• Владимир Илич в спомените на Петър Райчев
Вуйчо Петър – най-малкият брат на моята баба Станка – беше самороден талант. Артист по душа, аристократ по дух, той беше и художник, и музикант, и полиглот, и обаятелен разказвач и винаги – изискан и очарователен. Това са само част от дарбите му, макар да се изяви най-ярко в оперното изкуство. Дори в края на дните си, когато коварна болест го прикова в инвалидна количка, той не падна духом, поддържаше несломимия си дух, омайваше с невероятни истории.
Вуйчо Петър е световно известният тенор Петър Райчев (1887-1960), първият прославител на българската певческа школа. Завършва Московската консерватория, а през 1912 г. получава императорска стипендия да специализира в Неапол, Италия. В продължение на четвърт век гастролира на сцените на европейските театри като солист и режисьор. От края на 30-те години е професор в Музикалната академия. Основател е на Варненската опера. Удостоен е с ордените „Св. Александър“, „Герой на НРБ“, званието „Народен артист“, Димитровска награда.
От времето на задграничните гастроли на вуйчо Петър са и срещите му с именити негови съвременници – хора на изкуството и политици.
Много от историите му граничеха с легенди. Като тая, че в Петроград концертирал на събрание, на което реч държал Ленин. Докато през 1977 г., в предаване на Ленинградската телевизия по случай Октомврийската революция, този епизод се потвърди.
Вероятно любопитство е подтикнало най-малкия ми син Сашко да задълбае в семейната история, когато в един антиквариат в Будапеща открива подобен епизод от живота на вуйчо Петър в книгата „Ленин, човекът“ (Lenin. Az еmber, Kossuth Kiado, Budapest, 1963). Това е възпоменателен сборник по повод 40-години от смъртта на Ленин. Автори на спомените са изтъкнати дейци на световната култура като Максим Горки, френският писател Пол Ваян-Кутюрие, датският писател Мартин Андерсен-Нексьо, американският журналист Робърт Майнър. Сред тях е и вуйчо Петър.
Ето дословно разказа му, който проф. Чавдар Добрев преведе от унгарски:
„С Ленин ме запозна Горки, когато му гостувах на остров Капри. Сякаш и сега виждам широкото му чело, оредялата му коса, малката му остра брадичка и живите му, всепроникващи очи. Лицето му по-скоро е с типични черти на калмик, отколкото на руснак. Лице некрасиво, но излъчващо несломима воля и твърд характер.
След гастроли в Неапол обичах да отмарям на острова. Да съзерцавам прекрасното небе, безкрайното синьо море. Често посещавах Горки. Големият писател се отнасяше почтително към мен и след първата ми визита искаше редовно да го навестявам.
Отсядах срещу вилата му в хотел, в който имаше много руснаци. Запълвахме времето със забавления, а най-любим ни беше риболовът. Ленин често участваше в риболовните ни подвизи. Беше разбрал, че съм варналия и успешно се справям с морските вълни, затова сядаше до мен в лодката. От рибарите научих, че го наричат „сеньор Дрин-дрин“. Когато го попитах какво означава това, той се усмихна: „Някакво италианско хрумване ще да е...“
Веднъж, на връщане от обичайната ни разходка, децата го наобиколиха с радостни викове: „Ето го сеньор Дрин-дрин!“ Лицето на Ленин засия. Започна да общува с тях. След това ми обясни откъде идва това прозвище: „Един рибар искаше да го науча как се лови риба с кука без остър връх. Опитах и представете си, една голяма риба се закачи. Зарадван от успеха, извиках: дрин-дрин! И тук сбърках. Оттогава целият остров ми казва сеньор Дрин-дрин. Но да не си помислите, че прякорът ме дразни. Напротив, наслаждавам му се.“
Често риболовът ни беше без резултат. За да не се връщаме с празни ръце, купувахме от улова на рибарите. Ленин хитро подметваше: „А другарите нека си мислят, че ние сме я уловили.“
Не зная дали ни вярваха, но по-късно узнах, че когато нямат слука, и те правят същото. Съобщих това на Ленин, а той се усмихна: „Сега разбирам защо на пристанището рибата се харчи толкова бързо...“
Следобедите прекарвахме на голямата тераса. Тук ни поднасяха кафето. Ленин пиеше чай. И по-сетне, на последната ни среща в Русия, спомням си го с чаша горещ чай в ръка. Изглежда, чаят беше негов неразделен спътник. На терасата се спореше до припадък, при това страстно, както само руснаците умеят. Владимир Илич говореше малко, затова пък мислите му бяха пределно ясни. Мисля, че с това си изключително качество превзе сърцето на руския народ.
Той притежаваше остър ум, обичаше да се шегува, дарен бе с особено чувство за хумор. Даже сериозните теми на места ги поръсваше с хаплив, но дозиран хумор. Признавам, през живота си не съм срещал човек с толкова солидна научна подготовка като тази на Ленин. Обладаваше огромни знания, разясняваше всеки въпрос с умението на високо ерудиран специалист. Нерядко ставах свидетел на безпомощните реакции на неговите опоненти. А с какво внимание го изслушваха. Горки, например, не пропускаше и дума от пледоариите му. Разговорите и споровете нямаха край, нито пораждаха усещане за пресищане.
Слънцето захожда, звездите заблестяват, а никой и не помисля за сън. И всяка вечер Ленин настояваше да отделяме време за Русия. „А сега, нека поговорим за отечеството“. И всеки намираше за нужно да каже нещо за родината си, за своя народ. Само аз правех изключение. „Вие не разказвайте. Изпейте вместо това една-две български песни или руски романс “, подканваше Ленин.
Изпълнявам романса на Иполитов-Иванов „Поведи ни, водачо“. Владимир Илич играе шах и на мен ми се струва, че не обръща внимание на песента. Но бъркам. След последната строфа „Така плаче и стене великият народ“ Ленин скочи, приближи се до мен, прегърна ме с двете си ръце и с бляскав поглед повтори: „Плаче и стене великият народ“.
Наближава полунощ. Далечните светлини на Неапол отдавна са угаснали. Соренто, Кастеламаре и застрашителният силует на Везувий са потънали в жълто-син полумрак. „Лека нощ“, пожелава ни Горки. „Време й е на нощта да свърши“, намесва се Ленин. „Добър ден и честит труд.“ Труд? Да, Ленин отива да се труди. От стаята му и през късната нощ се процеждаше светлина. И в такива мигове мисълта му отлиташе към бъдещето на човечеството.
При лошо време и бурно море скитахме по скалистия бряг. Морското вълнение, живописният залез, сребърните отблясъци на вълшебния остров запленяваха Ленин като дете. А най-вече – обичаше да общува с децата на бедните рибари. Черпеше ги с бонбони и други лакомства, заедно с тях пееше и се смееше, сякаш беше техен връстник. Отделяше им часове, задоволяваше капризите им. Макар да не беше на „ти“ с италианския, това не му пречеше да се разбира с малчуганите. „Ако нямах други цели в живота, бих останал завинаги с тях“, сподели веднъж. Повдигнеше ли се обаче тема от политиката – все едно че пред нас заставаше друг човек. В такива случаи очите му пламваха, погледът му на ясновидец привличаше като магнит, а мислите му се отлитаха в бъдещето, което той виждаше в най-реалните му измерения.
На един от вечерните ни разговори Ленин отбеляза: „Европейската война е неизбежна. Народите ще понесат неизмерими страдания. Но работническата класа накрая ще победи. Запомнете какво казвам!“ И думите му се сбъднаха. Още тогава усещахме, че Ленин е способен да гледа в бъдещето. По-късно огромни човешки маси се убедиха в провидческата му дарба. Даже враговете му бяха принудени да признаят това негово качество.
Владимир Илич не беседваше изискано, затова пък изреченията му бяха ясни, учудващо точни, със съвършен изказ на смисъла. Слушал съм много отлични оратори, но не и такъв, който като Ленин да говори толкова ясно и синтетично за политика и изкуство. Когато започваше, първоначалното впечатление бе, че не е добър оратор. Но само след минути слушателят биваше покорен от дълбочината на мислите му. Докато говореше, той протягаше ръка напред, а от очите му струеше огромна енергия. Така той отговаряше на противниците си. Така вливаше вяра в онези, които имаха щастието да са негови слушатели. Гений в политиката, в живота си той остана обикновен, сърдечен и непосредствен.
На 17 юли 1917 г., от балкона на балерината Кшесинская (в нейния дом тогава се помещава ЦК на болшевишката партия), Ленин произнася поредната си реч към множеството граждани и войници. „Мир на колибите, война на дворците!“ С тази реч Владимир Илич даде паролата. Думите му изиграха решаваща роля в по-нататъшния развой на събитията.
Бях на събрание в Петроград, в Мариинския театър, където Ленин говори за международното положение. След събранието мой познат, член на президиума, ме попита: „Познаваш ли Владимир Илич?“ Затрудних се как да отговоря. Беше изминало много време от дните на Капри и смятах, че Ленин ме е забравил. Без да дочака отговор, моят познат ме отведе при Ленин, за да ме представи. Щом ме зърна, Илич се усмихна и рече: „Спомняте ли си сеньор Дрин-дрин?“ И сърдечно ми подаде ръка. После заразказва за приятните дни, прекарани заедно под лазурното италианско небе. „Не ме забравяйте, сещайте се за мен, ако случайно пътищата ни се разминат.“
Едва изрекъл тези думи и вече го обградиха работниците, слушали речта му. Вдигнаха го на ръце и го понесоха като живо знаме над акламиращата го възторжена тълпа.”
Д-р Радко ХАНДЖИЕВ Bulgarian Press Pool-Budapest
