Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

Нищо, но писано от сърце!..

Е-поща Печат PDF

• Политиците мислят мандатно, митрополитите - с десетилетия напред
• Какво значи неочакваният религиозен жест от югозападните български земи

Отделният факт е труп, оставил след себе си тенденцията
Георг Вилхелм Фридрих Хегел


Големият проблем на нашето време не са нито миграционните потоци, нито финансовите кризи, нито политическият идиотизъм на държавните мъже. Големият проблем на нашето време е капиталистическата глобализация на всички равнища от битието на обществата и този регрес донесе потресаващо материално бедствие за мнозинството хора по света и унищожи интелектуалното разнообразие и плурализъм в мненията.

Нормалният човек не е в състояние да осъзнае как богатството на осем души може да е повече от сумарното богатство на половината от планетарното богатство на всички хора (Алексей Подимов, stoletie.ru 1.12.2017). Загубата на връзката с реалността води също и до психологически заболявания и невъзможност за адаптиране към заобикалящата среда. А когато политиците се мъчат да обхванат макросвета със своите измислени понятия и безумни идеи, силно се увеличава вероятността те да попаднат в... макролайното, като увлекат и другите. Тогава настъпва колапсът.
На 4 декември по RTR–PLANETA, в 18,00 часа, кандидат-президентшата Ксения Собчак например опроверга напълно Аристотел, като провъзгласи, че отделният човек стои над Държавата.
Да видим какво казва по този въпрос Аристотел в „Политика”: „Човекът е сътворен от природата като обществено същество и характеристиките, които той е придобил в това общество, го отличават от всички други живи организми. Ако човекът е способен към възприемането на такива понятия като добро и зло, справедливост и несправедливост и т. н., съвкупността на всичко подобно създава основата на семейството и държавата. Според природата първична е Държавата спрямо семейството и всеки от нас; та нали е нужно цялото да предшества частите. Унищожете живо същество в неговата цялост и то няма да има нито ръце, нито крака – ще се запази само наименованието им. (Соч. в 4 томах, т. 4., стр. 370).
Най-честият номер обаче е да се интерпретират фактите.
Всезнайковците и „експертите” винаги разглеждат даден факт като сам по себе си, т. е., без предистория и без евентуалните последици. Такава „интелектуална измама” е отбелязал още Хегел: „отделният факт е труп, оставил след себе си тенденцията”, казва великият философ.
Ако мерим с Хегеловата мярка съвременните плямпания по телевизии и радиа, ще се ужасим от имагинерния свят, който се открива пред нас, и доколко този свят няма нищо общо с реалността. Особено нагледна илюстрация на казаното е българската политическа и обществена сцена.
Да вземем като пример най-актуалните събития от близките дни: сключването на договор за добросъседство между България и Югозападна България и писмото - молба на Вардарската православна църква до Българската православна църква.
Либералната българска банда изпадна в безумна радост и „прославя решителните външнополитически победи на правителството”. Левите и центристки алтернативисти позорно мълчат.
Да видим за какво става дума.
На 2 август 2017 г., в Скопие, беше подписан Договор за добросъседство с Република Македония.
Като първо впечатление и по общо съдържание, текстът представлява... едно нищо, но писано от сърце. Всъщност, той отново признава всичко правено от България преди него, но във формата на окончателен документ.
1. Окончателно се признава, че територията на Югозападна България е субект на международното право с име Македония, която притежава собствен език, различен от българския език, и собствена история, различна от българската история.
2. Тази друга държава, заедно с България, свързва своето бъдеще с бъдещето на Обединена Европа.
3. Цялата обща история на двете държави се зачерква и забравя.
4. Цялата обща история се поставя под забрана за изследване и интерпретиране.
От тук нататък договорът трябва да се разглежда извън принципа „фактът сам по себе си”.
И така,
в атмосферата на какви събития се сключи този договор?
В края на ноември 2017 г. беше публикувана “новата стратегия на САЩ” за Западните Балкани, изработена от Атлантическия съвет.
Основният доклад на стратегията под заглавие „Балканите напред: новата стратегия на САЩ в региона”, бе разпространен ден преди конференцията за Западните Балкани, която се проведе във Вашингтон. Във форума участвха министрите на външните работи от региона.
Макар докладът да е съсредоточен към страните от бивша Югославия, той съдържа твърде „интересни постановки”:
“Независимо от желанието на региона да бъде част от Западния свят и неговите институции, окончателният изход не би трявало да се смята за предварително решен. САЩ могат и трябва да имат ключова роля в тази насока. Те трябва да изпратят ясна, обща визия за региона. Те трябва да координират действията си с ЕС за възстановяването на ясната обща трансатлантическа цел на политическо ниво. В същото време през последните 2 години Русия прави огромни опити да “капитализира патологиите” му (на региона.- Бел. Е.Г.), за да пренебрегне Европейския проект.
САЩ трябва да запазят тежестта на авторитета си, който може да се използва за гарантиране на сигурността в региона с цел никога повече тази част да не бъде източник на сериозни проблеми или сблъсъци”, се казва в препоръките на Атлантическия съвет.
Заместник-председателят на Атлантическия съвет Деймън Уилсън добавя пред „Гласът на Америка”: “Ако не сме достатъчно ангажирани, ако демонстрираме нерешителност, тогава ще отворим пространство за влошаване на ситуацията. Подобно нещо видяхме в Македония след 2008-ма година, когато се провали опитът за членството на тази страна в НАТО по време на срещата в Букурещ. Това доказва, че намаляването на американския ангажимент в региона може да доведе до по-голямо влошаване на определени отрицателни процеси и проблеми, включително и до това да се стигне до възможни кризи...
Нашето послание е следното - ако игнорираме региона, ако не изпълним своята роля, може да бъдем свидетели на избухването на нова криза - например в отношенията Белград-Прищина, или нещо, което е по-вероятно, в Босна, а видяхме какъв потенциал има за подобно нещо и в Македония”, подчертава Уилсън и пояснява: “Мощна дипломатическа подкрепа за Белград и Прищина и очертаване на пътя за свързването на Атина и Скопие. Американската дипломация трябва, заедно с ЕС, да ръководи част от тези усилия и да не остава на заден план.”
Какво значи това?
Независимо от субективните желания на ръководствата на двете български държави, подписаният договор е продължение и приложение на евроатлантическия свят за пълно подчинение на Балканите на глобалния проект и на
включване на балканското население в етническата тенджера до пълното му претопяване
в новия планетарен етнос на безлични индивиди.
Основната тежест по изпълнението на този план се възлага на България, която да тушира противоречията между Белград и Атина по името на новата държава.
Така България ще „опере пешкира” и от Белград, и от Атина, с които, ние и без това си имаме древни геополитически, геостратегически и ментални противоречия и взаимни претенции.
Излиза, че целокупното европеизиране на Балканите се прави на гърба на България и за нейна сметка.
Българският народ трябва добре да си помисли дали това ще му хареса за в бъдеще. Защото в такъв контекст последиците не закъсняха, и то в достатъчно откровена и неприкрита форма.
На 9 ноември 2017 г. Синодът на така наречената Македонска православна църква – Охридска архиепископия (МПЦ–ОА) взе решение да се обърне към Българската православна църква (БПЦ) с молба да се възстанови евхаристийното общение между двете църкви и изрази готовност да признае БПЦ за своя „Църква-майка”. Македонската църква чака от Българската патриаршия признание за автокефалия и протекция за своите интереси в отношенията с другите поместни църкви.
Да проследим историята, довела до този „факт сам по себе си”.
През 1967 г. епископите на новата Македонска църква обявяват автокефалност, но нито една от Поместните църкви не признава тяхната йерархия. Те имат редица срещи с Българския патриарх Кирил, но до реално решение в тяхна полза така и не се стига.
През следващите тридесетина години епископите на МПЦ се срещат с епископите на Сръбската църква, но и с тях не достигат до кой знае какви резултати.
През 2002 г. Сръбската църква прави опит за разкол в Македония, предизвикан с учредяването на Сръбска екзархия, начело с Повардарски митрополит Йоан (Вранишковски). Опитът е неуспешен, а разколът е преодолян, като Йоан дори е осъден на затвор.
В отговор през 2005 г. СПЦ отлъчва от църковно общение всички македонци, принадлежащи към МПЦ. Иначе казано, Сръбският синод анатемосва цялото православно население на Македония. Това ни най-малко не стряска македонците.
Нещо повече – на 12 ноември 2009 г. Македонската православна църква добавя към името си „Охридска архиепископия”, като променя и герба, и знамето си. Така тя окончателно затвърждава претенциите си за наследник на старата Българска Охридска архиепископия, създадена от император Василий II през 1018 г. (която на свой ред е наследник на Българската Охридска патриаршия).
Според Устава на Българската православна църква обаче – член 1, алинея 3, „Самоуправляващата се БПЦ – Българска патриаршия е правоприемник на Плисковската архиепископия, Преславската патриаршия, Охридската архиепископия, Търновската патриаршия и Българската екзархия. Тя е единна и неделима”.
Тоест, именно БПЦ е правоприемник на Охридската архиепископия
и нито една Поместна църква не е оспорвала този факт, защото самата Охридска архиепископия е основана като архиепископия на българите.
България е единствената страна, която има паралелно две православни църкви – Търновска патриаршия и Охридска архиепископия.
С фермана, даден на Българската екзархия,
реално БПЦ възстановява своите митрополии, които са били част от Охридската архиепископия.
Последното е доказано и от днешните епископски титули, които носят българските епископи – Стобийска, Деволска, Величка, Тивериополска (Струмишка) и Крупнишка и др.
Настоящето
От 2005 г. Македонската църква започва постепенно сближаване с Българската патриаршия.
През 2008 г. МПЦ подарява част от мощите на св. Климент Охридски за новоизградена църква в Пловдив.
Сближението достига своята кулминация на 11 май 2014 г., когато Македонската архиепископия и Българската патриаршия за първи път заедно почитат празника на светите братя Кирил и Методий с литургия в катедралата „Свети Александър Невски”, на която присъстват Българският патриарх Неофит и Македонският архиепископ Стефан, заедно с епископите Наум и Климент. От особено значение е, че по време на литургията македонските владици са допуснати в олтара на храма, а допълнително уважение към МПЦ е изказано и с това, че на архиепископ Стефан е позволено със светия кръст да благослови и от името на своята църква, но това не е евхаристийно общение, а молитвено такова, което има съществена разлика (изложеното е според публикация в „standartnews.com”).
Вече се очертават контурите на поредната „македонска диверсия” спрямо Българската православна църква и целокупния български народ.
Прикрита с думи за благи намереня, след като открадна част от българското „тяло”, тази диверсия иска и българската душа. Родена в сянката на сключения договор за добросъседство, тя прехвърля междудържавните и религиозните проблеми в полето на геополитиката, без да отваря диалозите по същество, което би отвело тези диалози само до емоции, състрадание и доброжелателство от махленските свади.
„Към Св. Синод на БПЦ валят отворени писма на интелектуалци, журналисти и общественици, потомци на българи от Вардарска Македония, десетки коментари, анализи и интервюта в полза на това да се признае възможно най-скоро Македонската църква. Изведнъж в общественото пространство се появиха хора, които запяха в дружен хор, дори такива, които по принцип са на противоположни посоки в други аспекти от църковния живот. От коментарите става ясно, че не само евхаристийното общение с македонците стои на дневен план, но и неща от политически аспект. Последното бе доказано и от думите на премиера Борисов вчера, че „ще сме истински щастливи, ако и нашите църкви си помагат и работят, пеят и проповядват заедно в името на добруването на двата народа”. Македонският му колега Зоран Заев пък заяви, че „като правителства не искаме да навлизаме в работата на църквата, само можем да правим неща, за да има развитие на сътрудничеството ни. Автокефалността на македонската църква е много важна” (пак там ).
Тъпотиите на „граждани, експерти и историци”, чиито коментари звучат като фалшива свирня на оркестър, са в съзвучие с
евроатлантическия глобален проект, целящ пълното ликвидиране на българския етнос.
Огромният натиск спрямо Светия Синод преследва едно бързо решение в полза на искането на македонците. Такъв въпрос обаче не може да бъде решен за кратко време, защото ако политиците мислят мандатно, то митрополитите мислят с десетилетия напред.
Колкото е хубаво да се помогне на МПЦ, два пъти е по-важно да не се навреди на БПЦ.
И обществото трябва да го проумее, ако наистина милее за църквата ни, както дедите ни. (пак там).
Ето едно доказателство.
„Историческият факултет на Великотърновския университет призова Светия Синод да приеме молбата на Македонската църква. В този контекст историците от университета във Велико Търново изпратиха отворено писмо до Българския патриарх Неофит и до Светия Синод, в което призовават молбата на Охридската архиепископия да бъде уважена, съобщи БНР.
В писмото си историците посочват, че признаването на Македонската православна църква за духовна дъщеря на българската ще даде съвременни измерения на делото на светите Климент и Наум, на цар Борис Покръстител, на архиереи, духовници и народни будители.
Светият синод обеща да разгледа молбата на Македонската архиепископия на 27 ноември!.. (Светият синод единодушно реши да съдейства за установяването на канонически статут на Македонската православна църква, тоест, Българската православна църква да стане “майка” на македонската църква - съобщиха от Българската патриаршия. Светият Синод определи Синодална архиерейска комисия за преговори с Македонската православна църква и останалите Поместни църкви. За председател на комисията е определен Старозагорският митрополит Киприан, и членове Ловчанският митрополит Гавриил, Пловдивският митрополит Николай, Западно- и Средноевропейският митрополит Антоний, Варненският и Великопреславски митрополит Йоан, Неврокопският митрополит Серафим, Русенският митрополит Наум и Врачанският митрополит Григорий. - Бел. ред.)
До този момент Македонската православна църква не е призната от нито една от останалите православни църкви. Тя обаче е потърсила признание от Българската православна църква, което означавало, че пред България се отваря уникалният исторически шанс да признае Охридската архиепископия, с което да се продължи политиката на сближаване между България и Македония, която започна с подписването на Договора за добросъседство. Припомняме, че още в началото на месец септември движение “Възраждане” апелира Българската православна църква да признае Охридската архиепископия за самостоятелна, защото по този начин се потвърждавало, че „Македонската” православна църква всъщност е българска по произход” (news.bg, 24 ноември 2017 г.).
Според Милен Врабевски, председател на фондация „Българска памет”, положително решение било ”европейско и за всички”.
Любомир Младенов говори за „духовни усилия за сближаване на двата народа в една обща народностна общност”. Господинът не обяснява, какво е според него „народностна общност”.
Боже мой! Какви историци, какви даскали, какви интелектуалци??!!
Че опасенията спрямо компетентността и историческата слепота на самозваното „гражданско общество” с неговите експерти и интелектуалци личи от резултатите на току-що завършилия в Москва архиерейски събор на Руската православна църква (РПЦ). Появяват се съмнения, че висшето ръководство на РПЦ, зад гърба на мнозинството руски християни, готви задкулисна договореност с неканоничните украински разколници за фактическото предателство на православни християни в Украйна (подробности, в статията на Владимир Семенко, zavtra.ru 6.12.2017 г.).
Братята от поречието на Вардар не търсят нито „майка”, нито „баща”. Търсят автокефалност на своята църква и свой патриарх
(единство на престол и олтар),
с което смятат за завършена тяхната „държава” като самостоятелен субект на европейската и на световната политика...
И този стремеж няма нищо общо нито с княз Борис Покръстител, нито със светите братя, нито с България, нито с българите, нито с произхода на „македонската” църква...
Ето това значи неочакваният религиозен жест от югозападните български земи .