Ще започна с последния пасаж от рецензията на проф. Бончо Асенов за книгата на Петя Минкова “Истината за “Истината за Ким Филби” публикувана в бр. 35 на “Нова Зора” от 25 септември 2018 г.
“И ако има нещо хубаво в книгата на Петя Минкова, то това е, че тя припомня на нейните читатели и конкретно на младите хора историята на “шпионина на ХХ век“ Ким Филби..”
Има поне още нещо хубаво в тази книга. Ако я нямаше, нямаше да има и рецензия от професора.
Това може да ви звучи малко “закачливо” в личен план, но за мен един от приносите на книгата е, че отново ни връща към феномена “Ким Филби”.
В дискусията се разкрива истината, а в този феномен все още има много неказани неща. Или както е писал още пет века преди Христа китайският философ Сун Дзъ “В разузнаването нищо не е така както изглежда.”
Фактът, че преди няколко години се появи нова книга “Младият Филби” от известния автор Робърт Литъл, и че от сега с интерес се очаква през следващата година книгата на внучката на Ким – Шарлоте Филби – “The Most Difficult Thing” потвърждават очакването ми, че има още много неказани неща по темата. И важното е, че продължават да се казват.
Вече съм писал, че между разузнавача и контраразузнавача има една съществена разлика и тя е в сферата на техните “професионални увреждания”. Звучи екзотично, но става дума за баланса между доверието и подозрението. Изкривяването при контраразузнавача е когато във всекиго започне да търси и вижда “врага”. При разузнавача е обратното – склонноста във всеки потенциален “източник” да вижда “агента”, на който може да вярва и да се доверява. И така нареченото “емоционално обвързване” към тези, които е успял да вербува.
За съжаление в рецензията прозира тази “деформация”. Разбира се, не се стига до категорично твърдение, че ген. Тодор Бояджиев с предговора си и с оказаното съдействие на авторката при работата й по книгата изпълнява чужда “поръчка”, но между редовете прозира това внушение. И си позволявам да го пиша, защото в телефонния разговор по инициатива на колегата преди два или три месеца прозвуча въпроса “Колко си платил ти или някой друг” за тази книга. Разбира се въпросът беше зададен във формата “Колегите се питат?”
Няма да влизам в обяснителен режим какво е моето “участие” в книгата и защо. Ще припомня само, че в резултат на упоритоста на Петя Минкова преди няколко години в “168 часа” се появиха повече от дузина нейни интервюта с мен и без излишна “срамежливост” да припомня лесно проверимия факт, че се отразиха положително на тиража на този уважаван седмичник.
Очевидно така се е родила идеята на Петя да пише книга за ген. Тодор Бояджиев. И на един доста напреднал етап тя сподели какво пише. Предостави ми ръкописа на една почти завършена книга и в отговор получи моята “черна неблагодарност” в отказа ми да предлага ръкописа за печат. И тогава и сега не мисля, че си заслужаваше да се пише такава книга.
Предложих да фокусира творческия си интерс към наистина заслужаваща личност – Ким Филби. И обещах да окажа пълно съдействие в рамките на това, което знам лично.
Тук Петя извади наистина късмет. Моментът съвпадна с решение на британските институции да разсекретят материалите от следствието на Филби от периода 1953 – 1963 година и материали от личното дело на баща му сър Хари Сент-Джон Бриджър Филби.
И българската журналистка е една от първите, които получиха достъп до силно обработените (заличени почти 30-40% от текстовете) стотици страници. (Не е много по-различна практиката и на “нашата” комисия по досиетата.) И сигурно Петя Минкова е и първата, която ги изчете, анализира, съпостави, преведе и използва. И под черта дава възможност на всеки изследовател, критик и рецензент да види в интернет оригиналите, които е ползвала.
Ще си позволя да задам
няколко въпроса на проф. Асенов
Чувал ли е някога и къде, преди книгата “Истината за Ким Филби”, че Филби – баща е идейният автор и двигател за появата на АРАМКО? Не знаете това съкращение? Помагам. Това е първата международна компания за добив и преработка на арабски петрол – АРабско АМериканска КОмпания с активното участие на Саудитска Арабия и крал Ибн Сауд (Абдул-Азиз ибн Абдуррахман Ас Сауд)
Чувал ли е, че Филби - баща е представлявал американските интереси в компанията?
Успявате ли да направите връзка с факта, че два дни след атентата срещу “близнаците” в Ню Йорк на 11 септември 2001 г., с благословията на американския президент Джордж Буш – младши, самолет на Саудитска Арабия изведе през летище Далас, Тексас няколко десетки саудовски служители на тази компания? Защо ли? Ами защото фамилията Буш е един от основните акционери в тази компания!
Да сте чували за адмирал Синклер (дългогодишен шеф на британското разузнаване, неомъжената му дъщеря - Ивлин Синклер, работила като негова лична секретарка и нейните два протокола за срещите на четири очи на баща й с Филби-старши?
Да сте чували, че “Джон” (Филби-баща) се е познавал лично с Чърчил и Алън Дълес?
Мога да продължа с въпросите, но честния отговор може да бъде само “НЕ”, защото никъде до сега (освен в засекретените британски документи) не можеха да се видят отговорите. А сега ги знаем благодарение на Петя Минкова.
В рецензията има неточности, които изкривяват важни исторически факти. В началото се казва: “Наричани са „Кеймбриджката петорка“ /защото всичките са завършили Кеймбридж/ или още „Великолепната петорка“. Уникалното при тях е, че за първи път в историята на шпионажа една тайна служба, каквато е КГБ, успява да вербува агенти издигнали се на най-високи нива в противниковия държавен механизъм.” Това твърдение е неточно.
С вербовката на тези петима младежи от Кеймбридж (и още 11, ДА – единадесет от Оксфорд) се ражда едно ново и нестандартно направление в разузнаването – “вербовка на перспективна агентура”. Не “агенти (вече) издигнали се на най-високи нива в противниковия държвен механизъм”, а прогресивни младежи с леви идеи и идейно близки, с родословие и потенциал, който при умело напътстване и ръководство, в рамките на няколко години ще ги изведе на “най-високи нива” и позиции важни за съветското разузнаване.
Автор на тази идея е съветският нелегал от австрийски произход Арнолд Дойтч. Идеята му е не само нестандартна. Тя е в нарушение на основни разузнавателни правила и постулати. Тя допуска тези млади хора да се познават помежду си, да са общували и да продължават да поддържат връзка (поне до вербовката и началната им подготовка).
Идеята в началото е приета “със скърцане” от Центъра. Но дават ОК! Само след година-две тя се доказва с конкретни резултати.
Година след разрешението за Дойтч да започне работа по това ново направление, третата задача в писменото задание за работа на един от най-големите и най-малко известните съветски нелегали Йосиф Ромуалдович Григулевич – (той “Артур”, “Макс”, “Мигел”, “Юзик”, “Падре”, “Фелипе”, “Лаврецкий” и т.н.) вече е “вербовка на перспективна агентура”.
“Макс” е нелегал претворил се в 16 различни личности, владеещ на ниво майчин език полски, испански, португалски, италиански, френски, немски, английски и разбира се руски език, с повече от 200 (двеста) вербовки, голямата част от тях на “перспективна агентура” по всички географски направления.
Завършил е разузнавателната си кариера като Теодоро Бонефил Кастро – посланик на Коста Рика в Италия, във Ватикана и в Югославия при Тито, а живота си под истинската си фамилия като доктор на историческите науки, член кореспондент на Академия на науките на СССР и автор на повече от 30 научни и научно-популярни книги за католицизма и за националните герои на Мексико, Чили, Аржентина и още няколко латиноамерикански държави.
Но да се върнем на книгата на Петя Минкова.
Това, което и днес е кошмар за англичаните е вече известно като факт, че Арнолд Дойч е “кръстник” на още 11 младежи от Оксфордския университет отговарящи на тези условия. Известни са 11 псевдонима и нито едно конкретно име! Къде са те и техните наследници днес знае само руското разузнаване и разбира се едва ли има намерение някога да разкрие тази тайна.
Затова заслуга на Петя Минкова е и това, че за първи път в нейната книга се вкарва в публичното пространство понятието “Оксбриджка група”. И тя далеч надхвърля цифрата ПЕТ.
И точно в това се крие основния недостатък на нейната теза - допускането, че тази “ГРУПА” е възникнала сама или по идея на високо надарени личности като Виктор Ротшилд и приятелите му. Именно това допускане е събудило критика в професора и му дава “основание” да ме пита, защо в предговора към книгата “не реагирам и не се дистанцирам от тезата прокарвана от автора”.
Моята теза и сега и винаги е била ясна. Съветското разузнаване изключително сполучливо използва факта, че в 30-те години на миналия век, след голямата Депресия левите идеи стават близки на огромни маси по целия свят. Коминтерна разпростира влиянието си по земното кълбо. СССР за много хора става идеала за това, което искат – свобода, равенство, братство. И което е най-важно, те приемат тези идеи като собствено верую. Тази атмосфера създава изключително удобна и подходяща вербовъчна база.
Хипотезата на Петя е, че тези условия са достатъчни да се появят такива “самоорганизирали се” групи, които да поемат бъдещето на света в свои ръце. Тука бърка. Това не е ново масонство или тамплиерство. Това в най-добрия случай е подходящата среда, в която руското разузнаване вижда възможността да действува като катализатор, организатор, ръководител. И успява да го направи!
Допускам, че професорът ще зададе риторичния въпрос “Защо не го обясни на авторката?”
Отговорът ми едва ли ще го удовлетвори.
Ами защото исках това да бъде книга на Петя Минкова, да събуди дискусия, а не “ода за разузнаването” на Тодор Бояджиев.
И категорично не мога да приема постановката на проф. Асенов, че “силно е преувеличена ролята на Ким Филби в историята на Втората световна война”. Нека да консултира военните специалисти какво би станало ако успееше хитлеристката операция “Цитадела” при Курск и още колко щеше да продължи тази кръвопролитна война? И какъв е конкретният принос на Петорката за спечелване на най-грандиозния сблъсък между нацистката танкова армада и Червената армия.
А по повод на това, че в своята рецензия проф. Асенов е решил да използва кавички когато говори за отношенията ми с Човека и Разузнавача на ХХ век Ким Филби („неговия приятел“) прилагам няколко снимки, посвещението на Ким на неговата книга и превода на български език:
“To Todor, With grateful memories of a close friendship – political and personal – arising from an unforgettable journey through Bulgaria. Not – I hope – our last journey together” – (На Тодор, с признателен спомен за близко приятелство – политическо и лично, родено в едно незабравимо пътуване през България. Надявам се, че няма да е последното ни пътешествие заедно.)
И наистина последваха много “пътувания”, срещи, разговори и кореспонденция през следващите 15 години.
Вярвам, че и аз, и Петя Минкова и проф. Бончо Асенов следващия път като хванем писалката или седнем пред клавиатурата ще се постараем по-сериозно да си свършим предварителната домашна работа и да четем написаното не по два пъти, а поне по пет пъти преди да го дадем за публикуване.
30 септември 2018 г.
Версията на Ким
Ким ми е разказвал лично първият случай през една слънчева майска сутрин на 1973 г. Още преди да го посрещнем аз бях предупреден, че не трябва да водя никакви разговори, които засягат миналото на Филби. Очевидно не се доверяваха не само на мен, а и на самия Ким, защото руската му охрана правеше всичко възможно да не останем сами. След като помежду ни се появи една непринудена близост, Ким очевидно изпитваше желание и за един по нормален, човешки разговор. И започна да измисля разни трикове, за да отстрани руската охрана. Я ще изпрати Лев с някой от местните сътрудници на МВР да направи резервации за ресторант, я да купи нови вестници. Общо взето, за професионалист като него, не бе никакъв проблем да намери повод и да отстрани Лев за час-два. И именно при една такава „отлъчка на бодигарда“, Ким разказа следната история:
Още в началото на сътрудничеството му със съветското разузнаване, при някакъв случай Орлов му предлага пари. Ким категорично отказва и отново подчертава, че връзката му е идейна и той не може да приеме от своите другари пари за нещо, което прави с дълбоко вътрешно убеждение. Създалият се конфуз е преодолян с обещание от страна на Ким, че ако изпадне в нужда, ще се обърне именно към своите другари за помощ.
Почти десет години по-късно Ким е финансово притеснен.
Той е шеф на резидентурата на английското разузнаване в Истанбул. Съпругата му, Айлин, получава една от периодичните си кризи и влиза в частна болница. На поредната среща с представителя на съветското разузнаване, Ким споменава договорката от преди десет години. За огромна негова изненада руската му връзка, която е десета или единадесета след Орлов, казва: „Да, аз знам за тази договорка“ и вади от джоба на сакото си запечатан плик.
Филби с изненада пита какво е това и получава невъзмутим отговор: „Пет хиляди лири. От Вашия разговор с Орлов, всеки един от нашите представители, на всяка среща с Вас, носи този плик, в случай че поискате помощ“.
При този разказ усетих буца в гърлото си. С изненада открих, че дълбоките сини очи на този стоманен човек също се бяха навлажнили. Разбира се, реакцията на Ким е била абсолютно професионална. Той е разпънал на кръст събеседника си за оперативната глупост да се носят такива пари, и то на срещите с него. В каква огромна опасност и изобличителен материал биха се превърнали те, в случай че двамата бъдат задържани по време на среща! Колко е глупаво да се носи такова състояние, след като е ясно, че той не може да намери, никакво реално обяснение за притежаването на такава сума. Взел е 500 хиляди лири и е настоял да се прекрати „тази глупост“. Но почти тридесет години по-късно, той си я спомняше с вълнение. И за това за мен прозвуча напълно убедително финалната му фраза: „Тодор, как можеше да не се работи за нашата кауза с такива хора?“
При друг подобен случай, когато отново бяхме сами и се бе създала подходяща обстановка за „споделяне“, си позволих да наруша дадените ми указания и да задам и друг „професионален“ въпрос. Запитах го дали може да посочи отделен случай, когато съобщена за него информация е изиграла историческа роля при дадена ситуация. Отговорът му бе само една дума: „Прохоровка“. Очевидно по израза на лицето ми разбра, че това име нищо не ми говори и след известна пауза продължи – „битката при Курск“. Веднага разбрах, че става дума за страхотната битка между танковите армии на фелдмаршал Гудериан и генерал (или вече маршал) Конев, след която войната получава пълен обрат в полза на Червената армия.
Ким не влезе в подробности. По-скоро с типичната му скромност допълни: „Но Тодор, моята заслуга, може би бе, че пръв бих тревога. До колкото знам, друг член на групата е дал килограми конкретна информация“.
Не спомена име и не посмях да запитам. Тогава самоличността на Джон Кернкрос все още беше абсолютна тайна. Името му „изплува“ едва след 1981 г. и то от английска страна, но аз вече бях видял снимката на Петия в закрития за външни посетители музей на руското разузнаване в Москва.
