Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ДЪЛБОКИЯТ КОД

Е-поща Печат PDF

• Патриотизмът е цивилизационна парадигма

Патриотизмът е историческа категория с богат емоционален и аксиологически потенциал за постоянно обновление в съответствие с мащабите на социалния прогрес и духовната еволюция на човека. Като чувство за съпричастие и съпринадлежност патриотизмът започва да се формира с представата за бащиното огнище, майчините скути, дърветата и животните, с които започва взаимодействието на индивида в непосредствената жизнена среда от деня на неговото появяване на този свят.

Патриотизмът произлиза от гръко-латинската дума Pater (patria), която означава отец, баща, патриотично съзнание, чието неизменно съдържание се състои от любов, преданост, готовност за саможертва в името на доброто на отечеството, неговата чест и достойнство, минало, настояще и бъдеще.

Същото значение има и родолюбието в по-тесен смисъл на думата.Това е първата стъпка към приобщаване и сливане на индивида към общността, с която има генетична и духовна връзка. Това е първичният свят, в който индивидът се влива.

Тази непосредствена среда древните елини наричали ойкос, което означава дом, къща, имот, стопанство, от което по-късно произлиза и науката екология, изучаваща взаимодействието на човека със заобикалящата го среда в най-широк смисъл на думата. Това е процес на разширяване на чувството за съпричастие и съпринадлежност. Постепенно това чувство обхваща целия свят.

В този контекст смисълът, обхватът на патриотичното чувство съответства на културния кръгозор на индивида и на общността, на която той принадлежи. В основата на патриотичното чувство стои отношението към земята, на която си се родил, където се връщаш в сънищата си, независимо от това къде се намираш. Това е чувство, закодирано дълбоко в душата ни. В резултат географското понятие територия постепенно се превръща в отечество, родина, пространство, върху което се развива определена духовна, културна, аксиологическа и идеологическа реалност и служи за формиране на етнокултурно, историческо и национално самосъзнание, чувство за национално достойнство. С времето всичко това се превръща в дълбока емоционална връзка. Затова когато индивидът попада в по-различна среда, той е принуден да се интегрира в нея, за да претендира за равнопоставено участие в живота на обществото.

В страни като нашата политиците смятат, че чрез предоставяне на индивида привилегии може да може да се постигне адекватно патриотично възпитание. В държави като Франция и други европейски държави се смята, че формирането на патриотично чувство е грижа на самия индивид.

Мултикултурализмът изискваше точно обратното. Но времето показа, че такъв подход е напълно негоден да осигури на обществото социално и духовно единство, в основата на което лежи устойчивото съпричастие на членовете на обществото независимо от етнокултурните им различия чрез приобщаването им към ценности, въплъщаващи общо споделени цели.

Патриотизмът е емоционално преживяване на отношението към всичко, което представлява съдържанието на битието ни –

от тревата до звездите.

Стародавна истина е, че три основни страсти движат човешкия живот: жаждата за любов, търсене на истината и състрадание към болките на другите.

Любовта прави човека универсален и ценност с космическо значение. В. И. Вернадски пише: животът се определя от любовта към хората и от свободното търсене на истината. А древнокитайският мъдрец Конфуций ни съветва: Обичайте се взаимно, обичайте целия човешки род, цялата верига, отделно звено от която е всеки един от нас”.

Оттук произтича и истината, че съвременният патриотизъм не се изчерпва с привързаността към родната земя, с любовта към хората, които я населяват и културното наследство като следи, оставени от тях върху нея. Това чувство е нещо повече от привързаност и съпричастност. То трябва да се превърне в пасионарност, която означава емоционално преживяване на родолюбието, достатъчно силно за саможертва и способност за поддържане и постоянно задълбочаване на родолюбието като съкровена емоционална връзка с родния край, която от ранна възраст се закодира в душевната конструкция на индивида.

Една съвременна нация не може да разчита на устойчиво вътрешно единение и стабилна сигурност, ако територията й се обитава от хора, които не я възприемат като обект на пасионарност, чувствайки се духом свързани с територия на чужда държава. Това е сепаративен изолационизъм, който се основава на етнически и верски предразсъдъци. За да се преодолеят тези предразсъдъци, е необходима всестранна интеграция или гражданско и морално-политическо единение. Това не е възможно да се постигне дотогава, докато в една държава живеят граждани, отказващи да се наричат с етнонима на доминиращата етническа общност или с патронима, т.е. с името на държавата. Това явление може да се преодолее не чрез осигуряване на привилегии за такива граждани от страна на държавата за сметка на останалото население, а чрез последователна политика за утвърждаване у всеки член на обществото съзнание за необходимостта от собствени усилия за придобиване на адекватно национално самосъзнание, за да придобият правото за равноправно и равностойно участие в управлението на страната.

От друга страна, ако липсва такова желание и политика, част от обществото се превръща в потенциални жертви на непреодолени имперски и реваншистки амбиции на близки и далечни държави.

Казано с други думи, патриотизмът днес вече не е само понятие за верска, кръвнородствена връзка между хората от една етнокултурна или социокултурна общност. В условията на глобализиращия се свят той закономерно прераства от племенен в национален патриотизъм, а с времето обхваща и глобалната солидарност, придобивайки характеристиките на планетарен патриотизъм, основан на духовно-идеологическа парадигма, която му придава универсалност, издигайки националното самосъзнание до висотата на глобално светоусещане.

Това самосъзнание се основава на убеждението, че планетата Земя е обща люлка на човешкия род. Това е реалното съдържание на формулата „граждани на света”, известна още от времето на Орфей, както и на мисълта на Маркс и Енгелс, намерила място в „Комунистическия манифест”, че „пролетариатът няма отечество”.

Модерното патриотично съзнание включва в своето съдържание националния идеал, националната идентичност, националното достойнство и глобалната солидарност, но не въз основа на кръвно-родствената солидарност, ограничена в тесните граници на племенното и конфесионалното мислене, а на устойчиво съчетание на три компонента: – любов към родната земя – родолюбие, съпричастност към съдбата на нацията – национализъм и солидарност с всички онеправдани, унизени и страдащи от несправедливост, насилие, потисничество и експлоатация, независимо в коя част на земното кълбо живеят.

По този начин в условията съвременния свят това чувство се превръща в глобална етика.

Факторът „исторически народ”

Спецификата на специфичния бит и на националната история безспорно имат формиращо значение при изграждането на личността и нейното патриотично възпитание.

Но в крайна сметка, доколкото става дума не само за съвкупността от фактите от племенната история и територия, но и за националното достойнство, както и тревога за положението на мнозинството от човечеството с еднаква съдба, патриотизмът трябва да обхваща и идеята за премахване на пропастта между богатството и бедността в световен мащаб.

Според руския учен А. С. Панарин тази необходимост се съдържа в хуманистичната същност на православно-славянската духовност (Панарин, А. С. В каком мире нам предстоит жить? http: patriotika. Ru/actual/panarin-prognoz.html).

В своята интерпретация на категорията патриотизъм като динамична парадигма, акад. Михаил Арнаудов пише:И колкото малък и потиснат да е той (народът – Бел. О. З.) отначало, съзнанието за собствената му цена и за собственото му достойнство е достатъчно, за да го подтикне към най-голямо напрежение на енергията за въздигане и уважение от страна на по-силните народи. Народното съзнание, веднъж влязло в активна фаза, създава чувство на благородство и чест, което не позволява предизвикателство от никоя страна” (Арнаудов, М. Българското Възраждане. С., 1942, с. 8). Това означава, че чувството за родство между хората с обща съдба става актуална духовна енергия, когато те се превръщат в „исторически народ”, когато ги обединява съзнанието за „борба за: църковна, книжовна, езикова и просветна независимост; национално и духовно обединение; национална консолидация, изграждане на единен национален книжовен език, национално свестяване сред онези, които са обхванати от гърчеене и т.н.

Това е потвърждение на тезата, че патриотизмът като родова памет, родолюбие, историческо съзнание и емоционално преживяване на връзката с конкретната природна и битова, семейна и родова среда е необходима предпоставка за появата и изграждането на национално съзнание, национално достойнство, а на по-високото равнище на социализирането на индивида да придобива характер на глобална идеология.

В зависимост от характера на морално-политическата нагласа на отделни личности и общности съдържанието на тяхната национална гордост и патриотизъм са коренно различни. Преди всичко при едните националната гордост и патриотизмът остават на равнището на духовно-идеологическата мимикрия, когато те принадлежат към експлоататорската класа – буржоазия, олигархия, мафия, корумпирани и т.п., по силата на което в условията на либералната икономическа доктрина населението във всяка държава се дели на непримирими помежду си класи с различни помежду си култури и начин на живот. Между тях лежи дълбока пропаст на социално и духовно-идеологическо разслоение.

В контекста на българските реалности и в условията на глобализиращия се свят това предполага у всеки член на обществото да се формира разбирането за необходимостта от изграждането на нова култура на националните чувства и на ценности с по-широка значимост, т.е. нова душевност.

Анализирайки историческия опит на Парижката комуна (1871), Карл Маркс в „Гражданската война във Франция” пише: Единството на нацията не трябва да бъде унищожено, а напротив – да бъде организирано чрез комуналното устройство; това единство трябва да стане действителност чрез унищожаването на онази държавна власт, която се представя за въплъщение на това единство, но иска да бъде независимо от нацията и стояща над нея. Всъщност тази държавна власт е само паразитен израстък върху тялото на народа” (Маркс, К., Ф. Енгелс. Съч. т. 17, с. 342).

Автентичната национална гордост генетично е свързана с патриотичното съзнание. То е нейното емоционално и духовно-идеологическо ядро. Само тази национална гордост като духовно-идеологическо съдържание на патриотизма ражда отпор срещу враговете, поробителите и насилниците на народа. Всичко това налага нов подход не само към въпроса за нацията и националното единство, но и към патриотизма.

Новата диалектика на патриотизма

В края на 20 и началото на 21 век нашата нация е изправена пред тежки исторически предизвикателства. Това изисква органическо и творческо съчетаване на патриотизма и националното достойнство. Човечеството също преживява преломен момент в развитието си.

На авансцената на историята на изток и на юг, на запад и на север се надигат стотици милиони хора, нови обществени движения и идеологии, които ратуват за смяна на сегашния несправедлив свят с хуманистичната цивилизация на свободата, мира и братството между народите. Това е израз на истината, че времето, в което живеем и в което ни предстои да живеем, потвърждава необходимостта от нова диалектика на патриотизма и националното достойнство, основано на нова култура на националните и общочовешки ценности.

Патриотизмът е качествено нова характеристика на социално-политическото съзнание на обществото. Той представлява една от най-важните съставни части на политическата култура на обществото, което дава своето отражение върху отношението на личността, класата и нацията към съществуващите през вековете национално обособени отечества.

Глобалната солидарност е основен елемент на универсалната човешка душевност. Става дума за система от ценности, идеи, принципи, възгледи, чувства и нагласи, които изразяват стремежите на народа за изграждането на един нов свят, в който човешкият род най-после трябва да живее в сигурност, социална справедливост и липса на малцинство от богати, което узурпира цялата власт и съсредоточава в ръцете си по-голямата част от националното богатство. Не е трудно да се разбере, че издигането на общественото и индивидуалното съзнание до високата на борбата за коренно преустройство на мисленето, подхода и действията на народите представлява сложен процес.

При тези условия особено актуален става проблемът за формирането и по-нататъшното развитие на нова култура на националното чувство като израз на една нова диалектика на патриотизма и националната гордост. Вместо това привържениците на неолиберализма в наши дни ни препоръчват „конституционен патриотизъм”. Неговата същност се изразява в лоялността към законите, които са подчинени на интересите на корумпирано малцинство, а не на грижата за общо благоденствие и укрепване на националното достойнство. В този смисъл чрез налагане на конституционния патриотизъм се цели да се обезличава и унищожава традиционният патриотизъм, който съдържа в себе си идеята за националното достойнство.

Ето защо идеолозите на конституционния патриотизъм, който е духовно-идеологическа парадигма на евроатлантическата олигархия, изискват от местните управници „да очистят чрез политиката на реформи” неприсъщия баласт на балканските емоции и да поискат от българите поредните жертви не в името на нацията и нейните идеали, а заради благополучието на отделния човек, който постепенно трябва да се превърне в образ и подбие на своите благодетели.

Тук е важно да се отбележи една обективна закономерност с глобално значение.

В зависимост от степента на своята зрелост и насоченост националните ценности могат да придобият общочовешко значение. При това те запазват своята самобитност но същевременно започват да функционират и като ценности с общочовешко значение. Същевременно в съвременния свят здравомислещият човек се чувства социално и духовно-идеологически изолиран от обществото, в което живее, ако е лишен от национално самосъзнание, без което изпада в състояние на маргиналност.

При такава постановка на проблема морално-политическото единство на нацията се утвърждава като един от важните аспекти на

синтеза между патриотизма и националното достойнство.

То се изразява в еднопосочността на политическите идеали, в пълното съвпадение на патриотичните, националните и интернационалните чувства и способност да се отстояват от всички граждани коренните интереси на нацията и човечеството.

Морално-политическото единство определя характера на патриотичното и националното възпитание, на националната гордост и психология, духовно-идеологическия облик на обществото. Всичко това има за своя основа единството на историческото битие и съзнание, единството на настояще и бъдеще, изградено върху историческите цели на нацията новата глобална етика.

Идеологическият ентусиазъм, нравствено-психологическата чувствителност, адекватната реакция по повод на конкретни събития в живота на нацията и света – това е емоционалната основа на патриотизма. Главен критерий за нарастващата вътрешна сплотеност и духовно-идеологическо единение на нацията е стремежът към сплотеност, изградена върху принципите, нормите и ценностите на хуманистичната цивилизация, чийто формационно-цивилизационен код е устойчивото развитие. Тогава става възможно национализмът да не се смесва с шовинизма, патриотарството, националния екстремизъм на експлоататорските класи, както и с националния нихилизъм.

Известно е, че шовинизмът и патриотарството са основата на идеология, обосноваваща превъзходството на една нация над останалите нации, изключителността на „своята” нация, на нейната култура, език, историческо минало, традиции и обичаи. Това служи за разпалване на вражда и военни конфликти между нациите.

Изключително важно е да подчертаем засилването на нова глобална тенденция, според която новото патриотично съзнание ще се наложи чрез дълбока аксиологична трансформация. Защото обновлението на националния дух винаги настъпва на базата на новите ценностни приоритети.

Сега в почти всички постсоциалистически страни социалните идеали на част от младите хора са чиновникът, бизнесменът, екстравагантният номад. А трябва да бъдат ученият, изобретателят, интелектуалецът, възпитаният във високо национално достойнство, патриотът. Те не вярват, че притежавайки такива ценности като образование, талант, честност и патриотизъм, може да се сдобият с богатство, освен по престъпен път.

Важен аспект на разглеждания тук проблем е да се отстоява разбирането, че сами по себе си националните интереси, националното съзнание, националната гордост и достойнство не пораждат национален екстремизъм, който извращава националната идея. В основата на това извращение и превръщане на националното в шовинизъм, в агресивност към другите нации е класовият антагонизъм, от което се определя и класовата същност на всякакъв вид национализъм.

Затова и национализмът, и „патриотизмът” на онези, които се ръководят не от националните интереси, а от ненаситната жажда за привилегии и трупане на нови богатства на гърба на огромното мнозинство от населението, коренно се различава от националното достойнство на това мнозинство. „Национализмът” и патриотарството на олигархията се изразяват в идеология и политика за утвърждаването й като господстваща икономическа, политическа и духовна сила в обществото. Съвременните поколения българи сме свидетели на този процес в страната ни.

Не може да се отъждествяват екстремизмът или тероризмът с борбата на широките маси от населението против чуждото робство, както и стремежът им да се освободят от следите на това робство. Това е борба за психологическото, моралното и духовното разкрепостяване на човека, за пробуждане у народа на воля за окончателно премахване на всички и всякакви последици от чуждото иго, нанесло колосални вреди в развитието на човешкия дух.

Върху този изключително важен и деликатен процес значително влияние оказват редица факти и събития от историческите взаимоотношения между отделните нации и етнически общности, ролята на религиозни и други сблъсъци, както и намесата на външни сили в тези взаимоотношения. Поради тази й особеност диалектиката на националното и социалното, на националното и патриотичното съзнание и възпитание няма нищо общо с националшовинизма, нито пък с националния нихилизъм.

следва