В разгара на информационната война със Запада, руските власти по някаква причина празнуват столетието на Солженицин. Невъзможно е да бъде обяснен този факт от гледна точка на рационалния ред. В дните, когато на нацията е нужна концентрация на волята, силата на духа и мобилизация, на нас с необикновено упорство ни тикат вехтото чучело, някога пристигнало триумфално при нас откъм границата като символ на победата над Империята. Ролята на Солженицин в историята на Отечеството е толкова двусмислена, фигурата му е толкова мътна, белите петна в биографията му са толкова много, че е затруднително даже да кажем с точност, какво е било това. Някога тази размазана шайба, изстреляна през океана, стана част от бадмингтона на спецслужбите на двете свръхдържави. При това, от наша страна някой съзнателно и целенаправлено играеше за противника.
Излезе така, че изкривената оптика на студената война, а също така прекалено раздутото его на Солженицин, не позволяваха на съвременниците му да погледнат трезво на тази личност, но сега вече е очевидна служебната роля на този „гигант на мисълта“, когото непрекъснато движат и дърпат тези или онези сили, вътре в СССР и отвъд пределите му. Фалшива страдалческа биография, фалшива писателска репутация (Нобеловата награда за литература е дадена на Солженицин още преди публикуването на „Архипелаг ГУЛАГ“), най-накрая, лъжлива маска на пророка – в това се крие хлъзгавата същност на тази ярка, но куха като лейка, фигура. Играчка на съдбата, ли е той международен авантюрист, бесен честолюбец? Възможно е и едното, и другото.
Обаче за носител на званието на национален мислител Солженицин точно не става. През 90-те години в продължение на много вечери ние слушахме неговото суетно мърморене по Първи канал на държавната телевизия. Не бе казано нищо значително, нищо дълбоко, нищо велико. Страната е разрушена, врагът настъпва, балаболката на ЦРУ, обличаща руски народни одежди, отдавна замлъкна в гроба и е време да забравим за нейното съществуване. Но не... Някаква неведома сила вътре в Русия продължава да дърпа този негодник към руския пантеон, раздувайки литературния и идейния му култ.
Неотдавна в интервю за „Фигаро“ вдовицата на литератора призна два важни факта.
Факт първи: спасител на Солженицин е бил шефът на КГБ Юрий Андропов. Да припомня, че последният, нарушавайки постановлението на Политбюро от 7 януари 1974 година, се разпорежда Солженицин да бъде изселен на Запад. Това отчетливо напомня ситуацията от 1922 година и така наречения философски параход. Тогава съветската власт, по-точно, някаква нейна законспирирана част, прави широк жест: пуска на Запад 160 професора, сред които са философите Бердяев, Франк, Илин, Федотов и други. И веднага издръжката им се поема от бюджета на американската организация ИМКА, в чиито задачи е включено създаването на широка идеологическа база за борба със съветска Русия. Това е бил „интелектуален спецназ“, подхранван от спонсорите от САЩ. В същия улей и по същата схема 50 години по-късно започна да се търкаля топката, наречена Солженицин. Не случайно, още през 1973 година, издателството YMCA-Press тиражира първия том на „Архипелаг ГУЛАГ“.
Факт втори, дословно е взет от интервю на Наталия Солженицина. „Александър Солженицин наистина призоваваше да се приключи с руския империализъм, с империята“.
Наистина. Ето няколко груби, но съвсем характерни цитати на Солженицин, потвърждаващи тази теза.
„...Ние сложихме на дръвника и пуснахме по наклона чрез бездарно проведената, даже самоизтребителната, „Отечествена“ война - една трета от своето население.
И аз виждам нещата така: трябва неотложно, на висок глас, ясно да се обяви: трите прибалтийски републики, трите закавказки републики, четирите средноазиатски, че и Молдавия, ако нея я влече повече към Румъния, тези единадесет – да! – непременно и безвъзвратно ще бъдат отделени“.
Думите „непременно и безвъзвратно ще бъдат отделени“ са подчертани от самия автор. Или още нещо: „Разбира се, ако украинският народ наистина иска да се отдели - никой няма да посмее да го удържа със сила. Всичко казано напълно се отнася и за Белорусия...“
„На кримските татари, разбира се, трябва да се отвори пълно завръщане в Крим“.
„...Да се обяви за несъмненото право за пълно отделяне на тези дванадесет републики – това трябва да стане без отлагане и твърдо. А ако някои от тях се колебаят, дали да се отделят? По същия начин, без съмнение ще сме принудени да обявим за нашето отделяне от тях - ние, които сме останали“.
А ето тук е най-главната, най-вмирисаната и пораженческа същност на солженицизма - „Трябва да спрем да повтаряме папагалски: „ние се гордеем, че сме руснаци“, „ние се гордеем със своята необятна родина“, „ние се гордеем...“. Трябва да бъде разбрано, че след всичко това, с което заслужено сме се гордеели, нашият народ се отдаде на духовната катастрофа на Седемнадесета година (по-широко: 1915—1932), и от тогава ние – до жалкост не сме предишните, и вече не може в нашите планове да имаме: някак си да възстановим държавната мощ и външното величие на предишната Русия“.
Всичките тези цитати са от книгата „Как да подредим Русия“, публикувана през 1990 година. По своята същност това е политическа програма за разчленяването на Голямата Русия, ръководство за унищожение на страната.
Или ето редове от „ГУЛАГ“: „А „бандеровците“, както и „петлюровците“, всиките са все същите украинци, които не искат чужда власт... защо нас така ни дразни тяхното желание да се отделят? Жал ни е да одеските плажове? Черкаските плодове? <…> големият опит от приятелското общуване с украинците в лагерите ми разкри, как им е наболяло <…> Ние сме длъжни да дадем решението на самите тях – на федералистите или сепаратистите, кой кого ще убеди“.
Тези махленски, празни битови приказки за „плодове“ и „плажове“ говорят много за Солженицин. Този „другар“, по всяка видимост, е писал подобни неща по поръчка срещу заплащане, иначе никак не можем да обясним появата на тези и други негови декларации, изпълнени с откровени глупости, несъвместими със здравия смисъл. Колко струват само 67 000 000 граждани на СССР, унищожени от болшевиките!
Както е известно, след Фултън на мястото на Гьобелс идва „жълтият Гьобелс - глобалният агитатор-пропагандист“. Именно на него вярно служеше Солженицин. Днес този „жълт Гьобелс“ безжалостно жили Русия, обвинявайки я във всички смъртни грехове. А в самата Русия този вермонтски агент го възнасят на пиедестала. Къде е логиката?
Солженицин е противен на много руски хора. Прекалено много в образа му е изкуственото, има много добавки и несъответствия. Даже историята с ареста му по време на войната не е прозрачна. Авторът на тези редове е бил познат със съслуживец на Солженицин. Той излага съвършено друга версия относно това събитие.
Солженицин е бил принуден да признае, че по време на излежаването на срока в продължение на много години е бил зачислен като таен осведомител на органите за безопасност. Обаче при това уж не бил написал нито един донос за своите другари. Възможно ли е това?
Сега едно от децата на Солженицин е диригент в Камерния оркестър на Филаделфия. Две други наглеждат руския суровинен сектор, заемат видни позиции в американската компания за консултации "МакКинзи". Единият от тях, Ермолай, започва кариерата си в Световната банка във Вашингтон. Ако започне война между САЩ и Русия, на чия страна ще бъдат децата на Солженицин? Въпросът е риторичен, но отговорът е очевиден. Родовите традиции са устойчиво нещо!
Някога съветските войскови части напуснаха Афганистан и Източна Европа. На тяхно място дойдоха военните подразделения на НАТО. В онези години бяха разорени съветските предприятия. Пустотата бе запълнена от изделия, изработени в чуждестранни фабрики. В обозначения период бе демонтирана съветската концепция за отечествената история, и на нейно място, яхнал куца коза, влезе Солженицин. Така и живеем: наоколо бази на НАТО, а вътре - Стени на скръбта и паметници на Солженицин, плодящи се из цялата страна като зайци.
вестник „Завтра”
Превод от руски език Гияс Гулиев
