През осени, прекрасни в свойта старост,
с туптящи ноздри,
сини от дима,
секачите настъпваха със ярост,
че беше глад,
а нямаше земя!
Ечаха крясъци, пращяха оси,
остени светкаха като стрели,
прорязваха дълбоки коловози
със трупи претоварени коли...
Със трупи?
Не!
Със трупове!
Мъзгата
от всеки пън димя като мъгла
и рухваха замлъкнали гнездата
и птиците с опърлени крила!
Лесът велик
умираше
полека.
И срязана от пътища накръст,
от огъня все още топла, мека -
оголваше се плодородна пръст.
Пъстрееха като престилки ниви,
препускаха бразди през пън и трап,
валяха като дъжд зърната живи
с мечти за хляб
за хляб,
за хляб!
И само тук-там осени вековни,
окастрени без жалост и сърце,
изправени над ямите гробовни,
молитвено издигаха ръце.
Не бе могла секирата всеяда
да прогризе коравата им плът...
Стърчаха те -
недогоряла клада, -
стърчаха те -
за да узнай светът,
че в дни на бедствия и мъка свята,
че на глада под удара корав
човек посяга и на красотата -
със страшната измама,
че е прав!
