Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

За малцинствата в правото, политиката и бита

Е-поща Печат PDF

• Да помним Ньой 1919/1920,
за да не позволим да се повтори!

Христо ТЕПАВИЧАРОВ

продължение от бр. 44

Така обезбългаряването на Западна Тракия е заложено в самия договор. Гърция не поема никакви ангажименти към населението в окупираните земи, освен да проведе узаконен геноцид. Този процес се улеснява от член 46, съгласно който Гърция се съгласява, в договорите й с Основните Съюзнически сили (победителите), да се включат разпоредби за защита на интересите на жителите, казано е „на тази държава, които са различни от мнозинството на населението по отношение на раса, език или религия.“
Тази разпоредба остана забележителна в теорията и практиката на международното договорно право с няколко иновации.
Първо, една държава, в случая Гърция, обещава да поеме ангажименти към гражданите на друга държава, в случая България, в договор не пряко с нея, а с трета страна, каквито са Основните Съюзнически сили, без никакви гаранции за изпълнение или неизпълнение на поетите ангажименти. Второ - за първи път в международен договор се използва понятието „мнозинство“, което се дефинира с няколко признака едновременно като раса, език и религия на друга общност от населението, без яснота дали тази общност е малцинство или мнозинство и за какъв географски район се отнася – територията на новообразуваната държава Гърция или територията на новоприсъединените райони на Българското Беломорие?
От последвалите събития между двете световни войни се налага изводът, че още в Ньойския договор е заложена идеята българското население в Българска Беломорска Тракия, да бъде обявено за расово, езиково и религиозно малцинство в Гърция, условие, невъзможно за изпълнение, тъй като расово българи и гърци принадлежат към бялата раса, религиозно – изповядват източното православие и единствено езиково се различават. Трудно би могъл да се търси друг смисъл на  тази изкуствена конструкция освен ликвидиране на българската общност в откъснатите от България изконно населени с българи земи.  
В тази си част разпоредбите на Ньойския договор са дълбоко порочни,
несъстоятелни, съдържащи предпоставки за безконтролен произвол при приложението им, нещо, което се случва.
Към днешна дата е безпредметно да се мисли и говори за недействителност, пороци или денонсиране на Ньойския договор, който е произвел своето вредоносно действие и последици. Това, което следва да се доказва и за което да се ангажира международно-правната отговорност на Гърция, а това е достатъчно основание да се настоява за възстановяване на статуквото в Западна Тракия, съществувало преди приемането на Ньойския договор, е извършения геноцид – физически, духовен, езиков, културен - срещу българската общност.
Забраната на геноцида е основен принцип на публичното международно право,
наред с принципа на добросъвестното изпълнение на задълженията по международното право – pacta sund servanda, както и принципа за зачитане правата и свободите на коренната българска общност. Остава и до днес неизпълнено международното задължение на Гърция, за което няма давност, да осигури безпрепятствен икономически излаз на България на Бяло море. В рамките на ЕС е не само възможно, но и задължително установяването на съвместна функционална юрисдикция в Западна Тракия по управление на специфичните за Гърция и България интереси и свързаните с тях права и задължения на гражданите.
7. От основно значение за изясняване съдържанието на понятията от международното право, предмет на настоящето изследване, е
Лозанският договор от юли 1923 г.
между Турция, от една страна, и Великобритания, Франция, Италия, Гърция, Румъния и Сърбо-Хърватско-Словенската държава, от друга страна.
С Лозанския договор се допълва Версайската система по определяне на границите, като границата между Турция и България и Гърция и България се очертава без участието на България!
В член 38 на Лозанския договор Турция поема задължения да осигури цялостна и пълна защита на живота и свободата на всички жители на Турция без разлика на произход, националност, език, раса или религия. Записано е, че немюсюлманските малцинства на нейна територия ще имат пълна свобода на движение и емиграция, при спазване на ограниченията, в сила за всички лица от турска националност и които турското правителство може да въведе по съображение от национална сигурност или поддържане на обществения ред.
Както отбелязахме, Лозанският договор за първи път въвежда понятието „малцинства“ за немюсюлманите, останали в границите на Турската империя след края на Първата световна война.
Бидейки част от категорията „всички жители на Турция“, на немюсюлманите е гарантирано правото на живот и свобода без разлика на произход, националност, език, раса или религия, но бидейки част от немюсюлманското малцинство, на тях са гарантирани и две допълнителни свободи – на движение и емиграция!
Анализирайки тази разпоредба, бихме могли уверено да заключим, че Версайската международно-правна система в Европа въвежда понятието „малцинство“ по отношение на немюсюлманските обитатели на Турция не за да им осигури равноправен или привилегирован статут по отношение на останалите обитатели на държавата или да им гарантира свободата на собствено изповедание и запазване на етническите различия, а за да насърчи емиграцията на немюсюлманските общности в съседните държави с идентичен етнически произход.
Ако приемем, че това правило е замислено не като изключение, а като норма на публичното международно право, то би трябвало да се прилага еднотипно както към немюсюлманските малцинства, обособени в мюсюлмански държави, така и към мюсюлманските малцинства, останали в държави с преобладаваща християнска или друга религия, каквото е мюсюлманското малцинство в България например.
От внимателния прочит на нормата на чл. 38 на Лозанския договор се налага и второ важно уточнение, имащо отношение към изброените признаци за различия, по които не се допуска дискриминация.
Понятието „немюсюлманско малцинство“ или общност, не е равносилно и не бива механично да се смесва или заменя от понятия като национално, етническо, езиково, расово или сродни еквиваленти.
От предложения преглед е видно, че основните усилия за борба с дискриминацията срещу лица, отделни общности или групи от населението са положени след Втората световна война с изработването и приемането на Устава на ООН, Всеобща декларация за правата на човека и основните свободи от 1948 г.; Декларация на ООН за недопустимост на вмешателство във вътрешните работи на държавите, на заплаха на тяхната независимост и суверенитет от 21 декември 1965 г.; Декларация за предоставяне независимост на колониалните страни и народи от 1960 г.; Международната конвенция за граждански и политически права от 1966; Международният пакт за гражданските и политически права - 1966у и Международният пакт за икономическите, социални и културни права 1966 г.; Декларацията за принципите на международното право от 1970 г.; Декларацията за принципите в Заключителния акт на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, трите конвенции на Съвета на Европа: Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, известна още като Европейска конвенция за правата на човека в сила от 1953, Рамковата конвенция за защита на националните малцинства от 1985, както и Европейската харта за регионалните или малцинствените езици от 1998; Виенската декларация относно националните малцинства на Съвета на Европа от 1993; Договорът за Европейския съюз от 2007.
Списъкът на международните инструменти, в които са правени опити за
дефиниране на понятията „малцинство“ и критериите,
използвани за тяхното обособяване, далеч не е изчерпателен, но той илюстрира вековните усилия на т.нар. международна общност да търси възможно по-адекватен отговор на въпроса що е то малцинство в една общност и следва ли да се дефинира по някакъв начин, за да се търсят и намерят работещи механизми и решения за равноправно и справедливо отношение към всички членове на общността.
На настоящия етап от развитието на публичното международно хуманитарно право бихме могли да посочим примери за решения на отделни въпроси и да констатираме безсилието за изработване на общоприемливи правила или стандарти, към които цивилизованите общества, техните говорители и активисти да се придържат по т.нар. малцинствени проблеми, когато им се налага да правят публични изявления или да законодателстват.
При обсъждане на Рамковата конвенция, поради невъзможност да се дефинира понятието „национално малцинство“, бе прието разбирането, че използването на това понятие е възможно, но не е задължително и не би могло да се приеме като безспорно правило в следните два случая:
1. При откъсването на територия от една държава и присъединяването й към територията на друга държава ведно с коренното население; и
2. При определяне наличието на национално малцинство в една държава по законодателен път – по конституционен ред или чрез международен договор, с който на определена общност се признава статут на национално малцинство по исторически сложили се причини. В държавите от Балканския полуостров е трудно да се посочи пример за наличието на малцинства с утвърден статут, с изключение на случая с Албания.
Примери за откъсване на територия от една държава и присъединяването й към съседна държава
са Българска Западна Тракия, която бе предоставена на Гърция с Ньойския договор, откъсването на Западните покрайнини от България и предаването им на окупиралата ги Сърбия, откъсването на Добруджа и присъединяването й изцяло или на части в различни исторически периоди към Румъния. Във всички тези случаи коренното българско население не се превърна в национално малцинство по различни причини. То не се интегрира в държавите, в чиито граници бе включено, за да се превърне в малцинство по отношение на преобладаващия етнос, защото продължаваше да живее с чувството, че обитава собствената си родна земя, отказвайки да се раздели с националната си идентичност.
Властите и в трите съседни държави подложиха на дискриминация, достигаща до геноцид, етническите българи, с което усилиха чувството им за общност, решила на всяка цена да се съхрани и да не приеме статута на малцинство, обречено на остракизъм или на унищожение.
Емиграцията се превърна в спасение от гнета на местните власти, а примирението - в надежда,
че възстановяване на статуквото и връщането им в границите на българската държава е възможно.
Безспорно и очевидно е, че за „национално малцинство“ или „национално мнозинство“ може да се говори единствено след обособяването на нациите и възникването на националната държава. Това е и причината за нация в Турция да се заговори след Лозанския договор от 1923 година, когато империята постепенно се освободи от Миллета (неверниците) и турската нация започна да се консолидира около Аллаха и неговите земни наместници!
В периода след Освобождението на България от турско робство през 1878 г. и възникването на българската държава българският етнос образува ядрото на българската нация в естествените си граници, на територии, населени с етнически българи, духовно обединени в едно географско пространство, свързани със Султански ферман още в границите на Османската империя под юрисдикцията на Българската Екзархия. В това пространство българите съжителстват с лица и от друг етнос, които стават български граждани или поданици на монарха, но процесът на освобождение от Османска власт не позволи формирането в новоосвободените български земи на национални малцинства.
България освобождава своите земи от османско иго, а не окупира
и не включва в границите си земи от други държави.
Изтеглянето на турския етнос от българските земи е естествен процес и резултат от Освобождението. И ако не всички поданици на империята или лица, изповядващи исляма, са се изтеглили от земите на извоювалата своята независимост българска държава, причините могат да бъдат различни, но без съмнение преобладават няколко: предпочелите българското гражданство не са се чувствали част от турския етнос, не са били притеснени за своята идентичност и религиозни предпочитания, говорели са достатъчно добре български език, за да продължат да живеят и функционират в среда, в която се чувстват сред сънародници. Това не се отнася до етническите арменци, евреи и лица от друг етнос, които наред с българите, а понякога и по-напред от тях, се борят за освобождението на българските земи от османско робство. Имаме предвид лицата изповядващи исляма, между които една част, по исторически сложили се обстоятелства, постепенно заживяват с раздвоена идентичност в резултат на наложеното от османските власти основно деление на обществото на правоверни и миллет, друговерци.
След Освобождението в голяма част от останалите в България правоверни е надделяло съмнението относно тяхната етническа принадлежност и се приобщават към българският народ и българската нация. В край на 19 век се оформя българска нация, към която по право принадлежат обитателите на държавата България, но все още липсва турска нация, която да даде основание на който и да е, където и да е по света, не само в България, да се нарече турчин по националност. Тъй че до края на първата четвърт на 20 век, турско национално малцинство в България не е могло да има поради липса на турска нация, а след формирането на турска нация, не е известно България да е завладявала или получавала по договор, земи принадлежащи на турската държава с коренното население, което да формира турско национално малцинство.
При така очертаната фактическа и правна обстановка, използването на понятието „турско национално малцинство“ за идентифициране на част от българските мюсюлмани, е
проява или на невежество или е престъпление против равенството и правата на гражданите.
Ако при дефиниране на понятието „турско национално малцинство“ е необходимо наличието на обективни критерии като национална принадлежност, трансфер на население с територията, която обитава, конституционна уредба и минимален обществен консенсус, не така стоят нещата при използването на думата малцинство в съчетание с понятията етнос, език, религия, политически убеждения, раса, цвят на кожата, култура, социален или друг произход, собственост, месторождение, сексуална принадлежност и други критерии, по които индивиди или група хора в едно общество се обединяват или разделят. Като правило това са обективни критерии извън контрола на отделния индивид, принадлежащ към подобни  групи, определящи се като малцинства. Индивидът по правило е беззащитен и разполага по правило единствено с неудобното оръжие на тайната, на лъжата, на двойствеността, за да запази човешкото си достойнство от презрение и отхвърляне от страна на мнозинството.
В интервю на Антон Хекимян по Би ти ви (12 май 2016 г.), гражданинът Лютви Местан, на въпрос какво съзнание има - българско или турско, сподели, че е етнически турчин, изповядващ исляма, привързан към европейските културни ценности и настоява България да зачита правата му като промени конституцията си и признае наличието на турско национално малцинство, по примера на Албания, където поиска да се признаят права на българското национално малцинство.
Както вече отбелязахме, по обективни причини, българско национално малцинство не може да има в Албания, както не може да съществува и турско национално малцинство в България. Етносът е еманация на чувството за произход, а нацията е връзката на индивида с държавата, в която е роден, чийто гражданин или поданик е, където има постоянното си местожителство.
Националната принадлежност е статут, който гарантира упражняването на набор от права и свободи от гражданите и вменява определени задължения по поддържане на реда и сигурността в националната държава, които обикновено са установени със закон.
Етносът и етническата принадлежност не е гражданско правно, а историко-когнитивно понятие, въз основа на което би било възможно обособяването на групи или общности от хора за целите на познанието, но не и за целите на управление на обществото.
По дефиниция, обособяването на общности по етнически признак, е потенциално обременено  от прояви на дискриминация по отношение на други общности.
Затова понятията „национално“ и „етническо“ малцинство или мнозинство, не са нито еквивалентни, нито взаимно заменяеми.
Претенцията на Местан, на основание етническия му произход, да му бъде признат статут на национално турско малцинство в България, е колкото несъстоятелна, толкова и абсурдна.
„Правата“, които би могъл да черпи от категорията етнос, са морално-етични, нямат никаква гражданско-правна база и зависят изцяло от поведението и авторитета, с които Лютви Местан се ползва в българското общество. Той настоява да бъде уважаван като етнически турчин, с неопределено самосъзнание, европейска и културна идентичност. Като български гражданин обществото и всеки български гражданин му дължи уважението, което заслужава, а то неминуемо е плод и отговор на поведението и претенциите му към българската общественост и държава.
Претенцията да му бъде признат статут на турско национално малцинство в България, с което да се възстанови чувството му на справедливост, едва ли ще предизвика възхищение и уважение. Родените в България са български граждани. Родените в Турция са турски граждани.
Кой как се чувства по произход, по етническа принадлежност, е въпрос на самосъзнание, а не на статут
(държавен, административен, верски), от който да се черпят някакви права или да произтичат някакви задължения, чието нарушаване да е свързано с изграждане на чувство за справедливост.
Турско национално малцинство в България няма, никога не е имало, макар теоретично да е възможно в бъдеще да се формира такова, ако Източна Тракия, с днешните си обитатели, се върне в пределите на България. Това е за сведение на онези, които милеят за турско национално малцинство в България, сред които и г-н Местан. Разбира се, остава открит въпросът с кого Лютви Местан възнамерява да се съюзи в турско национално малцинство в България?! Ако Лютви Местан не страда от раздвоение на личността, то със сигурност страда от дисхармония между усещането за произход и национална принадлежност. А за това лек има, отдавна е открит и изпитан от стотици хиляди – официалната порта на Капъкуле, посока Анкара.
На практика всеки индивид е малцинство в собствената си среда по някакъв признак – мъж – жена, възрастен – дете, стар – млад, висок – нисък, болен – здрав, образован – неграмотен и т. н. Следващата степен е малцинство на някаква обособена група по отношение на друга – граждани и селяни, живеещи в центъра или в покрайнините, собственици и безимотни, работещи или пенсионери и т.н. Дотук изброяваме обективни признаци на разделение и разслоение, наложени от жизнената среда, при които изборът или предпочитанията идват на второ място, тъй като идентификационните критерии рядко зависят от волята на индивида.
В по-голямата си част използването на тези критерии е субективно, плод на социални, културни, исторически, битови и други натрупвания и в повечето случаи целта е не да се предостави специален статут или да се гарантират някакви права на представители на подобни общности, колкото да се съхранят някакви интелектуални или социални връзки, които времето изхабява и постепенно заличава.
Смятаме, че обособяването на малцинства, по примера на Албания със закона за малцинствата от 2017 г., е анахронизъм, който потенциално би могъл да създаде повече проблеми, отколкото би решил.
Решението, към което човечеството се ориентира през втората половина на 20 век, е приемането и утвърждаването на универсални стандарти за правата и свободите на човека, задължителни за всички държави и техните граждани.
Разбира се, утвърждаването на всеобщи стандарти в световен мащаб е възможно между суверенни, независими, равноправни субекти на международното право, каквито са държавите, без разлика на големина и традиционни зависимости.
На този стадий на развитие, смятаме, че човечеството е далеч от утвърждаването на желаната правна система на справедливостта, тъй като колониалните и имперски рефлекси и предубеждения в някои ведущи, обявили се за образец на цивилизованост държави, продължават да дърпат юздите, а не да теглят каруцата на прогреса по пътя към равноправие и толерантност!

24 ноември 2017 г.