Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

КАКВО СТАВА С НАШАТА КУЛТУРА?

Е-поща Печат PDF

“Кажете ми кои песни пеете и ще отгатна какво бъдеще ви очаква“ – би могъл да отговори онзи, към когото са се обърнали да предскаже съдбата на народа. За това не е необходимо човек да бъде оракул.

...и ще ви кажа от какво сте болни“ – би продължил друг, без да е лекар.

„...ще видя в какво вярвате, кои са вашите идоли, знаете ли къде свършва злото и откъде започва доброто“ – би могъл да подхване трети.

И в тези отговори няма преувеличение. Културата като сбор от етически и естетически ценности е мярка за духовната дълбочина и същността, за издръжливостта и таланта на народа. Подобно на торинския саван, обвил някога снетия от разпятието Христос, и почти две хилядолетия вече пазещ неговия облик, културата оставя безпристрастен отпечатък върху нашия образ.

Излишно е да се добави, че културата и изкуството трябва да бъдат хуманни. Антихуманна култура не бива да съществува. Това би означавало, че човек съзнателно е решил да се върне към животинското си състояние. Онова, което понякога се нарича култура, което се облича в нейните одежди, без да притежава същността й, е или самозванство, или подражателство, или завист. Това е Вълкът от известната народна приказка, преправил възгрубия си глас, за да се представи за майката на седемте козлета. Изкуството е правдивият и чист глас на човечеството като цяло и на всеки народ поотделно, духовната и естетическа вдъхновяваща висота, осъществената мечта на човека, уловеното перо на Жар-птицата, прометеевият огън на човешките търсения и победи...

Изкуството се появява тогава, когато човек успее да преодолее силата на земното притегляне

и се издигне до онази висота, на която се събужда творецът, изпитал всички мъки и радости на творчеството. Навярно трябва да уточним: творец е този, който създава хармония и красота, който способства за сговора и мира в живота. Действията на онзи, който ги разрушава под прикритието на някакво ново изкуство и внася в тях дисонанс и аритмия, трябва да се наричат другояче.

И за да няма заблуда, ще кажа още нещо: да се прокара твърда граница между изкуството и културата, изглежда, не е възможно. Тя не е съществувала в миналото, не съществува и днес. Професионализъм може да е имало и тогава, и сега, обаче нито тогава, нито сега може без него. Понятието „култура“, разбирано като низово, достъпно за масите изкуство, а понятието „изкуство“ като елитарна култура не издържаха изпитанията на логиката. Още Л. Н. Толстой в статията си „Що е изкуство?“ лишава изкуството от правото да бъде неразбираемо. Той пише: „Великите предмети на изкуството затова са и велики, защото са достъпни и разбираеми за всички.“ Но нито Толстой, нито някой друг, отваряйки залите на изкуството за милиони и милиони, не са откривали никога ателиета за който и да е и за всекиго, пожелал да влезе там. От само себе си се е разбирало, че в свещения сан за служба на изкуството човек е ръкоположен от някакъв пръст на съдбата. Да се сключва семеен или колективен договор така, както се прави сега в някои други отрасли, никому не е идвало наум.

И ние няма да забиваме клинове между културата и изкуството. Ако и преди те бяха като сиамски близнаци, то сега, повити с масовостта, звучат изцяло слято: масово изкуство, масова култура... Но да не забравяме все пак, че

техни родители са били Красотата и Доброто

и да си запазим правото за някои необходими уговорки.

Главното изискване, провъзгласено днес по-високо от останалите, е, че изкуството трябва да бъде съвременно. Като че ли тук няма за какво да се спори, ако се споразумеем с нашите опоненти за смисловото ударение. Ние подчертаваме „изкуство“, те – „съвременно“. Но и в този случай може още да не кръстосваме шпаги. Съвременно – значи дълбоко и силно въздействащо, увеличаващо раждащата чисти чувства духовна производителност на човека, която на свой ред ще окаже влияние върху материалната производителност.

Но според утвърдените днес теоретици и практици на изкуството неговото прогресивно движение се състои в постоянната смяна на звуци и линии, на настроение и смисъл. Съвременното за тях е новото, следващо повратите на вкусовете, заменило вчерашното, както денят сменя нощта.

Но още френският поет Валери е казал: „Нищо не старее толкова бързо на тоя свят, колкото новото.“ Чехов уточнява: „Ново е само онова, което е талантливо.“ На истините е трудно да се съперничи, но ако си послужим с ловкостта на ръцете и ума, то истината ще излезе по-изгодна и по-привлекателна: „Талантливо е само това, което е ново“.

Да се вгледаме в изискването към изкуството на всяка цена да бъде съвременно, ново в своите истини и форми. Такова ли е то, това ново заменяемо, и няма ли в неговата заменяемост постоянство, закономерност и подчиненост? Не расте ли то, както преди, от онзи корен, който веднага след революцията през 1918 г. бе провъзгласен за ръководство от органа на Народния комисариат по просветата за „Изкуство на комуната“: „Да взривим, да разрушим, да изтрием от лицето на земята старите художествени форми“?

Руското изкуство от 20-те години приличаше на житно поле, засято с поликултурата на толкова „изми“, че пшеницата просто не можеше да си намери място. И ако красотата, нравствеността, одухотвореността и любовта се бяха запазили по някакво чудо в живота и в изкуството, то бе само случайно и чрез самозасяване, а

семената на класическата и на народната култура бяха извадени от обращение

Засилването на чуждото, на анархията и празнодумството, както и следваше да се очаква (кой знае защо не искаме да признаем, че това е исторически обусловен закон: така е било неведнъж и ако не се научим да спазваме мярката, пак ще бъде същото), - засилването на чуждото и на анархията създадоха суровия и безжалостен юмрук, премазващ виновни и невинни. Включително и в изкуството. Върху равнището на културата се появи нов стопанин, който реши, че нашата земя е приспособена най-вече за монокултура – „социалистическа по съдържание“, към която може внимателно да се присади отечествената дивачка – „национална по форма“. И тръгнаха да засяват тази монокултура по цялата разорана земя, което, както лесно се досещате, обедняваше почвата.

Формализмът не изчезна, а си смени боята

Но още до времето на тази монокултура много нещо беше „разрушено, взривено, изтрито от лицето на земята“. /.../

В отминалите времена умеехме да водим спорове. Тогава не размахвахме плурализма като билет за обществена баня, където е прилично да се влиза облечен, но е прието да се къпеш съблечен. Тогава не само се вслушваха в чуждото мнение, но и го уважаваха. Белински и Херцен, особено Херцен, като противници на Киреевски, на Хомяков, на Аксакови намираха у себе си смелост и честност да се съгласяват с тях, без да се отказват от възгледите си, да търсят общи гледни точки. И едва

в нашия войнстващ век от славянофилите направиха мракобеси

а тази дума я причислиха към оскърбителните за прогресивния слух. /.../

Националната собственост върху културата не може да бъде отменена. В древността в Русия са наставлявали: „Помнете вий едно: щом коренът в земята здрав е, то и стволът във небето прав е; щом коренът го няма – дървото що ще прави!“ Някога Киреевски е изчислил, че чуждото може да стане свое само „когато израсне от нашия корен, когато бъде следствие на нашето собствено развитие, а не тогава, когато влезе при нас отвън, като противоречие на цялата структура на съзнателното ни и делнично битие“. И той говори за последствията: „Единственият резултат от това навлизане отвън би се свел не до просвещаването, а до унищожаването на самия народ.“

Като че ли всичко е ясно. Точките не са тъй много, че да не ги поставим без грешка на собствените им места. Но когато имащият уши не чува, когато думата „руско“ мигом се трансформира в „шовинизъм“, а думата „национално“ – в „национализъм“, неволно ще стигнеш до извода, че не истината, не духовното дело на изкуството го интересуват, а нещо съвсем друго.

В самото понятие „масова култура“ няма нищо лошо. Ако ценностната култура завладее масите, ако най-добрите й образци от миналото и от настоящето станеха хляб насъщен – какво по-полезно би имало от тъй широкото й разпространение?! Защото тогава широчината би помогнала и на дълбочината. За това са мечтали и мечтаят всички творци на прекрасното – да ги слушат, четат, гледат и попиват не ограничени кръгове, а милиони. Но понятието, в което сега се е утвърдила масовата култура, няма нищо общо с желаното. Изискването за културата е естетическото просвещаване на народа, формирането на душевността му по такъв начин, че тя да стане способна да възприема доброто и красотата. От материята, от която сме направени, можем да сътворим с еднакъв успех и човек, и звяр. В зависимост от това кой се заеме с тази работа.

През двадесетте години ставаше директивно, насилствено изтласкване на традиционното изкуство от новото, което се нарече революционно. В много отношения то наистина беше „революционно“ – предизвикателно, чуждородно и агресивно, нежелаещо да дели властта с плодовете на земята, върху която се утвърждаваше, без да се стеснява да употребява в борбата с тях динамит в прекия и в преносния смисъл. Спекулирайки с революционните лозунги, то диктуваше каквито си иска условия, принизяваше и издигаше когото пожелаеше и това не можеше да изглежда естествено дори в условията на онова време. Но в общата нажежена обстановка, когато всичко наоколо се обръщаше с краката нагоре, когато на революционната класа се внушаваше, че и хляб може да получи от революционния дух, превратът в изкуството едва ли учуди някого. И въпреки всичко художественият вкус на народа продължаваше да си остава здрав.

 

На село, изпели полагащата се нова песен, се залавяха за старите. Прекалено голяма беше селска Русия. Пък и средствата за масова информация не бяха същите, каквито са днес, и не можеха открай докрай да обхванат страната с нагледно-възпитателна работа, насочвайки ден след ден и час след час вкусовете в избраната посока.

Според мен днес съществуват

три опасности за унищожаването на човечеството:

ядрената, екологичната и опасността, свързана с разрушаването на културата.

Трудно е да се каже коя от тях е за предпочитане, ако избираме начин за самоубийство. При ядреното унищожение това може да стане моментално, при екологичното – мъчително и за малко по-дълго време, когато бащите ще имат възможността да наблюдават как се раждат деца, все по-малко подобни на хора. При „културното“ – когато нравствено-естетическата деградация ще ни върне до обществото на диваците, нежелаещи да се търпят един друг. В известен смисъл може да се предполага, че третата опасност, т.е. разрушаването на духовно-поведенческия апарат, би довела и до появата на първите две.

И струва ми се, че в това няма преувеличение. Когато красотата и тайната започнат да губят своя смисъл и всичко, което е било забранено, стане разрешено, когато ценностите с отрицателен знак постепенно започнат да се прераждат и да придобиват положителни качества – тогава губят смисъл всичките закони, които задържат живота в неговите морални граници. Вече привикваме към парадокси, всеки от които би трябвало да ни ужасява: за да изглеждаме силни – отнемаме истинската сила, като заразяваме водата, въздуха и почвата, получавайки хранителни продукти, натъпкани с отрови; за да изпълним Продоволствената програма – пропъждаме хората от земята и обявяваме селищата им за неперспективни, като засаждаме вместо културни растения бурени; за да станем богати – продаваме богатства; за да се отървем от мръсотията – плюем на миналото. И така нататък. И накрая, за да затвърдим у народа чувството за слава и изобилие – внасяме му чуждестранни мостри. Не можеш да разбереш къде е ляво, къде е дясно.

На място и не на място цитираме думите на Достоевски от романа му „Идиот“: „Красотата ще спаси света.“ Но той в „Бесове“ предупреждава: „Грозотата ще ни погуби.“

Това, което става сега в нашата култура, би могло да ни напомня древния сюжет с подмяна на героите въз основа на външната прилика.

Какво става с нашата култура?

Като че ли са й направили пластична операция

та грозното да изглежда красиво, а безродността – нейно законно право на владение. Сякаш великото национално наследство остана без ръце – без ръце, способни да го пазят и достойно да го продължат. Сякаш един престъпен замисъл се е пресякъл с друг, за да лиши народа от памет и усет какво, откъде и защо става. Култура и нравственост станаха неща, които никога не са били такива, за възпитатели бяха обявени хора със съмнителни принципи, светостта стана за присмех.

Никой не трябва да пее, нито да танцува друго освен свещените общонародни песни. От това трябва да се пазим повече, отколкото от нарушението на всеки друг закон“ – е казал Платон.

Ето и Л. Н. Толстой: Музиката е дело на държавата. И така и трябва да бъде. Нима можем да допуснем всекиго, който пожелае, да хипнотизира тогова, оногова или мнозина и после да прави с тях каквото си поиска.“ /.../

Наскоро московчани трябваше да се почувстват щастливи. Сдобиха се с кралица на красотата, първата патентована красавица на столицата. За конкурсното шоу, посочило най-най-красивата, вестниците се задавяха от хвалебствия. На първа страница на в. „Московские новости“ бяха провъзгласени параметрите на красотата: ръст, тегло, обиколка на талията, на гърдите... “Значи училищната реформа достигна до всички“ – правят извод авторите, защото „кралицата“ още е ученичка.

Вестник „Комсомольская правда“ оповестява: „А може би това беше публичен акт на снемането на фереджето от лицата на нашите жени?“ Но нали руските жени никога не са прикривали лицата си с фередже, у тях то е било там, където му се и полага да бъде, а ето за какво са били главоболията: да го премахнем като атрибут на робството оттам, където са го наложили диваците още в първобитните времена... А председателят на конкурса, народният артист на СССР Муслим Магомаев, добавя: „Конкурсите за женска красота трябва на всяка цена да влязат в нашия живот. У нас наистина не са толкова много младежките програми, шоу, в които главното действащо лице да са самите млади.“

Дори не ми се иска да коментирам, всичко тук е с краката нагоре. Достоевски има наблюдения, че нашият народ, когото не можеш да наречеш ангел, постъпвайки глупаво, си признава, че е постъпил глупаво, и не се оправдава... Тези не съзнават. Изглежда, те са искрени в проявата на чувствата и оценките си и се радват, че най-сетне могат да не скриват природните дадености.

Нека се запитаме: защо така изведнъж западните фирми, от чиито названия само ще се завърти главата на всяка жена, станаха така щедри на награди? Такъв куп скъпоценности и предложения не са прежалвали и за собствените си красавици. Прекалено апетитно е парчето: самата Русия, вечно смятана за дивачка със своята скромност и срамежливост, публично да падне пред богатите съблазнители.

Това струва пари

По-рано са отвеждали в плен завързани с въже, сега – „със златиста лента, обсипана с брилянти“. Ледът се пропука. За в бъдеще за гледката ще намалят възнаграждението, ще поискат и повече неща. Съюзът на кинематографистите излезе с инициатива за провеждане на конкурс за първа красавица на цялата страна, творческата организация намери достойно приложение на възможностите си.

Отначало – преувеличеното „съветските хора си имат собствена гордост“, сега – съветските хора си имат собствена униженост, по-голяма никога не са притежавали. Красотата, считана за неописуема, за тайна и чудо, за които не съществуват мерила, ще бъде вкарана в стереотипи, разкроени от чужди шивачи за десетки хиляди претендентки. Пред това явление ще помръкне всичко – и „Я помню чудное мгновенье, передо мной явилась ты...“ и „Я встретил вас, и все былое...“.

Какво ще последва, се вижда ясно. Съюзът на кинематографистите не напразно възглави новия почин. Остават няколко крачки и до порнокиното. Общественото мнение на „полуварварската“ страна не е съвсем готово за него, нужна е обработка. Телевизионната програма „Взгляд“ вече излезе в защита на хомосексуалистите, срещу които има закон. Проститутките у нас наляво и надясно дават интервюта, споделят жизнения си опит. На учениците, за да не попадат в небрано лозе, им предлагат да използват презервативи. Списание „Смена“ съветва малолетните да започнат с мулажи за усъвършенстване на техниката в любовните игри. Изкуството също не бива да остава встрани. „Сексът в изкуството, еротиката, играят за човека доста значителна, сублимативна роля. Това, което той не получава в достатъчна степен от интимния живот в семейството си; това, което не получава в достатъчна степен по силата на независещи от него обстоятелства, поради болест, например, той ще може да компенсира чрез визуални впечатления. Усещането, разбира се, не е същото, но все пак.“ (Отново списание „Смена“)

Тежко нам, фарисеите!

Затова сега се и трепят, до това се домогват чевръстите наемници на преустройството и радетелите за безграничните свободи в културата – да създадат в обществото атмосфера, при която и най-малкото напомняне за традициите и за националните корени да предизвика решително отхвърляне, а около дейците на националната мисъл и култура да създадат обстановка на нетърпимост и терор. Трябва да признаем, че постигнаха вече доста неща, поставяйки националното до фашисткото и манипулирайки с двете понятия с такава гъвкавост, че за неопитното око различните им цветове неволно се сливат в един. Само да ги чуеш – като че ли сме нямали хилядолетна култура и още по-древна история, като че ли сме били на тоя свят вечни храненици-бездомници край чуждия огън и нищо достойно не сме постигнали в нито една област, не сме съградили собствени дела, като че ли величието на отечествената история и култура в миналото и в настоящето – това е лукова глава и нищо повече, като че ли не сме създали собствени прилични норми, ценности, обществени порядки.

Не, всичко това си го имаме – и културата, и нравствеността, и добродетелите. И затова не ни прилича да хленчим за съмнителни ценности. Чуждото навлиза в умовете на младежта неслучайно. Отдавна се знае: за да се унищожи един народ, трябва да му се отнеме младежта. А за да се отнеме – следва да се объркат в нея понятията за доброто и злото, за красивото и уродливото, за великото и нищожното, за значителното и маловажното.

Толстой казва: Докато търговците не бъдат изгонени от храма, храмът на изкуството няма да бъде храм.“

(със съкращения)

Превод Иво Панов