След падането на социализма и настъпилата дискредитация на социалната алтернатива за развитие на света в последния четвърт век в Европа се установи неолибералният модел на икономическо развитие. През 2013 г. например стоте най-богати хора в света станаха с 240 милиарда по-богати. Днес казват, че всеки ден се ражда по един милиардер...
Явно това не е случайно, а по-скоро е пряк резултат от неолибералните политически идеи за неограничения пазар, облечени в псевдонаучни аргументи като либерализация, дерегулация, приватизация, слаб регулаторен режим. Целта е привличане на финансиране, за да се компенсират съществуващите дефицити, драконовско отрязване на социалните програми и др.
Тези политики се оказаха опустошителни за работещите хора и за възможностите за национално развитие. До голяма степен споменатите политики обслужват интересите на транснационалния капитал, и същевременно изострят социалните неравенства, увеличават бедността и направо заобикалят демократичния процес винаги, когато са застрашени корпоративните и комерсиалните свободи.
В резултат днес Европа изостава технически, налице са дълбоки социално-икономически дисбаланси в развитието на отделните страни и региони, и то предимно сред новоприетите страни членки на ЕС от бившия Източния блок.
Социално по-бедна, все по-несигурна, твърде бюрократична и тромава, Европа е на кръстопът - между националната държава и федерализма. Тя не успява да се изяви и наложи като самостоятелен геополитически субект в един свят, който кипи и търси нови баланси на полюсите на Изток.
В такава социално-икономическа среда в ЕС, почти със знак на закономерност, хиляди млади хора, добре образовани, се принуждават да се установяват на работа и да живеят в по-богатите страни членки. Така създаденият дисбаланс на трудовия пазар в страните членки на ЕС все повече се задълбочава и произвежда дефицит на работна ръка.
По-развитите членки на ЕС стават все по-богати за сметка на страните донори на трудовия пазар.
България е една от най-потърпевшите, с най-висока степен на разрушителни социално-икономически последици от безрезервно възприетия неолиберален модел за преход от социализъм към капитализъм.
Следвайки принципите за създаване на либерална икономика, България механично възприе чуждестранни икономически модели за трансформация от централизирано стопанство към т.нар. пазарна икономика. Директно бе прогонена държавата от икономиката и от духовния живот. Без приемственост, без ясна концепция и стратегия, съобразена с конкретните особености на нашето развитие до 1989 г., около която да се обединят и партиите, и цялото общество, бе допусната остра конфронтация и политизация на обществото, както и на процеса на прехода като цяло.
Неистов се оказа стремежът на нововъзникналите партии чрез отрицание и тотален антикомунизъм да получат пълен политически реванш. Та дори и за сметка на разрушаване на постигнатия социално-икономически стандарт на живот до 1989 г. И бе постигнато.
Резултатът за мнозинството от българите е очевидно катастрофален. От 29-о място в света, съгласно статистиката на ООН, днес България падна до 86-о, и дори по-надолу. Без да се използва натрупания управленски опит на няколко поколения технико-икономическа интелигенция и да изработи обща програма за прехода, с основна цел да се защити обществения интерес, се отиде в другата крайност.
Собствеността се трансформира от 100 % държавна, в 93 % пазарно-частна, със 7 % държавен сектор – т.е., най-миниатюрният в ЕС!
Така вместо смесена икономика, на основата на конституционно залегналите относителни дялове на трите вида собственост - държавна, частна и кооперативна, - стигнахме до дисбалансирано стопанство, с нарушена структура и пропорции върху територията на страната, деформиран пазар, ниска заетост, висока безработица, принудително „опразване” на страната.
Изчезнаха цели производства, България загуби производствения си капацитет и експортните си възможности.
Днес България няма своя производствена и пазарна ниша в световното разделение на труда, доколкото все още съществува... Бяхме приети в ЕС с отслабени икономически позиции, политически зле защитени и с накърнено достойнство.
В два базисни отрасъла на икономиката като енергетиката и земеделието интересите на България бяха най-драстично зачеркнати и платихме най-високата цена.
Известна е тъжната история със затварянето на четрите блока на АЕЦ „Козлодуй“. От страна, крупен износител на земеделска продукция с добавена стойност и висок дял във формиране на брутния национален продукт, българското земеделие днес е монокултурно, с ниска добавена стойност, по-скоро суровинен придатък на чужди икономики. Деформациите в обработването на земята нямат аналог в Европа. Само 4 % от фирмите обработват 80 % от обработваемата земя , а 477 стопани обработват 11.6 млн. дка, или 38 % от обработаваемата земя, т.е. средно по 24 000 дка. В ЕС средният размер на обработваема земя е 2 500 декара. А стопанство с размери от 24 хил. дка. въобще няма. Дори в САЩ, страна с най-едро фермерство, средният размер е 12 хил. дка, или 2 пъти по-дребни от българските стопанства.
В крайна сметка със смяната на собствеността от държавна в частна, историческото време за трансформация на българското общество от социалистически обществени отношения в капиталистически изтече отдавна. Общественият напредък е незначителен, тъй като стандартът на живот на българите е унизителен и изострящ социалните противоречия.
Бедноста придобива все по-застрашителни размери и поставя под въпрос дори националната ни сигурност. Губи се перспективата да се живее в България.
Диспропорциите в развитието между Северна и Южна България също се задълбочават.
Концентрацията на населението в няколко големи градове деформира разходваните публични средства от националния бюджет. Жилищният фонд в цели региони пустее, а в същото време в големите градове държавата е принудена да заделя все по-голям публичен ресурс за строителство на социална инфраструктура – пътища, канализация, училища, детски градини, др. Неравномерното социално-икономическо развитие на страната се наблюдава и в духовната сфера.
Очевидно е, че това непрекъснато възпроизвеждане и задълбочаване на натрупалите се с години фундаментални проблеми не може да продължава.
Политическите партии от мандат на мандат все отлагат тяхното решаване. Ниският хоризонт за вземане на управленски решения (общ недостатък на демокрацията) и самоцелният понякога и властови нагон на партиите, предопределя трайното нерешаване на натрупалите се икономически проблеми, които пряко застрашават и демографските основи на нацията. Държавата се стреми да решава последиците, а не причините, като налива все по-големи обеми от публични средства в нереформирани сектори.
Държавата продължава да разчита единствено на частния бизнес и пазара да подредят нещата, което е твърде утопично. Доказват го незначителните вътрешни и външни инвестиции.
Видимо е за все повече икономисти, че при така сложилите се обективни обстоятелства няма друг изход, освен политическите партии да се разберат относно засилване ролята на държавата в икономиката, което обаче е малко вероятно. В същото време се наблюдава все по-ясно очертаващ се дефицит на интелектуален потенциал и експертиза в самите политически партии. По-лошото е, че те не го осъзнават и не търсят външна научна експертиза за изработване на дългосрочна визия за развитие на страната. Партиите не говорят за това и трудно разговарят помежду си за чисто надпартийните проблеми, които изискват и налагат общи решения и обединени усилия. Необходимите реформи се отлагат заради загубване на обществено доверие и респективно на властта. Хронично натрупаните и нерешени проблеми акумулират огромна отрицателна енергия в обществото и към действащите политически партии. За това говори спадащото доверие към политическите партии и в цялост към демократичния процес.
Нашето вътрешно изоставане, което се чувства и вижда от всички български граждани, предопределя и нашето външно изоставане. И като конкурентоспособност, и като адаптация към глобалната икономика, която под натиска на новите технологии коренно променя характера на труда.
Отлагането и нерешаването на вътрешните структурни и функционални проблеми в икономиката, паралелно с външните геополитически фактори, налага коренно преосмисляне на подхода в правене и формиране на българската политика. Партиите доказват, че сами и поотделно не могат да се справят с наложителните реформи. Необходимо е обединение на целия интелектуален потенциал около националните приоритети за всеки отрасъл от икономиката и духовната сфера, които в широк обществен, надпартиен формат да се обсъдят и да бъдат изработени дългосрочни политики, които с приемственост и последователност да се провеждат от всяко следващо правителство.
За целта националните бюджети трябва да се съставят така, че да финансират националните цели, планирани да се реализират дългосрочно в диапазон от 10-15 години. Без превръщане на промяната в кауза за нова, дългосрочна визия и модел на икономическо развитие на страната, не се вижда друга по-комплексна и ефективна възможност за постепено излизане от демографската криза. Включително и завръщането на младите българи в родината и повишаване на конкурентоспособността на икономиката.
Разработването на дългосрочна програма за устойчиво икономическо развитие на страната с поставени национални цели, програмирани във времето по години, и единен национален бюджет за преодоляване на изоставането, на демографската криза, на бедността и повишаване на конкурентоспособността на България в динамично променящите се международни икономически отношения, е без алтернатива.
В бъдеща дългосрочна програма за националните цели на първия етап трябва да се изработи като надпартиен документ, без участието на политическите партии, с организираното участие и използването на водещи български учени и специалисти от всички сектори на икономическия и духовен живот, с бизнеса и неправителствения сектор.
Подобни подходи на успешно реализирани дългосрочни проекти за икономическо възстановяване са използвани в Германия и Дания.
В нашия случай най-показателен е датският пример след германската окупация до 1945 г. Страна с по-малки природни и човешки дадености от България. Основните политически партии се договарят и разработват национална програма за възстановяване, която следват и изпълняват, независимо от политическите си различия, даже в ущърб на демократичния процес.
Сега у нас, когато със смяната на собствеността от социалистическа в капиталистическа, можем да заключим, че преходът е завършил, най-добре се виждат достиженията, грешките и пропуснатите възможности за друго развитие на България.
В противовес на внушенията, че алтернатива няма, заслужава да се напомни, че реално винаги съществува алтернатива. Тя е в недрата на гражданското общество, но за нейното развитие е необходима инициативност, воля и обединено национално усилие.
Предложената неотдавна разработка на голяма група учени по инициатива на акад. С. Воденичаров със заглавие: „Възгледи за националните цели и приоритети за устойчиво развитие на България”, е една добра, макар и закъсняла идея, която би могла да се превърне в кауза за събиране на националния интелект и усилия на нацията за промяна на визията за развитие на страната в близките 10-15 години. Както и за достигане на средното европейско икономическо развитие.
05.01.2018 г., София
