На 11 октомври м.г, в София, бе проведена Национална научна конференция „Русофобството – причини, етапи, форми и институции“. На нея, всеобщ интерес предизвика прочетеното от доц. д-р Валентин Вацев резюме на неговото изследване „Русофобията, като антропологична катастрофа“. „Нова Зора“ вече разполага с пълния текст на студията на именития геополитик и политолог. Предлагаме текста в три последователни броя на просветеното внимание на нашите читатели с непоколебима увереност за неговото профилактично значение. Намираме, че е особено опасна за народа и държавата ни разгръщащата се в българските средства за масова информация антируска пропагандна капания. Волята за тази русофобска пандемия е с очевиден извън национален интерес и базиране. Предупреденият, обаче, винаги е въоръжен. Да си припомним тази мъдрост.
4. За мен религиозният генезис на русофобията е безспорен и не подлежи на съмнение.
При това русофобията се появява именно вътре в рамките на хрпстиянската културна вселена. Това значи на практика, че индуисти, например, или пък даоси и конфуцианци, или техните съвременни представители – китайските комунисти свободно могат да разберат теоретическия аспект на описвания проблем, но не биха могли (а и не са длъжни) да осъзнаят практическите аспекти, и често пъти особено драматичните колизии на проблема за генезиса на русофобията. Обикновеният мюсюлманин също може да се ограничи само с разбиране, но не и със съпреживяване на този проблем. Разбира се, обяснението е просто, става дума за драма, при това с трагични съставки, която се е разгърнала именно вътре в християнския континуум на Спасението. Това е процес, който се е разгръщал на различни места, но по един и същи повод. Многообразието на механизмите, в които се проявява този процес не прикрива, а разкрива единната му същност, а именно – жестоко и непримиримо разногласие, разгърнало се (и продължаващо като събитие да се разгръща до днес) в единните християнски координати на Доктрината и нейното тълкуване.
Могат да се посочат две фигури, които вече принадлежат на историята, но които не са чак толкова далече в миналото, че да бъдат напълно забравени. Фигурата в Русия, с която се свързва, с повече или по-малко основание началото на този разлом вътре в тъканта на християнското светоусещане е П. Чаадаев. 5 Ролята му в руския духовен живот не може да бъде подценявана – той е ако не първият, то един от първите руски културни дейци, в чиято позиция се наблюданат отчетливи елементи на този духовен разкол, който по-късно в руското общество доведе до катастрофални последици. Важно е да се помни, че Чаадаев в своето общество е заемал позиция не на маргинал, аутсайдер или „дисидент”, а е бил почитана и уважавана фигура, дворянин и офицер с общопризнато геройско поведение по време на войната.
В неговото творчество, обаче („Философически писма”), Чаадаев стоварва върху духовната практика на руското християнство изключително тежки обвинения. Като запазва декларативна вярност към православието, той критикува сурово Църквата, противопоставяйки й практиката на католицизма.
„Православната църква е пасивна и нечувствителна към историческите форми на живот на обществото, като животът свидетелства, че е възможна една друга християнска църква (а именно католическата), която активно твори добро, участва в обществения живот и денонощно оказва огромно въздействие върху умовете и сърцата на християните.” Разбира се, Чаадаев не може да бъде подозиран в протестанство, и все пак позицията му, която може синтетично да се опише с формулата „с вярата срещу църквата” представлява своеобразен аналог на западноевропейската Реформация. Великият реформатор на католицизма (именно на католическото християнство, а не на християнството въобще) също критикува Църквата от позициите на една по-особено тълкувана Вяра. И разбира се, при всички очевидни разлики между Чаадаев и Лютер критиката на Църквата „от позициите на Вярата“ неизбежно придобива политически смисъл. Всъщност, сблъсъка между вяра и църква не може да няма, освен всички богословски проекции и един неизбежен, par excellence политически смисъл, критиката на властта не може да бъде напълно ефективна, ако не е и от верски позиции.
Критикувайки човешката част на богочовешкия организъм, какъвто е Християнската Църква, Чаадаев поставя началото на политически конфликт. Причините на този конфликт ще бъдат осветлявани по-нататък в изложението, но следствията му още отсега могат да бъдат описани като разрушителни за руското православно дворянско съзнание, за което с основание се е смятало, че е просветената част на руското съзнание. За разлика от западно-европейските политически последствия на духовната революция на М. Лютер (Вартоломеева нощ, изтребване на хугенотите, поредица от разрушителни религиозни войни между силите на Реформацията и Контрареформацията), революцията на Чаадаев се ограничила до формите на скандал в дворянски среди. Той лично не е бил репресиран, формалните белези на неговото дворянско достойнство са останали непокътнати, само чрез височайше повеление Чаадаев е обявен за „умопомешан“. Интересното е, впрочем, че в съвременни руски дисидентски кръгове Чаадаев е споменаван като първата жертва на наказателна психиатрия. А въпросът на Чаадаев (риторичен, впрочем) „как е възможна държава с размерите на континент” представлява може би най-краткия начин да се синтезира политическото верую на руските дисиденти, но и на цялата световна русофобия. Вероятно ще бъде преувеличено да бъде подозиран Чаадаев в осъзната русофобия. Със сигурност няма как да се поставя достойният руски дворянин Чаадаев в компанията на съвременни дисидентски авторитети от рода на Светлана Алексиевич, Лия Ахеджакова и Валерия Новодворская. („Колко страшно е да се живее в тази страна“). Също така би било крайно неуместно реалният авторитет на патриота Чаадаев да се използва за обосновка на активността на фигури от рода на Ходорковски, Березовски и Гусински. Но съвременните прояви на руска русофобия, каквато я познаваме днес наистина водят своя генезис от дълбокото несъгласие на достойния имперски дворянин Чаадаев с Православната руска църква.
Вярно е, също така и нещо друго – че за да изучава сериозно и задълбочено русофобията изследователят спокойно може да се ограничи с макар и тесния, но много ярък и цветист кръг на руските русофоби, и в този смисъл парадоксалния принцип, че най-истинската русофобия е руската русофобия изглежда напълно обоснован и достоверен.
За да се изучава русофобията – но истинската русофобия, а не нейните безбройни двойници, деривати и подобия е достатъчно да се отиде в Москва. Всичко най-русофобско може да се открие там, а доскоро тово „всичко” (до края на миналия век) беше не просто в Москва, а беше концентрирано във и около Кремъл, т.е. беше на власт. В този смисъл изучаването на руската власт през 90-те год. на миналото столетие представлява ipso facto също така и изучаване на руската русофобия – автентична, яростна, активна.
Може да се каже с една кратка формула: руската власт през 90-те год. на 20-ти век беше власт на русофобията над Русия. Затова може да се твърди, че българската русофобия (колкото и малка, жалка и незначителна да е тя – 88!) има два корена, т.е. тя е двойнопроизходна. Единият корен, разбира се е несъмнено европейски (Хитлер в сърцата!), а другият корен без съмнение е руският. Трябва да се признае като факт и да се осъзнае в цялата й дълбочина и значение истината, че духовно – политическите, идейните и историческите шлюзове, свързващи България с Русия са не просто много широки, но са и двойнопропускливи, т.е. пропускат влияния в двете посоки - напр. от България към Русия – християнство и кирилица, от Русия към България – перестройка и ускорение, „смърт на Русия като царство на злото“.
И все пак, при анализа на руската русофобия е задължително да се забележи, отчете и осмисли една фундаментална особеност. Още на равнището на Чаадаев (ако приемем – временно – че той е основоположник) гневът към Русия е неразделно и същностно свързан с утвърждаването на положителния пример, този гняв не би бил възможен, ако Чаадаев не разполагаше с един, макар и не експлицитен положителен идеал за обществено устройство – така да се каже руската действителност е зло, в сравнение с една друга, правилна действителност. Разбира се, тази правилна действителност е католическият свят, това е „Западът като такъв”.
От позициите на „Запада като такъв” разглежда Русия един друг, много по-известен, много по-изучаван авторитет. Това е католическият абат, дворянинът, талантлив писател и пътешественик Астолф дьо Кюстин. В книгата си „Русия в 1839 год. 6” той описва всичко това, което и до днес представлява интелектуалното съдържание, цялостната аргументация и моралния патос на това, което днес е наречено русофобия. По този начин Дьо Кюстин задава „идеалната матрица на всяка възможна русофобия“, на русофобията „във всички възможни светове“ и това е вярно до такава степен, че ако днес някакво идейно съдържание не отговаря на тази матрица, то не може да бъде прието за русофобия, а само за случайна, ефемерна и несъществена критика на руската действителност.
По този начин достопочтеният абат подрежда в свързана и логическа форма основното идейно съдържание на явлението „русофобия”. Разбира се, както сочат ред изследователи 7. русофобските аксиоми в Дьо Кюстиновото евангелие на русофобията имат не толкова морален или естетически характер, колкото изцяло религиозен, богословски, еклезиологичен и егзегетичен характер. Главният грях на Русия, според абата е не толкова изостаналостта, жестокостта на властта, непросветеността на мужишките маси и т.н. и т.н. а нещо друго, при това съвсем просто. Абат Дьо Кюстин не може да прости на Русия единствено „неправилната вяра”. Не би я простил на никой друг, където и да е той – в Грузия, Армения, Сърбия, Етиопия, България, т.е. на православния човек. Накратко, русофобията на достопочтения абат в същината си не е нищо друго, освен погнусата и отвращението на правоверния (на правилно вярващия) към еретика. В тази позиция не е загадъчен и фобичния момент – отделно взетия еретик, случайно открит на територията на която духовно властва правилната църква (Ватикана) може да бъде заловен, запитан дали не се покайва, да бъде разпитан с пристрастие (технологията е описана в общоевропейския наръчник за борба с ересите и бесовството „Чукът на вещиците”8) и накрая да бъде изгорен (за негово добро и за назидание на публиката). Но точно това душеспасително и възпитателно въздействие е невъзможно да се приложи върху 120 милионната мужишка маса в Русия. Толкова много еретици на едно място в очите на абата представляват една неминуема практическа заплаха. Като добър католик абатът знае, без съмнение, че ереста сама по себе си не е пасивна, а е агресивна, настъпателна и злотворна. Това, което днес обитава необятните простори на Изтока утре не може да не нахълта в живота ни, непременно ще дойде на прага ни.
От времето на абат Дьо Кюстин са минали около два века, но същото светоусещане и същата диспозиция спрямо Русия (а и към целия православен свят, разбира се) продължават да имат доминантна роля в съзнанието на средния западноевропеец, като тази доминантност е особено натрапчиво очевидна в светогледа на англосаксонския свят. Там се очаква нашествието на еретиците не изобщо някога, а утре сутринта. В Русия по този въпрос все още има някакви илюзии – написани бяха някои амбициозни трудове на тема как “след преодоляването на комунистическите безумия Русия, която днес действително преживява християнски ренесанс неизбежно ще намери общ език с християнския запад”; като че ли дори Президентът Путин на определен етап вярваше в това. Практическият живот вече еднозначно свидетелства за нереалистичността на такива очаквания – защото от гледна точка на християнския Запад, комунизмът е просто обикновено безбожие, а виж Православието не е нищо друго, освен една агресивна и злокобна ерес, срещу която Западът е длъжен да обявява непрекъснато кръстоносни походи, ако иска да опази себе си и своята идентичност. Изпреварвайки това изложение, можем да кажем, че именно тази нетърпимост към православната ерес беше действителната, дълбинната причина руско-американски структури от рода на „Комисията НАТО – Русия” да са нежизнеспособни и да не функционират, а американския политик всеки път, когато бръкне в джоба си, да намира там Ръката на Путин.
Впрочем, още тук могат да се посочат факти, изпреварвайки изложението и донякъде отклонявайки се от основната му линия, чрез които може да се покаже какво русофобията не е. За разлика от Хитлер, който е вярвал, че руснакът в крайна сметка е Untermensch, т.е. недочовек и следователно част от тези недохора подлежат на унищожение, втора част подлежат на изтласкване отвъд Урал (т.е. извън периметъра на европеизираните чрез германската военна инициатива земи), а трета част да работят на територията на това ново разширение на Европа (бивша Русия) като нискоквалифицирана робска сила. И не толкова политическото „несъгласие” на Хитлер с политиката на съветските комунисти, колкото други дълбинни слоеве нa неговата мотивация са били доминантни – странната смесица от традиционно лутеранство и новооткрит и новонасаден окултизъм в личността на Фюрера е била достатъчна той да възприема Русия и руснаците не само като етногенетически непълноценни, но и като духовно изначално увредени индивиди. За разлика от Хитлер, Наполеон, давайки си сметка за дълбинните проблеми на тогавашната Руска империя, нито за секунда не се е съмнявал, че след събарянето на ретроградния царски режим в Санкт Петербург руското общество ще приеме с разтворени обятия идеите за Свобода, Братство и Равенство, т.е. глобалното послание на Великата френска буржоазна революция. Безбожникът Наполеон в контраст на Хитлер (лутеранин, вслушващ се в Съдбата), не се е съмнявал, че руския цивилизационен тип, руското общество и руската менталност са достатъчно пълноценни (въпреки нетърпимата природа на царския режим), за да усвоят най-новите и най-високите идеали на световната цивилизация. Наполеон е нахълтал в Русия с прогресистки цели, искал е просто да „подбутне” прогреса и в Русия, защото е вярвал, че идеалите на Френската революция имат универсален и общочовешки характер. Хитлер, за разлика от Наполеон е възприемал Русия като изначално етнокултурно непълноценна. На прогреса, според Хитлер Русия е можела да служи само като материал за усвояване, като впрегатна сила. Разбира се, съдбата и на двамата е била еднаква, катастрофално поражение. Разгромявайки по един и същи категоричен начин либералния прогресист Наполеон и век и половина по-късно носителя на „цивилизованото европейско начало” Хитлер (характерно е, че на въпроса на своя секретар „Кой сте Вие, всъщност, мой Фюрер?”, Хитлер отговаря възторжено и многозначително „Аз съм елин”. Какво значи този отговор става ясно, когато си спомним, че древна Елада е не само далечно минало, предмет на исторически изследвания, но и кодово наименование на „общоевропейска принадлежност и идентичност”. Хитлер не просто се е осъзнавал като европеец, а като главен европеизатор на епохата), Русия съобщава на света едно и също послание: това е страна-континент, страна - остров, цивилизация, която е контекстно независима; това е свят, който е отворен към всички други светове, но не и с цената на загубата на своята цивилизационна идентичност.
В началото на 19 век русофобията вече е налице.
(От това следва, между другото, и забавния факт, че днешните български русофоби съвсем не са откриватели – може би причина за това е, че доминантната черта на българската русофобия е интелектуалния мързел, в своите „върхови русофобски достижения” те все още не са открили русофобските постановки на Маркс, Енгелс и Ленин. В този смисъл днешните български ненавистници на Русия са осъдени на открития - предстои им да откриват (ако не им се спре финансирането, разбира се) аргументите си в цялото западноевропейско комунистическо движение до Октомврийската революция, а в някои отношения и след нея.
Още в началото на 19 век в пътеписите на абат Дьо Кюстин русофобията разцъфтява пищно, като разкрива и същността си. Не просто враждебността, а ужаса на достопочтения духовник от Русия се основава на нещо съвсем просто. Всичко, което почитаемия абат може да прости на испанската църква, а и на целия католически свят - инквизиция, религиозен терор, масови разстрели, абсолютна нетърпимост към другото мнение, перманентно подозрение към всички за инакомислие - той не може да прости на Русия, на руската църква, на Православието изобщо (дори и ако на православния живот гореизброените особености по принцип не са били присъщи).
С други думи апостолът на европейската русофобия, авторът на евангелието на русофобията (и защо тези мързеливци, днешните русофоби не го четат?) е просто един честен, осъзнат и последователен католик.
На етапа на абат Кюстин и Чаадаев религиозния корен на русофобията (заличен и забравен днес) е виден. Истината обаче е, че тази религиозна нетърпимост има своите още по-дълбоки, културно-исторически и верски корени, които са се развивали през столетията преди началото на 19-ти век, а тогава те дават просто своите видими резултати. Навлизането в дълбочина и разглеждането на културно-историческите и духовни предпоставки на днешната глобална русофобия задължително изисква особена методологическа рефлексия.
5. П.Я.Чаадаев ФИЛОСОФИЧЕСКИЕ ПИСЬМА, П.Я.Чаадаев Апология сумасшедшего, А.С. Хомяков Несколько слов о “Философическом письме”, напечатанном в 15 книжке “Телескопа” (Письмо к г-же Н.)
http://www.vehi.net/chaadaev/index.html, XII.6.2018
6. Кюстин, Астольф, Россия в 1839 году, Изд.Захаров, 2007
7. В. Кожинов, Маркиз де Кюстин как восхищенный созерцатель России, http://hrono.ru/statii/2001/kojinov.html XII.6.2018, Кс. Мяло, Хождение к варварам или вечное путешествие маркиза де Кюстина, Россия XXI. 1994, №4-5.
8. Инститорис Г. Шпренгер Я. , Молот ведьм, Изд.Амфора, 2005, също и Амфитеатров Ал., Классическая демонология
9. ТВОРЕНІЯ ИЖЕ ВО СВЯТЫХЪ ОТЦА НАШЕГО ГРИГОРІЯ БОГОСЛОВА, Архіепископа Константинопольскаго.Томъ I.Изд. Л.П.Сойкина, Типографія Спб. Стремянная, 12. собств. д.
