледалото за задно виждане от Маноя като че ли се оглеждат селата на днешна България с безпризорния им народ.
Спасение има. Във всекидневната на Тенекето правят нещо като клуб, нещо като читалище, нещо като нищо, но доставят кафемашина и някой лев за кафе. И скоро всекидневната побира цялото село. И всеки тук си идва с темата си.
Има теми, които не слизат от дневния ред на селските разговори като за земята. "Много е за един човешки живот да ти вземат земята, та и да ти я върнат! Много е! Излишно много!" или "Ще ви я върнем в реални граници!" И да ти го каже някой, дето и хабер няма какво е това нива, ами то, казва ти го президент, дето уж бил селянин! А ние му повярвахме. Абдали с абдали!"
Или за обществените поръчки: "При нас сега са много на мода "обществените поръчки". печелиш поръчката, изпълняваш я или я изпълняваш през куп - за грош и тогава се обявява нова обществена поръчка със същите играчи като се знае преди обявяването и кой ще е спечели и кой ще бъде подизпълнителят."
За езика: "Унищожи езика на един народ, ще унищожиш самия народ. това, което петвековното робство не свърши, можем да го свършим сами. И от телевизията, и от сцената всеки си приказва както му дойде. Мънка под носа си, изяжда звуковете, говори диалектно. Ами нали задачата е възпитателна, бе човек. За какво си застанал там? Наред с другото и да учиш този народ и на правилен говор."
За културата: "Културата, към която благоволява властта - това са безнравствените развлечения, теми без националност, безкрайното и безсрамно шоу по време на чума, което издевателства над всичко, което прави човека човек."
Благодарение на Кънчо Анатасов читателят крачи по вървището на българския живот - то тръгва или завършва в с. Маноя, от тук пътеките, пътищата, кога магистрали, кога третокласни (и едните и другите имат дупки и ями) водят насам и натам, нагоре и надолу, напред и назад, преминават през граници и терминали, съпътствани от дълги раздели, дори забрави. И това е не само днешния живот, но и животът преди... животът сега, животът до... и животът от...!
Съзнавам, че минах на едра тропоска прочетеното в тая книга, омаян от образи, характери, случки, притчи, историйки, сентенции и се впуснах да ви разказвам съдържанието й, а пропуснах длъжността си на съдник, който трябва да отреди заслуженото място на книгата в днешната литературната реалност.
Но се надявам, че ще ви убедя, че ако прочетете книгата, ще научите повече за българската съдба, за българския национален характер и проявленията му в смутните и подмолни времена, в които битуваме, дори имам дързостта да си въобразя, че книгата може да ви накара да се размислите как можем да променим тази наша злочеста българска орис.
