Прието е от това място и в момент като настоящия да се изричат думи на раздяла. Но как да изрека подобни слова, когато хилядите Велкови почитатели ще възнегодуват: за никаква раздяла не може да става дума. Защото който се е сприятелил с Велко, е сторил това завинаги. Приятелство и обич към Велко – заради неговото възхитително и смайващо слово. Знаменитият ни приятел напусна битието, но ни завеща книгите си, пълни с разум, благородство и истини. Зов за обществено служене, за другарска взаимност и личен идеализъм. И че няма по-голяма длъжност на Земята от тази да бъдеш Човек!
Чуваме стиха на поета: „Какъв светилник на ума угасна, какво сърце престана да тупти!”
Появата на всяка Велкова творба имаше светкавично отклик. Гласът на възхитените читатели, разтворили вестника сутрин, проечаваше като парола: „Има статия от Велко Вълканов!”. И невидими вълни разнасяха ехото на новината.
Велко остави на хилядите си приятели несметно богатство: повече от двайсет книги, три хиляди статии- послания, 8 000 страници мъдрост. Именно това словно богатство роди беззаветното приятелство на всички, които го четяха. И възбуди от всеки от нас гаснещите ни понякога сили да служим на идеала.
Разтварям книгата „Името на злото” и чета авторовия увод: „Изпълнен съм с остро критично чувство към заобикалящата ме действителност. В нея има твърде много зло, чиито проявления носят различни имена. Но те имат и едно общо име – капитализъм...” И следват по-нататък отделните съставки на тази действителност: „Имало ли е в България фашизъм?”; „Непобедимият 9 септември”; „Препрочитайки Хегел”; „Извратената мажоритарност”; „Американските военни бази в България”; „Удариха в душага братска Сърбия”; „За независим Кюрдистан”; „Моралът на Европа”; „Към македонците като към българи”...
Ето още няколко от трите хиляди заглавия на Велко-Вълкановото творчество: „Държава ли е държавата, в която няма правосъдие?”; „За медиите днес – с омерзение”; „Едноклетъчните пропълзяха”; „Украйна – пробуденият фашизъм в действие”; „Една гавра с Нобел”; „Лютви Местан – двуликият Янус”; „Лъжете, Близнашки: неудържимият възход на един ренегат”; „Бойко Борисов: - “Аз съм неуправляем“ – пълно отсъствие на държавно възпитание”.
Като член на инициативния комитет за избор на президент, Велко Вълканов бе поканен ведно с членовете на комитета от новоизбрания президент ген. Румен Радев на среща, на почерпка, на коктейл, както го наречете. На другия ден трима приятели се самопоканихме при Велко, за да чуем и съпреживвеем събитието.
Велко: - Не отидох с празни ръце... Подарих на г-н президента три от моите книги: „Името на болката България”, „На колене пред истината”, „По новите сто стъпки на времето”.
Радев: - Г-н Вълканов, благодаря Ви... Дали бих могъл да се надявам на Ваше сътрудничество при президента по въпросите за държавното и конституционно право?
Велко: - Отговорих с шега: дали бих могъл да се справя?
Радев: - Ще опитаме!
Велко: - Новоизбраният президент се усмихна и мъжки си стиснахме ръцете.
Днес се разделяме със скъп и непрежалим приятел, брат и другар. С нас и сред нас остава обичаният от всички ни, неповторим Велко Вълканов.
Великият гражданин на България!
