• Желаното да не се бърка с реалността
Човек струва толкова, колкото риск може да поеме
Ърнест Хемингуей
Не от днес болният въпрос на БСП е нейната коалиционна политика, работата и взаимодействието й с онези партии или политически движения, които имат влияние и тежест в българското общество, или са с перспектива да влязат в парламента. И с които би могла заедно да управлява.
Не от днес лидери на социалистическата партия живеят с неоправдано самочувствие във връзка с обществения авторитет на ръководената от тях политическа сила. Те бъркат времевите хоризонти, не искат да проумеят, че общо взето, влиянието на БСП през последните двайсет и три години се движи около 20 % и само в резултат на извънредни обстоятелства се повишава или понижава с няколко процента.
За партията през 1996 г. спасителният изход беше Жан Виденов да запази позицията си на председател на БСП, а премиерският пост да го отстъпи на друг кандидат...
Повишава се, когато управляващата дясна партия омръзне до гуша на народа, понижава се, когато разочарованието от безличната политика на левицата стигне своя връх.
Самоизолация, която не тревожи ръководството
Лошото, особено след последните парламентарни избори в началото на 2017 г., е, че БСП изпада във все по-очевидна самоизолация, че тази самоизолация не тревожи ръководството. То не се притеснява, че губи рефлекси за политическия диалог, че възприема коалиционната политика не толкова като договаряне и компромиси в името на определени национални цели, колкото като победа на лидера в близък юмручен бой с лидера на управляващата партия. Да си на нож с всички парламентарно представени партии, не е най-добра атестация. Подвеждащо е човек да приема желаното за действителност. Тази максима важи в още по-голяма степен за суровите правила на политическия живот.
Другата заблуда се отнася до възприетото клише, според което лидерът на БСП, при парламентарно спечелени избори, трябва непременно да оглави Министерския кабинет. Тази практика изключва изборът на премиера да се прави между най-подготвените политици и експерти, не позволява на лявата коалиция да дискутира проблема, да анализира от какъв премиер се нуждае страната. Дали премиер да е председателят на БСП, или друг деец на соцпартията, дали да произхожда от среди на левите коалиционни партньори, или да се потърси в по-широки национални кръгове. В последна сметка, накърнява се самият принцип на коалиционната политика!
Внушава ни се, че изборът на лидера на партията за премиер - при спечелени избори - е задължителна традиция не само в социалдемократическите партии, но и въобще в развитите европейски държави. Не искам да оспорвам модуса. Но през трите десетилетия преход се убедих: този европейски опит в български условия се самоопровергава, ние, гражданите на България, понасяме щетите от механичното пренасяне на чертите на подходящия държавен ръководите върху партийния лидер.
За да не се разпростирам, ще дам примери с БСП
БСП е имала шестима премиери след 1989 г. Първият, Георги Атанасов, бе заварен от периода преди 1989 г. и няколко месеца след промените го замениха с водача на перестроечната фракция в БСП Андрей Луканов, който, макар и не титуляр-председател на БСП, имаше претенциите да решава възлово важните държавни проблеми. Луканов е идеологът на перестроечната философия в БСП, която и понастоящем формира политическото кредо на немалка част от нейния елит. Той първи даде сигнал за преустройство на компартията в строител на новата капиталистическа формация, първи лавира многозначно между Москва и Вашингтон, създавайки фундамента на американското влияние у нас: поръча сборника-директива на американските икономисти Ран и Ът за строеж на див капитализъм у нас, осигури държавно субсидиране и държавни привилегии за фондацията на мултимилиардера Сорос, съдейства за навлизане на САЩ в коридорите на държавното ни управление и пр.
Жан Виденов е следващият премиер на БСП, заел този пост през м. януари 1995 г. Остава в новата ни история като политик, положил усилия, за да ревизира политиката на Луканов в интерес на социалистическите ценности. Най-безспорен председател на БСП през годините на прехода, той успя да спечели парламентарните избори през 1994 с. с огромно мнозинство от над два милиона гласоподаватели, изборна височина, която БСП едва ли ще прескочи през близките десетилетия. Виденов умееше да дава вяра на българина, поставяше принципно и искрено тревожните обществени въпроси. Въпреки резкия маниер на държане, печелеше народната обич и доверие, и което е съществено - беше докрай честен, безкористен, несребролюбив. Според социалдемократическия регламент, след спечелените избори стана министър-председател.
Сега, от дистанцията на годините, мога да потвърдя, че той, който притежаваше в потенциал качества да стане в бъдеще бележит държавник, проигра шансовете си заради ранното му издигане начело на държавната пирамида. В онзи момент не беше готов за новите си отговорности. Като премиер често действаше импулсивно и прибързано, друг път с прекалена подозрителност, не беше гъвкав и диалогичен, горещата му привързаност към истината се комбинираше с известно сектанство. Приложи един от най-лошите проекти на масовата приватизация, а през м. декември, 1996 и м. януари, 1997 г. прояви излишна доза самолюбие. В левицата и сред нашите коалиционни партньори имаше личности, които можеха по-ефективно да изпълняват премиерските функции.
За партията през 1996 г. спасителният изход беше Жан Виденов да запази позицията си на председател на БСП, а премиерският пост да го отстъпи на друг кандидат. Тогава, през м. октомври, във в. „24 часа” направих предложение в такъв дух: Виденов да остане лидер на БСП, а премиерския пост да заеме председателят на Народното събрание акад. Благовест Сендов. Продължавам да считам, че ако тази трансформация беше осъществена, нямаше да се стигне до злополучния извънреден декемврийски конгрес на БСП, до последвалите вътрешнопартийни трусове, до дестабилизацията на страната, до 10 януари и 4 февруари, 1997 г.
Следващият лидер на БСП, станал по канон премиер на страната, е Сергей Станишев. Станишев, дал глътка въздух на партията след управлението на Иван Костов, беше посрещнат с надежда. Без партиен опит, той направи пробив в работата с младото поколение, което до голяма степен поправи своеволието на предишния председател Георги Първанов да обезсили кадрово партията за втори път след 1989 г. През 1995 г. Сергей Станишев оглави кабинета на Тройната коалиция. Показа добра коалиционна култура, умееше в границите на външнополитическите ни зависимости да решава вътрешните икономически и финансови проблеми.
Но факт е, че през онзи момент той не бе най-сполучливият избор за министър председател. Парадоксално е, че само заради една формална норма - председателят на спечелилата изборите партия да се предопределя за премиер, БСП издигна Станишев за този пост, макар да се знаеше, че е с оскъдна жизнена биография и че тепърва ще се учи да управлява. През втория етап на управлението му – 1997 г. и 1998 г. – премиерът Станишев показа склонност да прави неоправдани компромиси с лидерите на партиите от коалицията, занемари борбата срещу сивата икономика и корупцията, което доведе до изчерпване на моралния кредит на БСП, до отчуждаването й от народните маси. И всичко това, последвано от тежка изборна загуба от ГЕРБ.
На парламентарните избори през 2017 г. БСП показа за пореден път, че не е способна да извлича поуки от направените грешки. Партията отново заяви, че ако спечели изборите, премиер на страната ще бъде лидерът й, в случая Корнелия Нинова. По време на предизборната кампания Нинова се държеше пред медиите като неизбежния бъдещ премиер. Няма да обсъждам достойнствата и недостатъците й на партиен лидер, макар че не мога да не спомена третата кадрова чистка в партията, извършена от новото ръководство. Но според моето мнение тя е с оспорими качества на държавник, камо ли на премиер! Има сполучливи тактически попадения, не й достигат достойнствата на стратег, на концептуалист, на ръководител визионер, подходяща би била за изпълнител в държавната машина. Умее да печели битки, войните, едва ли. Авторитарният й характер, властовият й нагон твърде сериозно стесняват хоризонтите за разгръщането й като лидер на държавата. Българската левица разполага с редица кадри, които са по-подходящи за премиерското кресло. Но понеже в БСП няма изработени солидни критерии по какъв начин да се предлагат и одобряват кандидатурите за премиер, прибегна се до сляпо подражание на един постулат, дошъл от западната социалдемокрация.
Коалиционната политика се изгражда на две равнища, и това е обосновано.
Подценяването на левите партньори
Първото равнище е на формирането на лява коалиция за явяване на изборите за Народно събрание. В нея влизат партии от левия спектър - комунисти, социалдемократи, патриоти, партии с влияние сред ромите и пр. Смисълът на такова коалиране е да се даде знак за единство и единодействие на българската левица, да се влее допълнителна енергия на предизборния и следизборния процес. Моето наблюдение е, че тази ценна инициатива скоро след протеклите избори най-често закърнява, корените й изсъхват, лидерите на БСП забравят обещанието, поето от тях: генералните решения да се вземат на равноправна основа заедно коалиционните партньори!
Но пренебрежението към коалиционните партньори започва още на по-ранен етап като вид партийно възгордяване. В смисъл, че БСП е достатъчно могъща и самодостатъчна спрямо партньорите си в коалицията, за да не гради отношенията си на равноправна основа. Корнелия не прави изключение от предишните лидери на партията, които също подценяваха своите коалиционни партньори при редене на листите, замествайки ги показно с имена от гражданската квота.
И след изборите ръководните фактори на соцпартията приемаха за нормално да поддържат повърхностни отношения с партиите от коалицията. Това създава вътрешни напрежения, разстройва отношенията на доверие и другарство, пречи за израстването и укрепването на тези партии. Струва ми се, че Виденов беше последният председател, който реализираше редовни контакти с лидерите на коалиционните партии, вслушваше се в мнението им, в немалко случаи се налагаха становищата не на БСП, а на партньорите от Екогласност и земеделската партия „Александър Стамболийски.
И то в момент, когато БСП представляваше наистина могъща политическа сила! Доколкото съм запознат с работата на сегашния политически съвет на коалицията, той е сведен до инцидентно контактуване и общи декларации. Реалните дискусии и равноправното партньорство са позабравен спомен от стари времена.
Този недъг даде отпечатък и върху прибързаната смяна на имената на лявата коалиция през последните години. В началото - „Коалиция за България”, с акцент, че се работи в интерес на отечеството. След това - коалиция „БСП лява България”, с акцент, че БСП се коалира с леви партии, което от една страна, подчертава социалния облик на коалицията, от друга, централната роля на “Позитано” 20 в коалиционния формат. Днешното наименование коалиция “БСП за България” е най-крайно и тенденциозно. Изтъква се на предно място, че БСП държи командни позиции, че ролята на коалиционните партньори е сведена до безпрекословно изпълняване на поставените от соцпартията цели и задачи. Доколкото ми е известно, така е записано и в коалиционния договор.
Самотната парламентарна сила
Второто равнище на коалиране е с парламентарно представените партии и с други формации, които имат влияние в политическия живот. Този начин на коалиране предполага сложен преговорен процес, търсене на допирни точки, готовност за отстъпки, за компромиси, някои от тях знаменателни, но и готовност да се заема непримирима позиция по принципни въпроси.
В тази сфера на парламентарния и извънпарламентарния диалог, на всекидневно осъществяваната коалиционна култура, нещата в БСП куцат и в 44-ото народно събрание. Ръководството на партията и конкретно парламентарната ни група вече са на нож с всички партии, представени в парламента (с известно изключение на ДПС). Създава се усещане, че нашите парламентаристи и да искат, не биха могли да постигнат каквото и да е съгласие с управляващите! Не отричам бруталността на управляващите, неспазването на договореностите, демагогията и ударите в гръб. Но какво да се прави? Такава е ситуацията. Патовата ситуация! Такова е управляващото мнозинство, такава е опозицията. Винаги ли обаче е така? Нямало ли е, няма ли възможности за пробив в тази стена на неразбирателството, за да могат разумът и интересът на България да проговорят? По-мъдрата, с по-голям опит партия би трябвало да хвърля мост над враждите, а не сама да раздухва огъня. Не ми се ще да повярвам, че БСП и нашите парламентаристи действат стихийно и на гореща глава в непростите парламентарни дебати? Да са си въобразили, че са безпогрешни и всемогъщи, че победата на следващите парламентарни избори им е в кърпа вързана.
Едва ли има здравомислещ социалист, които да твърди, че на следващите парламентарни избори социалистическата партия ще получи такова мнозинство, което да й позволи да управлява самостоятелно. На последните парламентарни избори гласовете за БСП бяха на границата на 20-те процента. Тези проценти през следизборния период не са се придвижили напред, лявата коалиция и сега варира около същите 20 %. Би могло да се предположи,че до следващите избори за Народно събрание електоратът на БСП ще се увеличи, но това увеличение трудно ще надхвърли допълнителните 5 %. С 25 % или 26 % изборен резултат е илюзия да се счита, че нашата партия ще може да постигне необходимия превес в парламента, даже с цената на временни договорки с една или друга партия. Фактът е, че сега-засега сме самотна партия в парламента!
Още в началото на първата парламентарна сесия на Народното събрание нашите депутати и политици ожесточиха отношенията си с Обединените патриоти, въпреки че преди и по време на парламентарните избори лидери на БСП официално заявяваха, че най-близко до нас като политическа програма и гражданско поведение стоят Обединените патриоти, и особено партията на Красимир Каракачанов. Леви публицисти се заеха да упражняват върху патриотите своята злъч, неприязън и хапливо остроумие. Разбираемо беше, така се дава израз на разочарованието на левицата от съгласяването на патриотите да управляват заедно с ГЕРБ. Допусна се взаимните разговори на БСП с патриотите да станат обидно нелицеприятни, да се наложи представа, че Обединените патриоти са основният противник на лява България.
След това острието на конфликтите, най-ожесточените престрелки се пренесоха между БСП и ГЕРБ, като главните парламентарни сблъсъци се провеждаха между депутати на двете основни партии. На преден план излязоха словесните хватки между тях във връзка с парламентарните процедури, с приемането или неприемането на поредни закони. Изпъкна и парламентарният двубой между Корнелия Нинова и Бойко Борисов. Нинова се оказа отличен полемист в територията на „близкото сражение”, тя сполучливо изважда от равновесие своя опонент, доказвайки защитаваната от нея теза.
Но според мен парламентарната ни група и нейното ръководство се увлякоха по зрелищния ефект на конфронтацията, забравяйки, че за предпочитане е да отговорят на парламентарното поведение на ГЕРБ с политики и политически визии, с проекти за спасение на България, с анализи и решаване на крупните национални проблеми. Ако нашите парламентаристи бяха се възползвали от такъв проблемен подход, щяха да проличат по-прозрачно различията и съвпаденията между двете партии по линия на външната политика, на икономиката, демографията, социалния живот, сигурността, образованието, науката, културата, здравеопазването, комуникациите, и пр., и пр.
В този момент генералните различия между ГЕРБ и БСП нерядко се губят във взаимни ежби, а възможните пунктове за разбирателство се пренебрегват: общи действия по АЕЦ „Козлодуй” и хъба „Балкан”; договаряния по редица въпроси на икономиката, духовността, националната сигурност, масовата престъпност; във връзка с участието или неучастието на български военни части в региона на Черно море и т. н. БСП няма да наруши авторитета си, ако се обърне към себе си самокритично в името на диалога с останалите политически сили.
По-конкретно
Грешките на лидерите на БСП през трите десетилетия на прехода не са никак малко. Днешното ни ръководство ги премълчава, но те не изчезват. В народната памет нищо не е забравено и никой не е забравен! Не може да се правиш на вода ненапита, щом и твои дейци са инициатори на строителството на див капитализъм, щом и ти си употребявал двойни стандарти, отдалечили те от народната съдба, щом не си успял да спреш тоталния упадък на страната. И още, ръководители на БСП носят вина за: изчезването на резервния валутен фонд от Живковия период; за извънзаконовото приватизиране на външнотърговските дружества; за причинената от перестойчиците „Луканова зима”; за извращенията в масовата приватизация; за сдружаването на „сини” и „червени” активисти в грабежа „работническо-менъджърска приватизация”; за съучастието на лидери на БСП в изпращането на български военен контингент в Ирак и разполагането на американски военни бази; за приетия плосък данък; за разработката и приемането на Закона за досиетата; за раболепното изпълнение на директиви на Брюксел, Вашингтон и НАТО; за плъзгавото отношение към Кремъл и Путин, и пр., и пр.
В този план ръководството на БСП е поставено в сложно положение. По примера на бащите на българското преустройство то се самобичува заради вините на социализма, макар поводите да се гордее със социалистическите завоевания да са много повече. Но стане ли дума за вината на лидери на БСП във връзка с избрания път на прехода, за допуснатите крупни недостатъци след 1989 г., настъпва амнезия!
Лидерите на БСП няма защо да разговарят с останалите партии на прехода като светци с грешници. Докарали сме я дотам, че се налага заедно да вадим България от калта, да спасяваме елементарните условия за съществуване! И да припомня! Без коалиране с други влиятелни партии БСП няма да е в състояние да изпълни задачата на историческия момент. Според мен нашата партия днес е задължена да провежда постоянни разговори за едно или друго договаряне в „ползу роду” и с ГЕРБ, и с Обединените патриоти, и с ДПС, и с партията на Веселин Марешки, и с останалите влиятелни политически сили. Да използва обстоятелството, че ГЕРБ, например, не е идеологическа партия, че в нея съжителстват различни социални амбиции и сили. Не ми е ясно защо не се използват подобни разлики и настроения сред герберите, за да се изтеглят нишки за полезен диалог.
Другите наред с ГЕРБ
Ако съществува партия или сбор от партии, легитимирали се още от 1989 г. като политически антагонисти на социалната идея и на БСП, това са преките наследници на СДС, понастоящем разпръснати в отделни формации на Реформаторите, в неправителствени организации като „Отворено общество” и „Америка за България”, както и техните медийни клонинги. Тази истина е време да бъде подобаващо оценена от ръководството на БСП! Тъй като никой не е забравил как многократно политолози-реформаторите изнасяха лекции на национални съвещания на БСП, а идеологически центрове на партията влизаха в доверителни отношения с гореспоменатите фондове и фондации. Определящо за мен е, че Реформаторите са най-реваншистки настроените субекти, че са най-яростни адепти на крайния антикомунизъм и русофобия, че призовават под път и над път за диктатура на неолиберализма и фашизоидните му израстъци. В такъв план, дори и реформаторите да попаднат в парламента след следващите избори, коалирането на БСП с тях би било най-неприемливото за нея решение.
Едва ли е необходимо да се спирам върху коалиционните ни отношения с ДПС. В този момент парламентаристите на БСП поддържат нормални контакти с ДПС. Обяснима е предпазливостта в отношенията с парламентаристите на ДПС, като се има предвид начина, по който бившият лидер на тази партия Лютви Местан наруши коалиционните договорености с БСП и задкулисно свали от власт кабинета Орешарски. Освен това ДПС твърде често загърбва общокоалиционните отношения за сметка на тясно партийните си цели. Електоратът на БСП помни тези факти и трудно би възприел близко коалиционно сътрудничество с депесарите.
Партията на Марешки продължава да провежда аморфна линия в парламента. Не е известно доколко изборният успех на тази партия е резултат на местни интереси, и доколко ще съумее да защити общонационалните си отговорности.
Добре ще е, ако още на този етап ръководството на БСП прогнозира кои извънпарламентарни партии ще влязат в Народното събрание след бъдещите избори, какви ще са приблизителните им резултати, съществуват ли изгледи за коалиционно партньорство с тях и на какво равнище. Не бива да се подминават перспективите на евентуална партия, възглавена от Слави Трифонов, още повече, че ако бъде създадена, може да получи доверието на немалко български граждани. Колкото и да е необичайно, подхвърлените мнения за формирането на бъдеща президентска партия след година-две, не са толкова екстравагантни. БСП ще трябва отсега да оцени изгледите на такава партия, и то при положение, че нейни симпатизанти ще са доста от привържениците на БСП и ГЕРБ.
Да стъпим на земята
Както изтъкнах в началото, нерешените проблеми с коалиционната политика на БСП не са от вчера. За последен път социалистическата партия разполагаше с необходимото парламентарно мнозинство, за да управлява самостоятелно през 1994 г., тоест, преди 23 години. Оттогава кога по-успешно, кога по-неуспешно сме участвали в два коалиционни кабинета: четири години в кабинета на Тройната коалиция и една година в кабинета Орешарски. Били сме два пъти партньори с ДПС и един път с НДСВ. За цели 23 години сме участвали общо пет години в държавното управление. А това е застрашително малко политическо време!
Дългото ни неучастие във властта и във властовите структури може да изиграе лоша шега на БСП. В такава ситуация партията няма да е в състояние да реализира програмните си цели и задачи. Тя може би ще усъвършенства критическия си арсенал, но ще губи навици да управлява. Естествено е част от електората й да не издържи, да се разколебае и преориентира, по-вероятно към други леви партии. Останали в течение на продължителен исторически период извън властта, кадрите на партията ще се депрофесионализират с оглед на функционирането на държавната машина. Парламентарната активност няма да е в състояние да компенсира смаляването и обезличаването на БСП като масова, народна партия.
Една забележка. За съжаление, няма как да се изключи вариантът ГЕРБ и на следващите парламентарни избори да е първа политическа сила, а БСП – втора. Но дори и ако бъдем първа политическа сила, ще ни се наложи, както казах, да се коалираме с други партии.
Налице е и друг детайл. В досегашните коалиционни отношения БСП се задоволяваше с формални писмени и устни договорки, оставяйки изработването на общата политика, правенето на необходимите компромиси за после. Така в хода на управлението на Тройната коалиция Станишев, Симеон и Доган уточняваха параметрите на провежданата държавна политика, а в хода на управлението на Орешарски лидерът на БСП допусна по-малката партия - ДПС, да диктува основни политически решения.
Ще добавя, че след последните парламентарни избори през 2017 г. ръководството на БСП беше длъжно да проведе консултации с всички парламентарно представени партии, на които да представи управленската си програма, но и да определи въпросите, по които може да се договори, да направи компромиси или да не направи. И в случай на взаимоизгодно договаряне по съществените въпроси, да помисли за участие в коалиционно управление!
Впрочем, едно са резките предпарламентарни прения, и друго, уравновесените и трезви решения заради България, в името на трудовите хора. Лидерите на БСП обаче са с друга настройка, те представят самоизолирането на БСП като саможертва пред партията и отечеството. Убеждават ни, че по този начин подготвят бравурен изборен успех. Че действат единствено от високоморални, принципни позиции. Така осуетяват вътрешнопартийния дебат за коалиционната политика на БСП, обявявайки всеки, който подложи на критичен анализ техните виждания и подходи за колаборационист, съглашенец и идеен спекулант.
Вместо заключение. Както се вижда, коалиционната политика на БСП се нуждае от рязко подобряване и промени, в този аспект - от широко дискутиране на коалиционната проблематика. За предпочитане е организатор на дискусията да бъде партийното ръководство. Ако това не стане, разговорът да се пренесе в медиите и в партийните организации. Защото такъв разговор и такава дискусия са съдбоносни за настоящето и бъдещето на БСП, за лявото движение в България.
