Искам да напиша за Александър Симов. И това не би трябвало да е трудно. Той сам в голяма степен изгради своя образ. Оцениха го и в БСП. Като публицист с ярка обществена позиция ми е особено близък. Може би защото ни сродява посоката на погледа. И все пак ми е трудно. Защото темата е за град Кърджали. За 9-и МИР, където в листата на коалиция “БСП за България” Сашо съвсем заслужено е на първо място. И аз, от цялото си сърце, желая той да успее там, където други не са успявали.
В последните месеци, сякаш че по изчислена орбита, темата за Кърджали, подобно на комета, пресече хоризонта на делничните ни въжделения и освети отново тревожното небе на българската съдба. Подхванаха я телевизонни влъхви; обговаряха я вестникарски спецове; обсъждаха я мастити авторитети с научни титли и звания; подлютяваха я като едва заръбила рана лаици и нихилисти; късаха ризи и се биеха в гърдите патриоти и грешници; мекерета съскаха из ганковите кафенета на България, сменили набързо кожите си на пълзящи твари... А тя като бледен лихвар се оглеждаше във водното огледало на града и обещаваше с блясъка на алтъните и звездите слава за гадателя, който може да разкрие тайната на този възел на вековете, наречен Кърджали.
Да, темата е неизбродна. Подходът към нея може да подхлъзне лековерния. Идилията, в която от години кмет, поп и мюфтия пият кафе при даскала, е само една лъскава бохча. Под нея дреме мъртвото вълнение от силови линии на противоборства, интереси, страхове и надежди.
А Сашо е открит, ясен, идеен и прям. Той реагира бързо, бих казал дори мигновено и това е голямо предимство в публичен дебат, в журналистическа свада, в политически отговор през рамо. Но в Кърджали и децата знаят, че “восток, ето дело тонкое”.
А този град не от вчера е фронтови. В него най-видно от всичко е българското разделение и противопоставяне. На тези избори ще бъдем разделени в 19 партии и коалиции. Някои съвсем ненужни и безсмислени. Турците - само в две. Но нито поп Петър, нито даскала, нито чаровницата Цвета Караянчева са питали мюфтията Бейхан Мехмед кому ще стори ихтибар на 26 март.
И кметът Хасан Азис, който е на второ място в листата на ДПС след лидера Мустафа Карадайъ едва ли знае верния отговор. Срещу тях, българските граждани с турско етническо самосъзнание, и срещу българите са милионите в зелено от една съседна държава; активите и ефективите, залегнали в нейния мобилизационен план; стратегическата дълбочина на нейната идея, която като двуостър нож стига до сърцето на България.
Кому е мила тя? И колко от водачите на листите, най-подготвените и най-достойните по преценка на партийните им централи, осъзнават драматизма на ситуацията, която изисква не разделение, а концентрация на волята и енергията на всички, за които е смъртна заплаха евентуалният пробив на откровената агентура от т. нар. обединение ДОСТ?
Съмнявам се дори дали се замислят за това, пък и кой ли може да им го обясни с категориите на понятия като национален интерес и заплаха за държавността на българите? Авторитетите в това отношение се преселиха в един по-добър свят. Някъде в шеметните атаки по фронтове и редути легнаха и поколенията, за които Дядо Вазов изплака: “Българийо, за тебе те умряха”.
На свой ред омерзени и отчаяни, поемат и онези от нас, които вградиха устрема и волята на своята младост за една България, обърната като слънчогледова нива към ясното слънце на своя съзидателен ден...
Но, млъкни, сърце!
Аз исках да напиша за Александър Симов. Да го окуража, да му вдъхна увереност да следва звездата над неговия път. Да му кажа, че изучих подробно списъците с кандидатдепутатските листи в 9-и многомандатен избирателен район. И мога да повторя думите на Големанов: “Народът да се свърши, кандидатите за министри никога!”
Сигурно има много достойни сред кандидатите, но аз давам своето доверие нему. Защото знам, че разбира сложността на задачата в Кърджали, че положението е като на Шипка без Радецки. И главно защото единствен може да обясни необходимостта от друг подход към славата, освен подхода на Големанов.
В Кърджали е необходимо единение на всички, без значение на вяра и етнос. Единен народен фронт, където фронтовата линия минава единствено по линията свой-чужд - лице в лице, гърди в гърди!
Нека да не звучи демократично, но някой трябва да извика: врагът е на портите!
Сашо, направи го!