Във времена на робства и погроми, във времена на разтление и разруха, народът ни винаги е заселвал душата си и надеждата с нея, в територията на държавата на духа. И българското Свето писание е начевало все с хронологията на мъдростта: „В начале без слово“. Така се е осъществявал българският кръговрат на надеждата. И волята да оставаме. И ако перифразираме поета, „И за да ни има и след нас дори“.
Историята на Съюза на българските писатели не е опровержение на тази истина. Тя е пряко свидетелство, че в несвършващите времена на „съюзници – разбойници“, единствено гръмотевичната сила на пламтящото българско слово е съумявала да заглуши болката от крушението на една всенародна българска мечта за Освобождение и да съхрани надеждата за единение на българските земи. И света на българщината.
Не зная защо, но далечните, поизбледнели образи на поетите – учредители на Съюза на българските писатели, тази писателска даскалоливница на славата и достойнството народно, която на 8 септември тази година, навърши 105 години от своето създаване, все извиква в съзнанието ми една покъртителна сцена: млади мъже в офицерски униформи, подпрени на своите патерици, с бинтовани ръце или глави, но с невероятен плам в очите си, пеят „Покойници, вий в други полк минахте“. Ако Яворов, техен съвременник и другар и не заобиколим връх в българската поезия, не го беше написал, в „Арменци“, може би, моя нескромност, щеше да се изкуши и да намери смелостта да добави: „И пеят, тъй както през сълзи се пей!“.
Съюзът на българските писатели губи един от най-именитите си членове – Яворов. През 1915 г. Съюзът на българските писатели прекратява за известно време дейността си, защото писателите масово отиват на фронта като офицери, като прости войници или като мобилизирани военни кореспонденти на в. „Военни известия” и сп. „Отечество”
Сцената, която ме преследва, като обобщения образ на една епоха, и която не мога да забравя, още от далечната 1964 г., е от култовия филм на режисьора Въло Радев - „Крадецът на праскови“. Сценарист на този филм е самият Емилиян Станев – един писател, свързан дълбоко с народностната ни съдба, едно от най-ярките проявления на таланта на българския художествен гений. И макар посланието и на филма, и на едноименната негова повест, да преследват други задачи, общото, което ги свързва е, че те са проектирани върху крушението на цял един свят, в който рухват устои, мечти и идеали, които са крепили извечното българско мироздание. И само още един детайл към тази сцена, която е на път да ме отклони от повода за този текст: покъртителната мелодика, сътворена от един друг български офицер – Иван Минков, която предава допълнителна сила към невероятните стихове на народния поет Иван Вазов, възпял великата саможертва на „децата бурливи“ на България в „Новото гробище над Сливница“.
И ето ги - „остали живи“, след гръма на победите и покрусата от вероломните съюзници и съкрушаващия удар в гръб, в едно време, когато бойните полкови знамена са прибрани и мълчат оръдейните цеви, те, офицерите на словото и на съкрушаващата всяка твърд атака на думите, вгледани в духовните граници на Отечеството и обречени на него, създават мирновременния полк на едно сдружение на духа, което свиква под знамената и безсмъртните всепобеждаващи генерали на писателскота реч. Така към учредителите Минко Неволин, Димитър Подвързачов, Николай Ракитин, Димитър Бабев и Стоян Дринов, се присъединяват и народният поет Иван Вазов, д-р Иван Шишманов, д-р Кръстьо Кръстев, а по-късно и авторът на „Белият ескадрон“ Йордан Йовков, певецът на българското село - Елин Пелин, преводачът на „Фауст“ на „Илиядата“ и „Одисеята“, роденият в град Щип, а по-късно германски възпитаник от Лайпциг проф. Александър Балабанов.
От 1913г до 1944 г. условно казано, е първият етап от над столетния живот на Съюза на българските писатели. Едно време побрало, освен покрусата от Втората национална катастрофа, но и вледеняващият мраз на бездната, след въстанието на фронтоваците и проливането на тяхната кръв при Владая и Захарна фабрика. Тази бездна бе до издълбана и с мъченическата смърт на народния трибун Александър Стамболийски. Тя бе разширена със смъртоносната рана на гражданската война. „Тъмното копие литнало“ към просторите очертали непримиримите брегове на две въстания през юни и септември 1923г, за които авторът на знамените „Конници“, поетът Никола Фурнаджиев, вгледан в пламналото родно небе на „земята бунтовница“, видя изгорените села и чу със сърцето си как „пеят бесилките“.
Това е период на страховити политически и социални сблъсъци, на кървави звезди – морави, период на куршумения кръвопис на братоубийства, на люшкащото се кърваво махало на възмездия, ненаситни на болка и отчуждение; време на екзеркуторските взводове и жандармерийски еничерства, на партизански землянки и Гарнизониото стрелбище. Един несвърстващ мартиролог на българската национална съдба, в който българските писатели успяха да съхранят чувството на непомръкваща обич към народа и справедливите основания на съпротивата му, срещу един натрапен живот, по думите на поета, „озъбено, свирепо куче“.
Разбира се, след разделителната дата на 9-ти септември 1944г., магическата пръчка на промяната създава още много несправедливости. Доктринарството в началните години не прави и опит дори да запълни пропастта, разинала от продължилата повече от четвърт века Гражданска война. И все пак залитанията се овладени, сравнително бързо. Репресираните са реабилитирани. „Куциян“ и „Белене“, като топонимия на слепотата и отмъщението не са забравени, но са смълчани. Осъзната е потребността да бъде запълнен ровът на разделението и да бъде осмислен пътят на новия живот, който настоятелно изисква единение и единна воля за своето дострояване. Това е време, в което ДимитърТалев довършва „Железния светилник“, започнатият от по-рано и разпръскващ вековната тъма негов роман и начева своята тетралогия, своя ненадминат романов епос за българския народ в Македония: „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“, се превръщат в ненадминат връх в българската литература, връх непоклатим, като каменната твърд на Балкана и топъл, като вечно кървящата гръд на България.
След „Поручик Бенц“ и „Осъдени души“, писателят Димитър Димов написва „Тютюн“ - един от най-четените романи в България. Друг първожрец на словото авторът на романите „Снаха“ и „Татул“ Георги Караславов, написа повестите „Танго“ и епопеята „Обикновени хора“. По-късно в подемния период на съграждането на нова България, с неподражаем блясък се откроява творчеството на Емилиян Станев, на Николай Хайтов, на Йордан Радичков, на Антон Дончев, на преоткрития в последните години Георги Божинов с неговия безподобен роман „Калуня Каля“, за сложната съдба на българите мохамедани.
В поезията, през този отречен сега от новите демократи период, творят такива поети, като Атанас Далчев, Елисавета Багряна, Дора Габе, Георги Джагаров, Павел Матев, Веселин Ханчев...
Умишлено спирам с изреждането на имената на най-значимите и самобитни творци на мерената реч, защото богатството, създадено в съкровищницата на българската поезия през този период, може да бъде предмет на оценка само на отделен преглед на сътвореното от тях. По-важното е, според мен, да се покаже, че Съюзът на българските писатели, през периода на социалистическото съзидание, не бе само дом на най-изявените и най-уважаваните от народа творци. Той бе своеобразна институция на народната свяст, на отговорността пред живота и бъдещето на нацията и Отечеството.
Като всяко човешко дело и той, в своята дейност не бе съвършен и безпогрешен – било по отношение на стойностни оценки и личностни творчески съдби. В неговите редици се наблюдаваха и случайни „попутчици“ в отговорната му мисия, както и животуващи ручеи, които се вливаха в един относително пълноводен сив поток, колкото да се види, че зърното, преди да бъде отвято е премесено с безстойностна плява.
Така или иначе Съюзът на българските писатели съумяваше да бъде закрилник на таланта, защитник на правдата в живота и нейното пресътворяване на белият лист. Мъчениците му, особено след другата разделителна дата – 10-ти ноември 1989г., не бяха малко, но тяхното име така и не стана легион. Оказа се, че не бе намерен в дълбоките чекмеджета, на „съпротивата срещу комунизма“ нито един по-значим ръкопис, на най-велеречавите негови отрицатели - било в проза, било в стихове, не видяли бял свят. И се оказа, че „кукиш в кармане“ са показвали само ония, които твърдяха, че устите им били зашити с несвобода. Когато, обаче, по-късно Сорос развърза кесията си, пак те показаха, че джоб, насищане няма, а за устите им – да не говорим.
Днес, животът и времето изправят Съюза на българските писатели пред нови отговорности. Тече формен геноцидно-изтребителен модел на унищожение на българския народ; разрушават се устоите и основите на българската държавност; толерирани са всякакви майкопродавства и отцеругателства; пренарежда се великата ценностна скала на българската култура, бит и морал; отравя се самосъзнанието на цели поколения млади хора; пренаписва се историят на народа ни и на неговата държава; омагьосван е с усойните песни на нови неомирови сирени; отклоняван е с измамни пътни указатели по пътищата уж за новия Рай, които обаче водят към Ада; безрасъдници и безродници продават земята на този народ, отвоювана с кръвта и живота на нашите предци... Днес, сякаш цяла България е превъплатена в образа на Копанката от Антон Страшимировото „Хоро“! „Разкрачена, снажна, чорлава – пищи – Убий, куче!“. И под камшика на един неназован полковник Гнойнишки чупи ръце, блъска нозе и крещи - „Иху-а, мари земьо сладка. Препукай се, мари – иху-у. Препукай се, курво земьо, та ни погълни мари – иху-у, иха-ха – хи-хи...“
Страшен е този поплак на Отечеството. Той кънти и отеква низ родните предели, над празни домове и оглушали от тишина села. Неговото ехо пътува пряко граници, морета и океани, и няма преграда, която да може да го спре да достигне озлочестените сърца на прокудените синове и дъщери на българското племе. Разпиляни по света, днес те разширяват границите на територията на неумиращия български дух. Но жива е паметта на кръвта. Някога дядо Славейков завеща на следовниците на писателското слово своя велик пример и стон: „С клечки съм му отварял очите на този народ!“.
Николай Хайтов, който не се срамуваше да посочва неговия пример, добавяше: „Главата ми да отсекат, пак ще викам – да живее България!. Загубим ли нея, значи сме загубили всичко“
Братя, на сдружението на духа, наречен Съюз на българските писатели – честит празник!
България цяла сега вази гледа!
