Фидел Кастро беше много контрастна личност - много хора го мразят, още повече го обожават. Аз лично го уважавам, преди всичко, защото е човек, който се отказва от огромните си привилегии, рискува всичко, което има - богатство, социално положение и дори живота си, и го правеше в името на идеалите си. Такива хора в цялата човешка история са буквално единици. Революционерите и бунтовниците са винаги бедни, лишени и онеправдани, и в повечето случаи нямат какво да губят.
Кастро в това отношение е уникален случай. Фидел има всичко в младежките си години. Син е на богат испански земевладелец и търговец на захарна тръстика. Майка му също е от испански произход, т.е. освен много богат, Фидел е изцяло бял, което в силно расово сегрегираната Куба през 50-те означава, че той е по дефиниция неразделна част от управляващия елит. Студент по право (в епоха, когато по-малко от 40 % от населението на Куба въобще е посещавало училище). Привилегирован член на висшия елит...
За да може да се оценява обективно делото на Кастро, трябва да се познава контекста на предреволюционна Куба. Макар Хавана тогава да е “перлата на Карибите” и карибският еквивалент на Лас Вегас, Куба е изключително неравно, сегрегирано и расистко общество. Земята (която е източник на основната търговска суровина - захарната тръстика) се държи от малък брой местни фамилии от европейски произход (сред тях и фамилията Кастро), както и от американски инвеститори. Извън центъра на Хавана бедността е покъртителна. Голямото мнозинство от населението никога през живота си не влиза в училище или медицинско заведение. Системата е такава, че един малък овластен елит контролира цялата икономика и умишлено държи останалото население в пълна нищета и зависимост. Американските инвеститори ги устройва това положение, защото въпросният малък овластен елит си сътрудничи с тях и гарантира инвестициите и печалбите им.
За разлика от Източна Европа, където социализмът (като обществен строй – бел. ред.) е донесен и в резултат от победите на Съветската армия и политическите решения на Ялтенската конференция, в Куба революцията е изцяло вътрешна, популярна и народна. Както във всяка латиноамериканска държава, това е борбата срещу колониалното наследство, което е създало огромно неравенство, и един малък, земевладелски елит, който контролира всичко. Интересно е, че преди да започне въоръжена борба, правистът Фидел Кастро опитва чрез законови методи да оспори тиранията на Батиста - подава петиция до конституционния съд в Хавана срещу тогавашния кубински лидер. Чак след като вижда, че няма законов начин, за да се свали Батиста, Кастро започва въоръжена съпротива.
Кастро е известен с уникалните си ораторски способности и маратонските си речи. Любопитен факт е, че може би най-великата му реч е години преди да стане лидер на Куба. Когато е арестуван, заради участието си в атаката срещу казармите в Монкада, Кастро изнася 4-часова защитна реч пред съда в Хавана, която завършва с легендарната реплика: “Осъдете ме, не ми пука, историята ще ме оправдае” (“Condenadme, no importa, la historia me absolverа”).
Сред най-големите постижения на управлението на Кастро са пълното справяне с детската неграмотност (до края на 60-те вече близо 100 % от младите кубинци са грамотни), подобряването на здравеопазването и санитарните условия за голяма част от населението, поземлената реформа, която дава земя и препитание на напълно маргинализираното дотогава мнозинство от населението. Чрез тази поземлена реформа са експроприирани от държавата частните земи на едрите чужди и местни земевладелци, сред които и тези на фамилията Кастро.
Сред най-големите критики към Фидел са едноличният авторитарен режим, липсата на свобода на словото и плурализъм, неефективната планова икономика с много ограничена частна собственост и частна икономическа инициатива. От друга страна, една от основните причини за авторитарността и липсата на демокрация в Куба е, че дори при минимално отслабване на режима на Кастро, само за броени месеци в страната щяха да се появят “умерени бунтовници”, подкрепяни от САЩ, които вероятно ще вземат властта и ще установят военна диктатура, която да върне Куба отново в ситуацията от 50-те години, но с цената на безброй убити. Така както се случва в редица централноамерикански държави - Ел Салвадор, Хондурас, Панама, Никарагуа и т.н.
Между другото, с всичките си безспорни негативи, Куба на Кастро и на революцията е известна като едно изключително безопасно място с много ниски нива на насилие и престъпност. А повечето централноамерикански държави (с изключение на Панама), където контрареволюцията, подкрепяна от САЩ, успя, до ден-днешен са жив ад - например, Сан Педро Сула (столицата на Салвадор) е най-опасният град на земята, с брой убийства на денонощие по-голям от градовете, в които се водят реални военни действия. Там огромната част от обществото до такава степен е свикнала и носи в културата и манталитета си насилието и престъпния начин на живот (породен от неграмотност, нищета и социално неравенство), че дори когато емигрират в САЩ, салвадорците основават най-опасните и кървави престъпни банди.
Тихомир ЧЕРГОВ
фейсбук
