Престъпления са се извършвали и продължават да се извършват и сега. Отново питаме – до кога това трябва да се търпи и да продължава?
По какво убийството на Джамал Кашоги в Саудитското консулство в Истанбул на 2 октомври 2018 г. се различава от геноцида срещу българските тракийци? И в двата случая имаме брутално и недопустимо нарушение на вътрешното и международно право от власти, чиято основна функция е да осигурят спазването на закона и реда и да гарантират живота и неприкосновеността на човешката личност. И в двата случая сме свидетели на унизително и нагло незачитане на човешкия живот от официални държавни власти. Но ако в случая с Кашоги говорим за убийство на едно лице, за криминално деяние, извършено по политически подбуди, различни от подбудите, които според Конвенцията за геноцида отличават престъплението „геноцид“, то в случая с тракийските българи сме изправени освен пред престъпление срещу човечеството и пред убийствено пренебрежение на морала между людете от началото на летоброенето. В случая, между турският варваризъм и саудитският канибализъм няма разлика. Те са синоними по планирания съзнателен престъпен замисъл, по бруталността и жестокостта, надхвърляща върховите „достижения“ на средновековната инквизиция, по пълното пренебрежение на цивилизованите норми на поведение между човешки същества, по безочливото неуважение на общественото мнение, по обидата, която тези изяви на жестокост и незачитане на човешкия живот, оставиха върху съвестта на цялото човечество.
Същността и причините за възникването на българския тракийски въпрос и за не решаването му в продължение на почти век и половина от освобождението на част от България през 1878 година, налага
да проследим правната рамка,
в която той се проявява и да изследваме силите, които го моделираха така във времето, че да осуетят намирането на всякакво разумно решение.
С договорите слагащи край на руско-турската война и декретиращи освобождението на части от България през 1878 година, се създава независимо Княжество България, автономна провинция на Османската империя Източна Румелия, която просъществува до Съединението с Княжество България през 1885 г. Останалата част от Балканския полуостров, включваща Източна и Западна Тракия, цяла Македония и албанските земи, които остават част от Румелия до 1912 година, когато е провъзгласена първата албанска независима държава, остава в границите на Османската империя.
Паралелно с процеса на възстановяване на българската държава в резултата на руско-турската война с Берлинския конгрес от 1878 г., с разпадането на Османската империя започва и паралелен процес на вторично разграбване на българските земи, населени с коренно българско население, което продължава до Втората световна война. Тракийският проблем е част от този паралелен процес на заграбване на български земи след освобождението от явяващата се наследник на Османската империя турска държава, съсед на България. Част от този процес е заграбването на Поморавието и Западните покрайнини от Сърбия, на Беломорска Македония и Западна Тракия от Гърция и на Северна Добруджа от Румъния.
В борбата за обединение на българската нация, освобождението на Одринска Тракия исторически се свързва с освобождението на Македония, като по този начин на практика се блокира успеха и в двете направления. В приоритетите на българската външна политика е била винаги Македония, където срещу България се изправя плътно троен фронт от държави, макар и с различни интереси - Турция, Сърбия и Гърция, за сметка на тракийското направление, където се изправяме сами срещу Високата порта.
За съжаление в направлението Одринска Тракия, в продължение на век и половина, България не успява да противодейства на турския геноцид срещу тракийските българи и на обезбългаряването на тази изконна българска земя. Положителният резултата от Първата балканската война през 1912 година бързо е проигран в Междусъюзническата и в периода до края на Първата световна война.
Причините за това състояние на нещата са две: ясната последователна, решителна и успешна турска политика в преследване и постигане на целта – обезбългаряването на Източна Тракия, промяна на етническия състав на населението и утвърждаване на турската светска и духовна власт в областта; втората причина е неспособността и престъпната абдикация на българската държава и нейните неграмотни управници от отговорността и задължението да се противопоставят на турската агресия и да защитят правата на тракийските българи, прокудени от родните им огнища.
Правната рамка, определяща и до днес
дневния ред на българо-турските отношения
е кодирана в т.н. Ангорски споразумения от 1925 година, наложени от Турция и узаконяващи обезбългаряването на Одринска Тракия.
В Договора за приятелско между България и Турция (Ангорски договор) от 18 октомври 1925 е записано, че договорът се сключва между двете държави от пълномощника на Председателя на Турската Република - Тевфик Кямил Бей, Държавен подсекретар на Министерството на външните работи в Ангора и от пълномощника на Царя на Българите - Симеон Радев, пълномощен министър на България във Вашингтон, говорещ отлично турски и френски, завършил френския султански лицей „Галатасарай“ в Цариград.
В Договора за приятелство, състоящ се от 5 члена, две разпоредби заслужават внимание, тъй като съдържат основанията за сключването му: съгласно член 2 двете страни се съгласяват да установят дипломатически отношения, събитие от което очевидно България е била заинтересована, изпаднала в пълна международна изолация след Ньой; съгласно член 5 към договора е приложен Протокол, съставляващ неразделна част от него. Всъщност в този протокол е записана истината за замисъла на Турция да подготви и предложи на българската страна тъй наречените Ангорски споразумения, превърнали се в измамата на века в българо-турските отношения чрез узаконяването на обезбългаряването на Източна Тракия. Съгласно член „В“ на Протокола недвижимите имоти на българите, изселили се от Тракия след 5/18 октомври 1912 г., т.е. след края на Първата балканска война, стават собственост на турската държава. Срещу собствеността на тези стотици хиляди избити и прогонени български тракийски изгнаници България не получава нищо. Отоманските и турски поданици, напускат доброволно България в периода 1912 – 1925 година, за да се установят в Турция, при гарантирано право да ликвидират или запазят имотите си в България. Изоставените в продължение на десетилетия имоти от изселилите се, които общо възлизат на около 200,000 декара, съгласно Ангорските спогодби, остават теоретично собственост на българската държава. Те включват и недвижимата собственост на онези десетки отомански поданици, жители на останалите в пределите на българската държава селища в района на Свиленградско, Малкотърновско и Царевско по силата на Цариградския мирен договор от 29 септември 1913 г., решили доброволно да се преселят в Турция. Но тъй като българската държава не отнема имотите на изселниците, нито прилага директно член „В“ от Протокола към Договора за приятелство по примера на турската държава, изселниците успяват да продадат по-голямата част от земите и имотите си.
Според стенографските дневници на 21 Народно събрание от 1926 година, които Тодор Тодоров (стр. 135 – Обезбългаряването на Одринска Тракия) внимателно проучва за своите изследвания, имотите на прогонените от Одринска Тракия българи, без право да се върнат по родните си места, възлизат на над 2,2 милиона декара, които турската държава секвестира след като избива и прогонва собствениците им, без да плати и стотинка.
Съдбата на Одринска Тракия
е предрешена в Париж през 1922 година когато лорд Кързън и граф Сфорца-Поанкаре, както пише Тодор Тодоров (стр. 113 „Обезбългаряването на Одринска Тракия“) решават да я подарят на Турция, срещу запазване на позициите си в района на проливите – Босфора и Дарданелите и окупацията на „освободените от турско владичество“ богат на петрол Мосул от Англия и стратегически желаната Сирия от Франция.
На жертвите на турския геноцид, българските тракийци, се дължи справедливост и възстановяване на жизнената среда в родните места на дедите и родителите им, което би било малка компенсация, доколкото такава е възможна, за униженията, за погазеното достойнство и лишенията на които са били подложени наследниците на избитите и прогонени българи. И не като поданици на своите палачи, а като свободни български граждани. Това е отговорност на днешните турски власти. И не само! Това е отговорност и на обединена Европа, която е длъжна да гарантира и осигури правата и интересите на своите български граждани от Източна Тракия!
Място за обсъждане на насрещни искания в преговорите с Турция, във формат съвместни комисии, за имотите на тракийските българи няма (стр. 148). Идеята е на Давутоглу, а целта е когато се тегли чертата да се окаже, че България продължава да дължи на Турция, а не обратно, след петвековното робство. В България няма турска земя, на която да живеят турци, които да са били лишени от имотите им. Ако на българска земя живеят лица с турско самосъзнание, те в България са чужденци, наследници на поробилите българските земи османлии, останали от епохата на робството и ако желанието им е да продължат да живеят като турци, мястото им е в Турция, а не в България! Турция в продължение на векове поробва чужди територии с живеещото на тях коренно население, етнически различно от турския етнос и затова им дължи не само извинение, но смирение и изкупление.
България днес е свободна и принадлежи на своя народ, на българите тракийци, на българите мизийци, на българите македонци.
Една скромна програма за поставяне
начало на решаване въпросите за имуществата на българските тракийски изгнаници,
към днешна дата, би трябвало започне със следното:
Да се документират имената и имотите на наследниците на 300 000 прогонени тракийци, като се раздели дълга към избитите и безследно изчезналите от успелите да се доберат до България или други съседни земи. На наследниците на избитите се дължи не само компенсация за ограбеното имущество, както на всички останали, но и обезщетение за смъртта на техните близки. Става дума за 60,000 човешки живота, за които обезщетението, което дължи турската държава, защото геноцидът е извършен от редовна турска войска и башибозук по нареждане на турските власти, по най-консервативни изчисления възлиза на десетки милиарди евро.
Да се ликвидира законодателно двойното гражданство на граждани, имащи статут на граждани на двете държави и в бъдеще да не се допускат никакви изключения от това правило.
Да се преустанови незабавно изплащането на пенсии на турски граждани по силата на Споразумението между правителството на Република България и правителството на Република Турция за изплащане на български пенсии” („Споразумение”), подписано на 4.11.1998 год. Сумите, които понастоящем се превеждат в Турция по силата на това Споразумение да се внасят в специално създаден фонд „Тракийски изгнаници”;
Националното законодателство изисква ратификация от Народното събрание на спогодби, с които се поемат финансови задължения. Решение № 39/ 01.02.1999 година на Министерския съвет, с което Министерският съвет е утвърдил Споразумението, е противоконституционно и нищожно, тъй като Министерският съвет не е компетентен да утвърждава подобен род международни договори.
Член 10 на Споразумението го превръща в безсрочно задължение на България към Турция, тъй като прекратяването на действието му е поставено в зависимост от едно бъдещо, несигурно събитие, което изцяло зависи от волята на Турция - “влизането в сила на Спогодба за социално осигуряване между двете страни”.
Да се възстанови именника на българските имена, като по отношение на новородените деца на български граждани, с турско-арабски имена, се прилага на реципрочни начала именна система, с български имена, огледална на системата, която турските власти прилагат по отношение на новородените в Турция лица от турски граждани.
Да се договори за Източна Тракия статут на автономна двувластна територия, населена от турски и български граждани, като по този начин се осигури и гарантира свободен и безпрепятствен достъп до Беломорския бряг и до световния океан през тракийските земи на български и турски граждани без дискриминация. В преговорите по тези въпроси да участват правоимащите наред с държавните представители на двете страни.
Едва тогава да се започнат преговори по осъществяване на изгодни за двете страни стратегически стопански обекти в района на границата.
Да се преустанови незабавно обсъждането на въпроса за статута на турските граждани желаещи да възстановят българското си гражданство. В ликвидирането на двойното гражданство с Турция да не се допускат никакви изключения.
България да се противопостави на влизането на Турция в ЕС преди да се издължи за Тракийския геноцид.
Всички привилегии и договорености с турската държава, предоставящи й каквито и да е права върху управлението, стопанисването, възстановяването и експлоатацията на институциите на мюсюлманската общност в България да бъдат незабавно суспендирани. В България няма турско малцинство. Българските мюсюлмани не са турци.
Да се отправи искане до Турция да съобщи имената на убитите и прогонени българи, населявали и обработвали Източна Тракия към 1912 година, както и да предостави опис на секвестираните на основание Ангорския Протокол имоти.
Да се преустанови финансирането и дейността на турската политическа партия – ДПС, като се забранят партиите на етническа основа;
Да се изготви меморандум с исканията на наследниците на тракийските българи и основанията за това, който да се депозира в световните и Европейски институции по правата на човека (ООН, ЕС, Европейската организация за развитие и сътрудничество – Хелзинска структура, НАТО и т.н.);
5 декември 2018, София
Речник и обяснения под линия:
„Изгнаник“ – човек изгонен от родината си.
„Бежанец“ – член 1 от Конвенцията за статута на Бежанците (Женевска конвенция от 1951 г.) : Чл. 1. Определение на термина „бежанец“
А. За целите на тази конвенция терминът „бежанец“ се прилага към всяко лице, което:
1) е било считано за бежанец по силата на споразуменията от 12 май 1926 г. и 30 юни 1928 г. или по силата на конвенциите от 28 октомври 1933 г. и 10 февруари 1938 г., на протокола от 14 септември 1939 г. или на Устава на Международната организация за бежанците;
Решенията за непредоставяне правото да се считат за бежанци, приети от Международната организация за бежанците в периода на нейната дейност не са пречка за предоставяне на статута на бежанец на лица, които отговарят на условията на точка 2;
2) в резултат на събития, станали преди 1 януари 1951 г., и при основателни опасения от преследване по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политически убеждения, се намира извън страната, чийто гражданин то е, и не може да се ползва от закрилата на тази страна, или не желае да се ползва от такава закрила поради тези опасения; или, бидейки без гражданство и намирайки се извън страната на своето предишно обичайно местоживеене в резултат на подобни събития, не може да се завърне или, поради такива опасения, не желае да се завърне в нея.
В случаите, когато някое лице се явява гражданин на няколко страни, изразът „страната на неговото гражданство“ означава всяка една от страните, чийто гражданин е то, и такова лице не се счита лишено от закрилата на страната на неговото гражданство, ако без някаква действителна причина, произтичаща от основателни опасения, то не се обръща за закрила към една от страните, чийто гражданин се явява.
