146 години от гибелта на Апостола на свободата
Преди сто години на това място е обесен Васил Левски. На това място „почива скромно славата на България“, пише Захарий Стоянов. Апостола преминава с последни стъпки оттук към безсмъртието. Черното бесило, издигнато от петвековния поробител, прекъсва светлия живот на великия син на България, ала той остава навеки в народната памет, в народната душа. Левски заживя в песни и предания, в легенди и мечти. Защото няма смърт за човека, който изцяло се е посветил на отечеството. Няма смърт за българина, който събира в своя обаятелен образ всички драгоценни черти на нашия храбър и мъдър народ. Ето защо тук е българският кръст.
Много неща се промениха оттогава, от оня мразовит февруарски ден на 1873-та, в който сърцето на земята ни страдалница изтръпва в безнадеждна скръб и покруса. Но през всичките времена и превратности на българската съдба Васил Левски живее с пулса на отечеството. За нас Апостола е светъл пример за нравственост и достолепие, основание за гордост.
Левски е ненадминат и далновиден организатор на националноосвободителната ни борба. Израснал от земята и духа на България, той стига до гениални изводи за изхода от петвековната робия. Вътрешната революционна организация, която Апостола създава, е уникално дело, което не рухва и след бесилката. Великият първомайстор на българската революционна организация не можа да види победата на своето дело. Но той, както строителя от песните, зазида в градежа на това велико дело самия себе си, окрилян от девиза „Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си“. Тази изключителна жертвоготовност пред олтара на отечеството е и ще остане неугасващ факел по вековния път на България. Васил Левски е гениално излъчване на народния дух. Той е слънчево явление в българското Възраждане. И ако обърнем очи назад – към мрака на османската тирания, ще видим, че в този исполин на градежа и мисълта, в действията на великия революционер, демократ и народен трибун са съчетани най-добрите качества на възрожденската българска личност: родолюбие, смелост, издръжливост, скромност, трудолюбие, нравствена чистота, човещина... Храбростта на Васил Левски е пословична. А неговият „весел нрав“ и „нечут характер“ те карат, по думите на Ботев, „да забравиш всички тъги и страдания“.
Житейският път на Апостола е непрежалимо кратък. Той загива едва на 35 години. Но величието на неговия живот се измерва не с преживените години, а със сътворения исторически подвиг. Всеки ден на Левски крие невероятни опасности. Но въпреки изпитанията и премеждията младият Апостол не се стъписва пред смъртта, не се отбива от пътя си на саможертвена вярност към народното дело. „Без свобода няма живот“ – казва той. Това убеждение, превърнало се във вътрешна природа на духа му, обяснява неговата решителност и смелост и в легиите в Белград, и когато носи зеления байрак на Панайот-Хитовата чета по Стара планина, и когато сам броди по пътищата на поробеното отечество, за да сее в сърцата на своите братя вяра и упование.
Има някакво сбъднато пророчество в това, че обикновеният, не дотам учен младеж, карловският Дякон, само за десетина години израства като гениален стратег, тактик и идеолог, като всепризнат народен вожд. Обяснението трябва да се търси в живата връзка с народа, с неговите мисли, чувства, страдания и стремления. Левски избира най-верния, най-прекия път към хората – пътя към техните души и сърца. Затова, както пише Вазов, „всички врати нему отворени бяха“.
Васил Левски се посвещава на народа с дълбока и чиста любов. И с вяра в неговите могъщи сили. Той вселява тази своя вяра у хората, вдъхва я в душите им с думи ясни и прости, с крилатите си дела, с личния си пример. Хората знаят, че когато Апостола казва: „Аз съм се обрекъл на отечеството си“, не изрича декларация, а изразява непреклонна готовност за саможертва.
Апостола проповядва пълно сливане с духа на епохата, с духа на българското време: „Времето е в нас и ние сме във времето“. Той върви през виелици и гъмжило от потери, тръгнали него да дирят; замръква и осъмва под различни стрехи и с различни имена. Цял погълнат от „народните работи“, той е като светец за поробените.
Такъв остава да живее в признателната памет на народа Апостола на българската свобода.
За величието и историческия мащаб на едно дело се съди по трайността на неговото присъствие в живота на поколенията. Делото на Васил Левски като великолепен синтез от идеи и подвиг надживява епохи. Ние виждаме това дело да лети с Хвърковатата чета на Бенковски, да окриля оградените четници на Околчица и Дряновския манастир, да побеждава при Шипка и да живее с подвига на руските братя освободители; да тържествува при Съединението и неговата защита, да възкръсва в образа на Гоце Делчев и българите юнаци в Илинденско-Преображенското въстание и освободителната Балканска война през 1912-1913 г.
Затова и днес всичко, което характеризира нашата действителност, ни дава основания да заключим: заветите, които Васил Левски остави на потомството, продължават да бъдат с нас в най-горещите и трудни места на съзиданието и творчеството.
Той и днес ни учи на предана любов към отечеството. Учи ни на безкористност, на постоянство, на делови размах, на честност към службата в името на народа. Неговата нравствена възвишеност е сърцевина, мярка за морал и човешко съвършенство. Колко трогателни са постоянно изричаните и изписани думи на Апостола: „Все за тебе мисля, мамо…“
И сега, изправени с преклонение пред скромния паметник на великия Васил Левски, ние изпитваме патриотично самочувствие като негови следовници. Извисен в историята, Апостола е дълбоко в нас. И чрез нас, чрез нашите деца и внуци той ще пребъде през времето като най-свидното чедо на майка България.
19 февруари 1973 г.
