Вечерта, посветена на юбилея на проф. Симеон Янев, наистина изисква на първо място и ние - присъстващите и съпреживяващи този вълнуващ епизод, - да благодарим! И да изкажем пожеланията на редакцията и на всички приятели за дълъг творчески живот, за здраве и упование в мисията на писателя, твореца и човека. Честит юбилей!
Впрочем, преди седмица редакцията на в. “Нова Зора” поздрави Тодор Коруев с големия му празник. Тогава стана дума за едно плодотворно и талантливо поколение в българската култура и в литературния живот.
Сега, на живо, стана ясно, че подобна блестяща плеяда учени, писатели, общественици, хуманитаристи като Тодор Коруев, като Симеон Янев, Светлозар Игов, Иван Цанев, Панко Анчев, Петко Троев и десетки други техни колеги, наистина е рядко достижение за мащабите на българската съвременност.
Тази територия на духовното, на творческия дух и на високи произведения действително оформи неповторимия образ на една епоха на търсения, постижения и разширяване на познанието, на дълбините и многопластовостта на българския академичен хуманитарен и народоведски ареал. В него неотделимо присъстват и постиженията на талантливи и неподражаеми артисти от театъра и киното, литературни критици и историци, народопсихолози и етнографи и представители на още много и различни области на знанието.
Изумителният талант на Мариус Куркински извади наяве неподозиран смисъл в разиграния на глас фрагмент от романа “Биографии на отрепки”, което накара пълната зала в Големия салон на БАН да притихне в дълбока, изпълнена с напрежение и мисъл тишина.
Словото на проф. Игов, говорено, не четено, отбеляза задълбочено и панорамно творческата дейност на Симеон Янев, която кореспондира не само с професионалните тежнения, но изгражда и една по-различна пирамида от ценности и посоки в търсенията на българската литература и история, ако вземем предвид и Психографиите на Симеон Янев, където основни герои са знакови фигури на национално-революционното движение и борбата за освобождение от турското робство.
Както и изследването “Пародийното в литературата (От Вазов до Смирненски)” например, което отвори пътя за нов прочит на класически и по-нови текстове...
Все пак творческият път на проф. Янев трудно би могъл да бъде представен в рамките на само една седмична публикация.
Всъщност, най-важното, което трябва да бъде отбелязано, е, че хилядите страници на неговата литературна и критическа, енциклопедична и литуратурноисторическа продукция, действително отразяват дълбокото му желание да постигне адекватен израз на огромното и вълнуващо познание за българските корени и българската съдба в полето на словото и на фона на историята... Сигурно затова авторът на „Участта българин” споделя - “Всички наши комплекси, всички наши митове имат една мая - да станем като тия или като ония. Единственото, което не сме опитвали, е да станем като себе си”.
Предлагаме няколко фрагмента от текстове на проф. Янев, защото добре знаем, че писаното не гори, а също и защото най-точен и адекватен винаги остава авторовият слог.
„Зора”
По повод романа “Биографии на отрепки”:
“Книга, която свободно смесва времето от преди новата ера с нашето съвремие или например с времето на Предренесанса; разказ, в който пространството е разширено от Месопотамия до Германия и е локализирано на Балканите в София; сюжет, който съвместява низините на битието с високите сфери на философското; роман, който е изграден върху перманентна ирония и несекваща причастност към “онова в нас”, което заедно със звездното небе единствено удивлявало Кант; - в такава книга едва ли можем да очакваме продължение на нечия традиция, или вярност към нечия властваща конвенция...
В съгласие с антагонизмите си “Биографии на отрепки” е роман колкото за духовната посветеност, толкова и за интелектуалната нищета, колкото за съзерцателната камерност, толкова и за уличната стъпка на историята и преди и над всичко - за любовта като единствено спасение и път към неземното. Самоозначил се предизвикателно като “епохален роман”, в действителност текстът се мисли (заедно с едни други “Биографии на писатели, генерали и трети лица” - книга на Симеон Янев от 80-те години) като част от панорамно, психоисторично, романово изследване на възхода и залеза на един малък балкански народ в течението на един най-цивилизован от цивилизованите векове на историята.”
За невралгичните текстове на литературата:
“Като че вече се налага мнението, че литературата и критиката за нея, създавани до 1989 година, са прочетена страница, която от време на време привлича нечий проектен интерес, предварително убеден в естетическата й увреденост. Това, че всяка литература в процеса на създаването си натрупва повече несъстоятелни, отколкото значими текстове, е аксиома на литературния процес, но тя едва ли е в състояние да отмени детайлното проучване на текстовия масив, най-малкото защото освен непосредните си значения много от текстовете имат своя надтекстова история, която често може да ни каже повече и по-съществени неща за системата, в която са създадени, а оттам и за собствената си историчност.
... Това са текстове, които наричам невралгични в системата и които, проявени в цялата история на периода, са предмет на друго по-пространно изследване, ... ще ги сведа до няколко конкретни случая в опит за обективизация на природата им. За удобство избирам късния период на 80-те години, така наричания “период на зрелия социализъм” (замествано по-точно като “период на неговия фалит”), за който обичайно се мисли като “време на омекване” на властовия надзор. При това вземам случаи с автори от едно поколение и съвсем неизглеждащи традиционни нарушители като мнозинството от онези, които след отваряне на досиетата се оказаха просто стандартни провокатори.
Това са: белетристът Георги Марковски, първият ярко изразен автор на постмодерна проза у нас и многократно причинявал спорадични невралгии почти с всички свои книги от края на 70-те и началото на 80-те години и днес напълно забравен от изследователите на литературата на “соца”. И вторият, Иван Радев - литературен историк и критик от провинциален университет и вероятно поради това и поради темите, които разработва, дълго изтикван в края на редицата на признатите и също неколкократно атакуван от надзора преди и след заветния 10 ноември, докато не се наложи безапелационно в Академията на науките.
За разлика от днес, когато рецензиите в печата са само похвални, когато институцията на наградите напълно измести институцията на оценките, в епохата на литературата на НРБ продължават да лежат в забвение десетки и десетки случаи на отречени книги, още повече на дискутирани, та макар и често проформа (т.нар. модел “две мнения”), да не говорим за похвалните, писани така, че да се четат като езопови басни. В стотиците рецензии, които съм препрочитал, приготвяйки раздела рецепция в “Атласа на българската литература” в периода след Втората световна война, нагледно изпъкнаха много и различни критически истории, сред които крещящо се заявяват ония, които, отрицавани тотално, остават без право на отговор. Това са случаите на запретите, на осъждането без апелация.
Четени днес внимателно, те казват повече от всички теоретизации и тълкувания постскриптум. Куриозно ще прозвучи за незапознатите или за късно родените, че охранителните линии на метода не преминаваха само през териториите на съвременната, творяща се тогава литература, но и че много по-дълбоко вкопани, разсичаха територията на наследството и че нарушаването им там понякога налагаше по-строги санкции като например отказ на право за отговор на засегнатия, оставящо впечатление на признато прегрешение. От последния вид критики страдаха, естествено, не толкова литературните критици, колкото литературните историци.
Между тези минимални или минимализирани невралгии се разпростира епиката на основните идеологически и естетико-идеологически измествания, които добиват плътност и видимост във все по-стеснените и размити граници на естетико-идеологическата конфронтация, парадигматично изразена в теорията за двете култури. Между другото, теорията за двете култури, обслужила социалистическото преустройство с неговия метод на социалистическия реализъм, днес дава недвусмислени знаци (поне у нас), че е готова да обслужи и неговото неолиберално построение. ...
Цялата история на нашата литература, от сутринта на 9. IХ.1944 до късната вечер на 10.ХI.1989-а, когато по телевизията показаха клепналата уста на Живков, е история на остри и подмолни борби между “революционери”, бдящи над линията на Ботев и Левски, и подгласници на “поповете и еснафа”, ерозиращи делото им. Хора солидни, непоколебими в хуманистичните си убеждения и от двете страни, страстно и умно споряха за решаващата роля на едните и за неизбежността на другите. Още по-страшното е, че такава е не само историята на литературата, но и историята на държавата и историята на целия ни обществено-политически живот до и след и двете “светли” дати. В тия “борби” от повече от сто години (поне от 90-те години на ХIХ век), превърнали днес държавата в територия със затихващи функции, властта винаги се осланя на идеите на победителите, и победителите отначало неизменно са “революционерите”, докато в последните десетилетия ролите диаметрално се размениха. ...
Мисленето на историята на литературата и въобще на изкуството през опозициите на “революционното” като олицетворение на прогресивното и “просветителското”, разбирано като съглашателско (в дълбочината си консервативно), е огледален рефлекс на политиката на конфронтацията, на блоковете и лагерите, водена през целия период между двете половини на Европа и САЩ. Това бе практически вътрешният фронт на големия идеологически сблъсък, преминаващ през непрекъснати ревизии на историята и литературата, и той продължава с разменени позиции, в които фаворизираните преди Ботев и Левски са атакувани сега като “терористи” и “нарушители на закона” по същия глуповат, яростен и ерозиращ общностния идентитет начин. ...
Теорията за двете култури в най-войнствения период на прилагането си, а именно до началото на 50-те, ... раздели не само живите, но и мъртвите автори на литературата. В съгласие с тая теория Яворов бе разсечен на два периода, Йовков изцяло бе обявен за буржоазен, а поети като Траянов, Кирил Христов, без да говорим за съдените от народния съд автори, попаднаха под трайна забрана. Поради това преодоляването на мисленето в режим на две култури през целия социалистически период е фактическата история на нормализацията, на която дължим най-доброто и трайното в литературата от това време. ...”
