В отговор на дивия демарш на Патриарха на Константинополската православна църква, който „неочаквано“ назначи своите архиереи в Украйна, нашият роден Синод издаде меморандум, в който митрополитът киевски и украински Онуфрий е назован като единствената канонична глава на Православната Църква „в Украйна“ (така и беше написано: „в Украйна“ – в руския език се казва „на Украине“ - бел. прев.)... Поради което „Московският Патриарх е принуден да преустанови молитвеното поминание на Константинополския Патриарх Вартоломей по време на богослужения и да преустанови съвместните служения с йерарсите на Константинополския Патриархат, а също така да прекъсне участието на Руската Православна Църква в Епископските асамблеи... и всички прочии структури, които са председателствани или съпредседателствани от представители на Константинополския Патриархат“.
Какво да кажем за това? Отговорът е прекалено мек, съвършено не е симетричен на възникналите заплахи. Това е опит за отбрана, а изобщо не е акция от настъпателен характер. А пък за такива безобразия, каквито си позволява по наш адрес Константинопол, трябва да бием, и да бием здраво.
Уви, нашата църковна върхушка не е способна да даде твърд отговор, и това се дължи на няколко причини.
Представителите на църковната власт са пронизани от общата политическа култура заедно със светската власт. Църковната политика, както и светската, в много случаи се построява по принципа: „Ще изчакаме, може и само да се разсее...“ Природените „изчакващи“ са се окопали не само в правителството, в Съвета на Федерацията или в Думата. Пълно е с тях и в Синода. Този феномен на съзнанието е свързан със страстното нежелание да се види очевидното: трудните времена настъпиха сериозно и за дълго. Танците свършиха, но в нечии глави още звучи музиката. А между другото, ние имаме с какво да ударим по „патриарха на един квартал“ – Константинополския папа. Цялата тази история със съвременното „вселенско православие“ е история на отпадане от каноническата църква. Константинополският патриархат – това е кълбо от ереси, което лесно може да се докаже, дори само с примери от материалите на така наречения Критски събор. Само че за това, за да разобличава, Московският патриархат трябва сам да се очисти от всякакви подозрения. Изказваните на висок глас от митрополит Иларион симпатии в адрес на латинството, целуването с Папата Римски, участието на Московския Патриархат на Световния съвет на църквите и в екуменическото движение – с всичко това трябва да се приключи! От началото на 60-те години на XX век нашите архиереи са затънали във „външните сношения“. Тези сношения са неприятни и неразбираеми за низовите свещеници и мнозинството миряни. Защо е на нашата църква да участва в поганата „международка“? По съветско време това бе обяснявано чрез необходимостта от „борба за мир по цял свят“. Днес подобни обяснения, меко казано, са неубедителни, но аз знам, че за мнозина църковни началници скъсването на сношенията – това означава да настъпят собствената си песен на гърлото. Оттук идва позицията „ще изчакаме още!“.
Въпреки че, сегашната ситуация бе лесно предвидима. И работата съвсем не е в Майдана. Всичко беше ясно още през 1991 година: разпадането на единната страна ще доведе и до разкола на Руската църква. Но много от църковните дейци тогава се радваха на гибелта на СССР и даже спомогнаха за нея.
Второто лице в йерархията на Московския патриархат митрополит Иларион (Алфеев) е награден с литовския медал „За мъжество и саможертва“. Този медал му е даден заради подкрепата му за фашисткото движение „Саюдис“ по време на януарските събития през 1991 година във Вилнюс. Младият йеромонах Иларион заплашва войниците с църковно проклятие, ако те изпълнят заповедта на командира си.
Може да се каже, младо-зелено: не е знаел какви ги върши! Но същият този Иларион, вече като епископ, през 2009 година заявява в интервю пред списание „Експерт“: „Считам, че Сталин е бил чудовище... Той предизвиква геноцид против народа на своята страна и носи лична отговорност за смъртта на милиони невинни хора. В този план Сталин е напълно съпоставим с Хитлер“.
Странна работа, в същата тази 2009 година, Парламентарната асамблея на ОССЕ приема резолюцията за „Обединение на разединената Европа“, където е поставен знак на равенство между сталинизма и нацизма. „Международката“ е пътеводна светлина!
Що се отнася до Сталин, малка справка: Преди 70 години, през 1948 година, Руската православна църква празнува 500-годишнината на своята автокефалия. В столицата на Съветския Съюз под портрета на генералисимуса е свикано Всеправославно съвещание. В Москва пристигат делегации на всички Поместни православни Църкви.
Съвещанието рязко изказва негативно отношение относно екуменическото движение, считайки за невъзможно православните да участват в Световния съвет на църквите, относно политиката на Ватикана, осъждайки Рим заради подривните действия по отношение на православието, окончателно решава календарния въпрос в полза на Юлианския календар, съхранявайки Александрийския Великден.
Вие на чия страна сте, владика Иларион? „С кого сте, майстори на културата?“
Дойде часът, в който на официално и вътрешноцърковно ниво трябва да се признае, че ситуацията в Украйна е свързана с разпада на Съветския Съюз. Неприемането на СССР означава и неприемане на единно съветско пространство. Предавайки Съветския Съюз, църковната върхушка попада в същия капан, както и през 1917 година, предавайки царя. И днес в отговор тя получава всичките онези настроения, които заплашват да срутят самата Църква като опора на нашето духовно единство. За да бъде съхранено единството на православието, йерарсите трябва да се откажат от клеветенето по достиженията на съветския период, да се отрекат от подривния антисъветизъм и енорийския регионализъм!
Именно сега трябва се върнем към идеята за единна могъща държава, към концепцията „Москва - Третият Рим“. Иначе ще се повтори неизмитият позор от февруари 1917 година: „...Доверете се на Временното правителство. Светият Синод усърдно моли Всемогъщия Господ, да благослови Той трудовете и начинанията на Временното Руско правителство“.
Да не бъде така!
Вестник „Завтра”
Превод от руски език Гияс Гулиев
