За пореден път през 2018 г. се повдигна въпросът за върховете Шипка и Свети Никола, за връщане името на Свети Никола и „възтържествуване на историческата истина.”
Този път в атаката се включи и историкът проф. Петко Петков, който дори написа цяло изследване по темата за връх „Свети Никола”, сякаш някой е отрекъл съществуването на този връх в българската история и география. Но какъв е смисълът? Все едно днес да напишеш книга, за да доказваш, че земята е кръгла.
В своята „Книга за върховете „Свети Никола“ и Шипка“ проф. Петков професионално изследва материали и документи по темата и излага десетки аргументи в защита на тезата на тази група хора, които от 2007 г. периодически поставят искането си за връщане името Свети Никола. Тези местни „родолюбци“ се обявяват за изразители на мнението на българския народ.
Допитване до българите по този въпрос не е правено, но Професорът с писанията си ме подсети за една популярна народна песен:
„Еничари ходят, мамо,
от село на село,
мъжки рожби вземат, мамо,
еничари правят …”
Отдавна кръвен данък в България няма. Но от няколко десетилетия неправителствени организации, фондации, университети и професори „еничари правят”. С новия прочит на историята те целенасочено унищожават български светини, деформират съзнанието на младите хора и рушат националната памет.
В книгата си проф. Петко Петков подчертава решението на Учредителното събрание в Търново през 1879 г. за издигане на храм – паметник на връх „Свети Никола.”
Ще добавя по-малко известният факт, че още на Берлинския конгрес е прието предложението „Да се построи величествено гробище” в знак на уважение към храбреците, които „лежат на Шипка”.
Още по време на войната името Шипка става обобщаващо понятие, символ, а не просто топоним.
Радко Димитриев пише за защитата на Шипка и за защитниците на Шипка, не като конкретика, а като събирателно понятие /Р. Димитриев., „Боевете и операциите около Шипка във войната 1877 – 78 година“, 1902/
Така озаглавява своята книга – дневник и подпоручик Николай Мамишев, защитникът на Стоманената батарея – „Несколько дней на Шипке”. А героичната батарея е на връх Свети Никола.
Да припомним ли Верешчагин и неговият триптих „На Шипка всичко е спокойно“ ...
Срещу много от аргументите на проф. Петков могат да се представят контра-аргументи.
Професорът пише: „Дори да се приеме, че проходът носи името си от селото, а не от върха Шипка, то от това не следва, че един от двата по-високи върха в Шипченския проход / в случая „Св.Никола/ трябва да бъде преименуван с наименованието на съседния или на селото/града Шипка, само за да може да се твърди, че всичко по-важно в прохода носи името на селото/града Шипка...“
Ще ми се да припомня, че за пръв път в турски документ село Шипка се споменава в 1472 г. Не успях да намеря карта от това време, за да проверя отбелязан ли е едноименния връх, който има толкова много защитници. Дали наистина връх Шипка съществува от преди Освобождението? Или се появява в руските позиционни карти по време на войната. Защо тогава не е отбелязан в картата на Х. Молтке, в Руската триверстова карта или в картата от 1920 г., приложени и трите в книгата. Но вр. Шипка го няма и в картата на България на Димитър Хаджи Русет, издадена в 1843 г. в Страсбург. Там и вр. Св. Никола го няма. Така е и в карта на Христо Г. Данов /без година на отпечатване/. В картата на А. Кривошиев, съставена по най-новите карти на руски и австрийски генерални щабове и отпечатана във Виена спорният връх пак липсва. Тогава как да си обясним, че село Шипка и проходът носят името на споменавания връх. И не е вярно, че той никога не е имал друго име. Старите шипченци го знаят като Еврейските могили. Направете справка в „Топонимията на Казанлъшко“ на Цанка Константинова / 2008 /.
Увъртанията на проф. Петков, неговите предположения и догадки са изумителни, независимо дали се отнасят за конкретни исторически факти или за коментарите му на описанията на пътешественици по българските земи. Чехът Ян Вагнер в своите пътеписни бележки за България през 80-те години на 19-и век отбелязва: „Особено ярко изпъкват върховете Свети Никола и Узун Укуш.“ Странно, но Вагнер не е забелязал между тях прословутия връх Шипка. И за разлика от Професора, е разбрал, че от село Шипка е взел името си проходът.
Изненадващ е анализът на „Опълченците на Шипка”, което сам Вазов счита за едно от най-силните свои стихотворения. Професорът е категоричен: „Твърденията на някои автори, че в стихотворението си „Опълченците на Шипка, 11 август 1877“ Ив. Вазов е имал предвид връх „Свети Никола“, са неаргументирани и произволни... Текстът на произведението подсказва, че авторът има предвид един точно определен връх, ясно назован в заглавието.“ Така буквално да се възприема възпламеняващата Вазова поезия, като репортаж от мястото на събитието, е елементарно и неприемливо.
В 1902 г., след грандиозните тържества за 25-годишнината от Освобождението и освещаването на Храма-паметник в село Шипка, Иван Вазов, който е председател на Славянското благотворително дружество, говори на събрание за всенародния ентусиазъм и любов към госта граф Игнатиев, засвидетелства уважението към неговата личност и великите идеи на славянството. Защото при защитата на „шипченските висини“ става истинското смесване на руска и българска кръв.
Шипка е вече понятие натоварено със символика, а не географски знак. Синоним на саможертвата и подвига на руси и българи и възкръсването на България.
Представяйки поредния аргумент на своята теза, професор Петков сравнява обозначаването на върховете „Свети Никола“ и „Бузлуджа“ в „Атлас по българска история“ и прави следния извод: „Днес сме свидетели на неприкрит двоен стандарт - връх Бузлуджа, който официално носи името „Хаджи Димитър“, се именува със старото си, исторически утвърдено име, а връх „Св. Никола“, както е известен исторически, се именува по новому като Шипка, независимо от съществуването на друг връх със същото име.“
А нима не е двоен стандартът на проф. Петко Петков. Той не оспорва преименуването на връх „Бузлуджа“ през 1942 г. и не обвинява, че е извършено без широко обществено допитване. Неговата обективна научна критика се отнася само за периода 1944 – 1989. Поздравявам го за проявената гражданска смелост и кураж!
Във всичко, което се говори и пише, прозира целта - да изчезне името Шипка от този висок връх, името, което свързва в едно българи и руси, България и Русия. Каква борба се води вече десетки години, за да се разкъсат тези връзки!
Професор Петков споменава за малкото останали служители в НПМ „Шипка-Бузлуджа“, съкратени през последните години до нездравословен минимум. Жалва се за разбити плочи, за съществуващо някога осветление по бойните шипченски позиции и подчертава, че „двата върха са се радвали на внимание и държавна грижа“. Да, някога! Тогава държавата се грижеше не само за „двата върха“ - за всичко! И основната причина за забравата над „стария връх Шипка“ / Еврейските могили / с Командния пункт на ген. Столетов е политиката на НПМ с драстично намаления си състав и немарата на днешната държава, на управляващите вече десетки години. Но за професора злополучно и фатално е решението от 1977, а не днешната разрушителна политика в областта на културата, а и във всички останали сфери.
Перифразирам извод на професор Петков в заключението на неговата книга и изразявам убеждението си, че настоятелното искане за смяна на името на връх Шипка „отразява желанието на едно целенасочено малцинство“ да заличи символа Шипка като място светиня. При това силно политически мотивирано. Забележете колко са се активирали в последните месеци: телевизии, радиа, репортажи, интервюта. Може би са се разбързали, докато не са „изхвърчали“ от властта „техните“.
Имам желание, но не смея да предложа на професор Петков и на директора на НПМ Чавдар Ангелов да използват близостта си с властимащите и ВМРО не за кръщаване и прекръщаване, а за наложителните ремонти на паметниците и за охрана, за да не откраднат и последните оръдия от позициите.
Сто и четиридесет години в съзнанието на българите, в нашата душевност, Шипка е символ, национален символ. Никой не отнема славата на връх Свети Никола и не омаловажава събитията там. Десетки аргументи изважда проф. Петков, за да доказва доказаното. Шипка обединява всички тези исторически места – прохода, височините, позициите, върховете.
Според професора става дума за наболял обществено значим въпрос.
Обществено значимите проблеми в България не са малко, но те не са свързани с преименуването на връх Шипка.
С това предложение се цели да се зачеркне Указа на Държавния съвет от 1977 година, който според самоназоваващите се „патриоти”, е без солидна аргументация и без експертна подкрепа.
Прави са, не са се сетили навремето някой професор да напише книга, както сега Петко Петков. Голям пропуск на тоталитарната държава.
И понеже според тези „родолюбци” новата комунистическа власт „не случайно, в духа на времето след 44-та година, сменя имената, които имат някаква връзка религиозно с монархизма”, ще цитирам част от речта на цар Борис III при освещаването на Паметника на свободата на връх Свети Никола на 24 август 1934 година:
„…Шипка е героичният образ на българското Възраждане. Тя събра в един епичен устрем мъжеството и духовните сили на българския народ. Но пътят до Шипка бе далечен път. По него е килията на Паисий, българската църква във Фенер, лобното място на Левски и Ботев и черешовото топче, които символически отбелязват преходите на неудържимия възход на българския народ. Народните будители и апостолите на революцията, борците за българската църква и за българската държава работиха, всеки със средства на своето време, но с еднакъв полет и със същата светла надежда, за българското освобождение.
Победоносната Освободителна война, водена от руските войски, начело с незабравимия благороден рицар Цар – Освободителя, бляскаво увенча тоя полет на българина към свобода и народно добруване. Тая война бе от страна на братския руски народ едно дело на великодушие, без друг пример в историята на народите.
Господа,
На тая светла епоха от борби, на това велико дело за освобождението и на техните дейци и герои, народната признателност издигна тук, на това свято за нас място, тоя величествен паметник. Всеки паметник обаче, е разрушим от времето. Неразрушим е само споменът, който живее в поколенията и ги вдъхновява към подвиг. Такъв невидим паметник трябва да издигнем в душите си за великата епопея на Освобождението, за безсмъртния подвиг на Шипка и да го предадем на нашите потомци...”
Това ли предават на потомците днешните професори? И не ще ли поискат да преименуват Родопската Шипка? Македонската Шипка? Или може би ще обвинят цар Борис III в комунизъм?
Гина Хаджиева
Шипка
