Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

Казусът “царски имоти”

Е-поща Печат PDF

• Те могат да се върнат на народа с акт на правителството

Проф. дикн Ангел ДИМОВ
председател на Социалистическа партия „Български път”

Казусът за принадлежността на „царските имоти” датира от 1990 г., когато Симеон Сакскобургготски, по Българската национална телевизия, заяви, че няма интерес към ползваните от семействата на неговия дядо цар Фердинанд и на баща му цар Борис Трети държавни имоти:
дворците „Врана” (в гр. София), „Кричим” (край с. Куртово Конаре, Пловдивско), „Царска Бистрица” и „Ситняково” (в Рила планина); ловен дом „Саръгьол” (Рила); хижа „Соколец”; вилно имение в с. Баня, Карловско; над 16 хил. дка гори в района на гр. Самоков и с. Бели Искър. Запитан от българския журналист Кеворк Кеворкян дали има имуществени претенции към България, Симеон Сакскобургготски отговори: „Как тъй за собствената си страна! Не! От мене това не може да се види”.
Но както се видя, след 1989 г. бившият български цар Симеон Сакскобургготски успя в качеството си на министър-председател (2001-2005 г.) да завладее посочените държавни имоти. Той прави опити да узакони това и да се сдобие с документи за собственост чрез правителства, съдилища, нотариуси, платени публикации и телевизионни изяви, посява раздори и спорове в публичното пространство и причинява големи финансови, материални и морални щети на нацията.
Но светът вече се промени достатъчно. Българското правителство може с правителствен акт да върне на народа обсебените от Кобурга държавни имоти.
Както е известно тези имоти са изградени в периода 1889-1912 г. предимно с народни пари и войнишки труд, и са предадени за ползване на цар Фердинанд и на неговото семейство. Година, след като приключило това строителство (през 1913 г.), той получил от руския цар Николай II заем в размер на 3 млн. златни франка, а през 1915 г. – от германското правителство 3 млн. марки с лихва 3 %. С тези пари е купен и реставриран дворецът в германския град Кобург. До прогонването му от България (1918 г.), ;ар Фердинанд не е придобил титули за собственост върху въпросните имоти, тъй като по силата на чл. 51 на Търновската Конституция с тях „не могат да се ползват (в смисъл да се разпореждат) нито князът, нито неговите роднини”.
При все това през 1917 г. той наредил на шефовете на дворцовата служба „Интендантство” (държавно звено в организационната структура на администрацията на царския двор) да направят нужното за откупуване на десетки хиляди декара гори в Рила от намиращия се в Египет турски собственик. За целта в Египет и Турция бил командирован жителят на Банско Йонко Вапцаров (бащата на гениалния поет Никола Вапцаров), който купил парцелите гори за 300 хил. държавни лева. Но той и дворцовият служител д-р Димитър Анков подразбрали, че Кобургите искат да присвоят въпросните народни гори и не предали исканите (след 1923 г.) от цар Борис III документи по сделката под продлог, че са изгорели при пожар.
Фердинандовият син цар Борис Трети се опитал да заобиколи Търновската конституция и да присвои „царските имоти”. Но едва след 1928 г., когато укрепил едноличната си власт посредством извършения на 9 юни 1923 г. държавен военен преврат и убийството на десетки хиляди български граждани, включително премиера Александър Стамболийски, видните поети Сергей Румянцев и Гео Милев и публициста Йосиф Хербст. Тогава цар Борис III изискал от свои служители да изкарат за всеки имот Нотариален акт на името на „Интенданството” по двадесетгодишна „давност”. Възнамерявал вероятно след още десетина години тихомълком да прехвърли тези имоти от стопанисващото ги Интендантство на своя син. До 1932 г. цар Борис III успял да извади Нотариални актове за повечето „царски имоти”, в т.ч. на двореца „Врана”, на името на Интендантството. Но издаденият през 1928 г. Нотариален акт № 159 за собственост върху двореца „Врана” е проект-оригинал и не е подписан от подготвилия го за издаване нотариус Тодор Капитанов. Изглежда, той е размислил и дни по-късно под същия № 159 е издал нотариален акт за собственост върху пет декара земеделска земя на Минчо Грозданов от с. Обрадовци, Софийско (това бе разкрил бившият зам.-председател на Народното събрание адвокат Атанас Железчев). След като става министър-председател (2001 г.), Симеон Сакскобургготски явно е намерил лъстив български нотариус, който въз основа на неподписания от Тодор Капитанов и невалиден нотариален акт е издал Нотариален акг за собственост върху двореца „Врана”...
Подобно на баща си, Симеон Сакскобургготски използва незаконни средства за присвояване на държавните „царски имоти”. Най-напред, той и местни користни „царисти” подтикнали през 1997 г. българския Конституционен съд да тълкува (без да има право) приетия на 31 декември 1947 г. „Закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници”. През 1998 г. този съд, в нарушение на Констутуцията на Република България (1991 г.), приема решение, обявяващо посочения закон за „противоконституционен” (ДВ, бр. 66 / 10 юни 1998 г.).
След като разбрал, че не може с това конституционно решение от 1998 г. да узакони заграбените държавни имоти, Симеон Сакскобургготски поискал Конституционният съд да извърши още едно закононарушение, като обяви за противоконституционен и проведеният на 8 септември 1946 г. Референдум (допитване до народа), на който е прието у нас да бъде премахната монархията и да се провъзгласи Народната република. През 1999 г. този иск е отхвърлен от повечето конституционни съдии, които били против реставрирането на отдавна премахнатата монархия и закриването на Конституционния съд.
После избраният за министър-председател Симеон Сакскобургготски се позовал на приетото през 1998 г. от Конституционния съд декларативно и нямащо правна сила решение и завладял „царските имоти”. През 2002 г. той лично ръководи заседанието, на което Министерският съвет решил да обяви за негова частна собственост държавния дворец „Царска Бистрица”. По-рано вече бил назначил държавни служители, които незаконно го въвели във владение на държавни „царски имоти”. Назначеният от него управител на област София Олимпи Кътев извършил престъпление по служба, като дал на Кобургите държавните дворци „Царска Бистрица и „Ситняково”, както и хижа „Саръгьол” (в. ”Труд” / 31 май 2006 г.).
Адвокатът Димитър Димитров, който е представлявал Симеон Сакскобургготски, признава, че той нямал правно основание за получаване на „царските” гори. Поради това заявлението за тяхното „връщане” било подадено година след законовия краен срок (30 юни 1999 г.), когато от поземлената комисия на гр. Самоков били уволнени „комунягите” и на тяхно място били назначени „царски” хора (в. „Стандарт” / 24 март 2006 г.).
Симеон Сакскобургготски се мъчи да оправдае криминалното завладяване на държавните „царски имоти” и с приетия през 1992 г. реституционен „Закон за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти”. Но този закон урежда възстановяване само на отчуждена градска недвижима собственост и не се отнася за „царските” гори, резиденции и хижи, чиято собственост е отношение между цар и народ.
В следващите години Симеон Сакскобургготски отново прави опити да узакони завладените от него държавни имоти. Като коалиционен партньор на управляващата коалиция (2005-2009 г.) той завежда дело в гр. Пловдив за придобиване на собственост върху двореца „Кричим”. Това дело е спечелено от държавата с помоща на адвокатите проф. Владимир Петров и Любомир Денев. През 2007 г. с акт на областния управител на Пловдив Тодор Петков, дворецът „Кричим” е актуван за държавна собственост.
През 2010 г., Симеон Сакскобургготски завежда имотно дело срещу българската държава в Страсбург. Поръчва на приближени нему български юристи и историци платени публикации, в които се внушава, че „Интендантството” (на чието име се водят „царските” имоти) е било нерегистрирана в съда частна фирма на Кобургите.
По този повод написах книгата Българските „царски имоти” (изд. БАС, С. 2010 г.), която през февруари 2011 г. беше обсъдена от над 70 учени, юристи и историци, включително „царските” защитници Гиньо Ганев и доктора по право Минчо Спасов.
Събранието прие декларация срещу опитите за реабилитация на наследника на Сакскобургготската династия, която е следвала нацистката завоевателна и расистка политика. Текста на декларацията беше изпратен на министър-председателя Бойко Борисов, на руското, американското и английското посолство.
В посочената книга е доказано, че:
1. Съгласно  одобрения от Референдума (8 септември 1946 г.) Закон за премахване на монархията, „цар Симеон II и Сакс-Кобург-Готската династия се лишават безвъзвратно от всички лични и имуществени права, приемущества и титли, свързани с българския престол” (Държавен вестник, бр. 174, 2 август 1946 г.). Отмяната на цитирания законов член може да бъде извършена само ако на нов референдум бъде одобрен закон, възстановяващ монархията. Така че заплетеният от Симеон Сакскобургготски имотен казус е политически и не може да бъде решен с тълкуване на стари и приемане на нови закони, игнориращи референдума (1946 г.). В този референдум са участвали почти всички български избиратели и над 95 % от тях са гласували за премахване на омразната им монархия. Неговите резултати са признати от държавите-победителки (Съветски съюз, САЩ и Англия) във Втората световна война (1939-1945 г.). Тогава у нас не е имало съветски войски, както се твърди от недобросъвестни политици и историци. По настояване на американския представител в Съюзната контролна комисия генерал Робъртстън в двореца „Врана” (София) е била разположена съветска рота да пази царицата-вдовица и нейния син „Симеон”.
2. Имотите, ползвани от членовете на царското Сакскобургготско семейство в България, винаги са били държавни. Това показват правителствените „Описи” на тези имоти, направени след Ньойския (1919 г.) и Парижкия (1947 г.) мирни договори, които са задължавали българските власти да извършат „наказателна конфискация” на имотите на „короната”, монарха. Потвърждава го и съставеният през 1933 г. по нареждане на Цар Борис III „Опис” на „царските имоти”, където повечето са записани като „държавни, предадени за ползване от дворцовото интендантство.”
Понеже разглежданите имоти са били държавни, не е конфискувана имотната част и на осъдения на смърт (в началото на 1945 г.) княз Кирил (брат на Цар Борис III). Преди да бъде съден от Народния съд, той признал, че цялото му богатство е едно кръстче, инкрустирано със син емайл, който неговата майка донесла от Цариград (Константин Муравиев, Събития и хора, изд. „Български писател”, С. 1992 г., с. 475).
3. Интендантството е било държавно звено в дворцовата администрация, чиито служители са били „прекомандировани” предимно от военното министерство. То е получавало от държавния бюджет пари за поддържане и ремонти на „царските имоти” и за заплати на работещите в тях стотици работници и служители.
4. В изпълнение на Закона, одобрен на Референдума (1946 г.) и на клаузите на Парижкия мирен договор (10 февруари 1947 г.), правителството, оглавявано от Георги Димитров, е прокарало във Великото народно събрание приетия на 31 декември 1947 г. „Закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници”. Това е направено и във връзка с предаването на тези имоти към държавното Управление за безопасност и охрана (УБО). Невярно е тиражираното твърдение, че чрез въпросния закон „царските имоти” са били „национализирани”, „конфискувани” и ”одържавени”. Посоченият закон е приет месец след влязлата в сила Димитровска Конституция на Народна Република България, в чийто чл. 7 е записано, че „горите” са „държавна, т.е. общонародна собственост”. Ако въпросните имоти са смятани за частни, тогавашното правителство е щяло да ги включи в приетия на 27 декември 1947 г. „Закон за национализация на частни индустриални и минни предприятия”.
След като се убеди, че няма да може чрез „магистратурата” да се сдобие с документи за собственост върху завладените държавни имоти, Симеон Сакскобургготски направи опит да постигне тази цел и като подведе българското правителство. Към края на октомври 2017 г. той изпратил до министър-председателя писмо, в което го моли да сключат „сделка”, въз основа на която да се узакони завладяването на държавните „царски имоти” на стойност 250 млн. евро. Оповестеният по медиите отговор е, че за това е нужно в парламента да се изготви и приеме специален закон.
Любопитно е да се знае кои български политици и европейски монарси искат у нас да има закон за възстановяване на монархията и за реабилитация на лишения „безвъзвратно от всички лични и имуществени права” Симеон Сакскобургготски.