За тематиката в научните изследвания
Повод за размисъл относно някои „научни изследвания” ми дава прекрасната статия на Тодор Коруев в „Нова Зора” от 16.10.2018 г. на тема „Рана, която още кърви”. Пределно ясно е, че заради финансови облаги някои наши „учени”, са готови да пишат лъжи в угода на антибългарски външни сили, обявявайки българите мохамедани за друг етнос. Свидетели сме как след „промените” много псевдо-учени за шепа сребърници не се спират да плюят род и Родина. Също така във връзка със злополучната Истанбулска Конвенция в някои научни среди има дебати относно допустимостта на определени теми в изследванията и приложимостта или не като практика в обществото на резултатите от тези „научни разработки”.
Разбира се относно тематиката в научните изследвания не може и не бива да съществуват теми табу. Но освен дирене на научната истина, учените трябва да имат и отговорност пред обществото, защото е необходимо да знаят, че в процеса на това дирене не са безгрешни и могат да сбъркат в своите концептуални постановки и в съответстващите им изводи. Понякога пропагандата и разпространяването на определени „научни идеи” може да е пагубно, действайки деструктивно на националната общност или най-малко оглупяващо на общественото съзнание.
В историята има немалко злокобни примери с подобни „научни” доказателства. Такъв е случаят с доказване съществуването на вещици и последвалия им лов през средните векове. Но има и по-нови зловещи примери от ХIХ и ХХ век, когато западни учени „обосновават” расовото превъзходство на белите хора, а по-късно през 30-те години на ХХ век немски учени със съответните титли, доказват необходимостта от елиминиране на определени етнически групи, при което апогея на тези „научни търсения” се осъществява чрез умъртвяване на милиони хора в газовите камери. Ето защо смятам, че учените трябва да поемат съответната отговорност към обществото и най-вече към истината, а не да създават псевдо-научни конюнктурни концепции, водени от временни финансови или други користни облаги, които определени финансови и политически кръгове са готови да им дават, за да „обосновават” своите егоистични цели, нямащи нищо общо с научната истина и носещи само страдания на хората.
В тази връзка ще цитирам големия наш учен акад. Азаря Поликаров, който казваше, че в науката е нужен „здрав консерватизъм”, което означава, че новите идеи трябва да се опират на опита, и ако са верни ще се наложат, а не да се приемат и разпространяват само защото са нови. В този аспект бих добавил, че и в обществената практика е нужен здрав консерватизъм, опиращ се на традициите и историческия опит, а не да се бърза с внедряването в обществения живот на разни непроверени новаторски идеи, генерирани от полуинтелигенти. Опасното е, че подобни „иновативни” възгледи могат да доведат до пагубни за обществото деформации и да породят тежки последствия за цялата нация.
Бих отбелязал още една причина за появата на нови екстравагантни теми в научните изследвания, някои от които дори противоречат на нормалния разум. Дълбоката причина за това е съществуването и роенето на псевдо-университети и научни центрове, които за да оправдаят съществуването си (респ. заплатите на многобройните измислени доценти и професори) започват да „разработват” нови, никому ненужни теми, да предлаган „нови идеи”, от които не само, че няма полза, но дори могат да нанесат големи поражения в обществените отношения и националната общност като цяло. В тази връзка бих цитирал полския философ-консерватор Ришард Легутко, който казва, че „….мисията на консерватизма е да опази това, което съществува от нашествието на различни фикции или отвлечени проекти, които макар и нереални, могат да бъдат ефикасни оръжия за унищожаване на реалното”.*
*Легутко, Р., Консерватизмът. Сп. Панорама, 1992 г., кн. 3-4, с. 104
Доц. Пламен ДАМЯНОВ
ИИОЗ-БАН
