На 30 ноември се сбогувахме с Велко Вълканов, учен, общественик, народен представител в няколко български парламента, кандидат за президент на Р България през далечната вече 1992 г.
Статистиката, която би могла да опише образа на проф. Вълканов като публична личност, е достатъчно позната. На поклонението в София негови колеги и приятели говориха с мъка за загубата на обществения деец Велко Вълканов. Да, този човек наистина бе личност с широк размах. Крайната му почтеност и неотклонното следване на справедливостта в обществения и в частния живот също са до болка известни. Богатият професионален и жизнен опит на Велко Вълканов, дългите години, отдадени в защита на каузата на социалната справедливост, на социализма и в името на по-добрия хоризонт за България го заведоха естествено и към защитата на Слободан Милошевич и Радован Караджич, най-пресните мъченици на инквизицята, наричана Хагски трибунал...
Велко Вълканов имаше сърце за почти всичко - и сърцето му накрая отказа, несправедливостта изглеждаше победителка... Илюзия! Всуе! Неговите опоненти и врагове, приятелите му в кавички, не успяха да забележат как във времето след промяната словото и делото на Велко Вълканов стъпка по стъпка, статия след статия, книга след книга, изграждат неръкотворния паметник на един истински борец и кавалер на истината, защитник на онеправданите и на справедлливостта.
Въпреки това официозите в жълто не се посвениха да надничат в интимния му живот, който така си остана встрани от медийната клюкарница, не се посвениха да броят жените в неговия живот и връзките му... А Велко Вълканов сигурно ги гледа някъде отвисоко и категорично ги задрасква с присъщата му страст. Защото той бе човек на страстите, а страстите му бяха не махленските сплетни и дребни интриги, а бъдещето на България, на хората в родината му, и на хората по света.
В миналия брой на в. “Нова Зора” публикувахме портрет на българския учен проф. д-р Вълканов от негов ученик и колега. Бяхме радостни да го поздравим и за рождения му ден и за високото признание – почетен председател на FIR. Искахме да го зарадваме, а не подозирахме дори, че докато мастилото на вестника още не бе изсъхнало, Велко Вълканов вече e поел към друго измерение...
Сега, като илюстрация на професионализма и огромната прозорливост на проф. Велко Вълканов, предлагаме един негов текст по въпросите на референдума за промяна на изборната система. Той е от началото на тази година, но е изключително актуален именно днес, когато олигархията е на път да се домогне директно до лостовете на властта. Няма съмнение, че това би било ужасен времераздел за българското общество, отвъд който ни чака на една ръка разстояние озъбената паст на охлокрацията и либералния фашизъм. Това е четиво за всички, които утре ще кажат „това не се отнася до нас, ние само изпълнихме волята на народа”. Пътят към ада обаче винаги е бил застилан с добри намерения.
Ние, в “Нова Зора” съжаляваме горчиво за кончината на Велко Вълканов. И както подобава на православни християни, приятели и съратници, може само да кажем - Светла му памет! Той беше мъдрец, прецизен хирург на словото и непреклонен войник на правдата. Навярно всеки народ, преживял мъчителните гърчове на историята, е раждал личности като Велко Вълканов. Във великата криминална революция на България той имаше длъжността на българския Сен Жуст и ние знаем, че в клуба на великите якобинци, приятели на народа, за него ще бъде отредено най-почетно място – до неподкупния Робеспиер, до Дантон, до Марат, до Васил Левски, до Христо Ботев и до всички ония, които с вратовете си нащърбиха страшното острие на гилотината и оставиха бели си меса по скали, по скали и по орляци... Защото Велко Вълканов съпреживя убийствения речитатив на една друга, на една безкръвна гилотина на българския преход, когато цял един народ бе натикан в дивата скотобойна на реставрацията, за да бъде осъществен незавидният континентален „рекорд” на България в 21 век: на първо място в Европа по смъртност на населението.
В Африка това място е за държавата Лесото. Падението е до такава степен стъписващо, че за някого може би звучи и като измислица. Уви! Под ударите на безкръвната гилотина за тези 27 години и заради „рекорди” като цитирания Велко Вълканов умираше хиляди пъти. И не само той. На за разлика от много други, приятелят на народа Велко Вълканов не се примиряваше. Бичът на неговия ювеналов гняв плющеше и словото му оставяше неизличимо клеймо по челото и името на майкопродавци, ренегати, отцеругатели и предатели. И в съдния ден те ще бъдат разпознати по клеймото от словото на българския Сен Жуст Велко Вълканов. Не само защото писаното не гори, а заради това, че за всяка низост и неправда има възмездие.
