Като хокейна шайба ме биха.
Беше студ. И несъмващи нощи.
Ненаситни трибуните виха.
И скандираха: Още!
Но по-гол и от съвест човекът
всеки удар акумулира.
И летях! - като пламък изтекъл
от студения връх на рапира.
Само аз можех мрежите тънки
да опъна или да разкъсам;
да взривя най-заспалите гънки
на стадиона навъсен;
да запазя на всеки приятел
самочувствието в играта,
че когато и в гръб ме измлати,
да си мисли,
че е в правилата.
Днес, горчив като пепел от пура,
додимявам все още. Но светя.
Зная точната квадратура
на оловните ледни полета.
Не ми казвайте хитро и грубо,
че зависел от мен резултатът.
Още битката не е загубена.
И летя. Но животът е кратък.
