Днес се прощаваме с един забележителен българин, един човек, който притежаваше енциклопедични познания в правото, литературата, изкуството и политиката. През целия си живот той раздаваше щедро на другите своите знания и анализи като научен работник, като законодател в четири народни събрания, като председател на Българския антифашистки съюз, като автор на една дузина книги и стотици статии.
Бидейки една нестандартна личност, болезнено прям и безкомпромисно честен, Велко Вълканов премина нелек житейски път. Преди т.нар. промяна, изследвайки проблемите на бюрократизма на държавния апарат, той стига до извода, че най същественият недъг на социалистическата демокрация е фактът, че „Държавният апарат от инструмент на властта се превръща в субект на властта, а народът от субект на властта се превръща в обект на същата“. Велко Вълканов не крие, че е критичен към политическия режим на социалистическата държава, който се оказва в противоречие с обществено-икономическата система, наречена социализъм. Това му носи неприятни трудни моменти в спорове със силните на деня професори в Института за държавата и правото на БАН.
Истински трубадур на социалистическата система обаче Велко Вълканов става в годините на демокрацията. Непредубеденият учен осмисля както положителните, така и отрицателните страни на двете системи - капитализъм и социализъм. В своите „Дневници на премълчаваните истини“ той има следното откровение: „С всеки изминат ден, наблюдавайки социалната среда, в която ме принудиха да живея, ставам все повече и повече социалист. Никога не съм предполагал, че ще бъда толкова страстно отдаден на каузата на социализма.”
Велко Вълканов беше безмилостен в оценките си на ренегатите от БКП, а по-късно и в БСП. „Имам абсолютна непоносимост към ренегатите“ - казваше той, обяснявайки подигравателното си отношение към президента Желю Желев и лидерите на малки партии, цепещи партията–столетница.
Неговата бърза реакция на всички важни за народа събития го превръщаше в нещо като неизбежен индикатор и коректив за справедливост. Неговото перо не изсъхна през изминалите 27 години. Десетки статии Вълканов написа за в. „Нова Зора“. В тях той можеше да казва неща, които едни се въздържаха да казват заради партийната дисциплина, а други избягваха темата, защото не притежаваха неговия аналитичен ум и интелектуална мощ.
„Чезне народът ни, писа той, но чезне и държавата ни. Строго взето, ние вече нямаме държава. Шайка негодници заграбиха общонародното богатство, хвърляйки милиони хора в мизерия- материална и духовна“.
Защо Велко Вълканов изостави академичната кариера и прегърна каузата на БАС? Защото неговият анализ и интуиция му подсказваха, че целите на новия либерален фашизъм са същите като на онзи от 20 век. Но днес тези цели се постигат не с бомбени килими и ядрени удари. Новите варвари превръщат последователно вчерашни съвременни държави в хаос и пустош и скрап. Излишните 5 милиарда земни жители трябва да загинат от локални конфликти, глад и нищета. А останалите представители на „хомо сапиенс“ ще бъдат разделени на сортове и кланове. Обикновен фашизъм, на който сме длъжни да противопоставим един нов антифашизъм. Това проповядваше мъдрецът, който днес изпращаме.
Имах привилегията да бъда до него в съдилищата, когато защитавахме новата конституция и настоявахме за забраната на ПП “ДПС“, после в първите преки президентски избори, в лагерите на кюрдските партизани, по време на неговата защита на Слободан Милошевич и Радован Караджич, на срещи с граждани в десетки селища. Навсякъде хората приемаха Велко Вълканов като един от тях, с уважение за неговата честност, безкористност и всеотдайност.
Във всеки народ има такива „бели врани“ като бай Велко. В САЩ такива са Ноам Чомски и Пат Бюкенън, в Италия такъв е Джулието Киеза. Аз бих нарекъл Велко Вълканов „българският Александър Зиновиев“ – философа дисидент, който си отиде като отявлен привърженик на великата социалистическа държава Съветски съюз. За постсоциалистическа Русия на олигарсите Зиновиев казваше: „Това не е моята държава. Аз само живея в нея, за да наблюдавам и анализирам“.
Велко Вълканов не само анализираше, а и действаше.
Велко обичаше да казва: „Не съм наистина в БСП, но БСП е в мен. Вече четвърт век отдавам сърцето си на тази партия не за друго, а заради великата кауза на социализма, която тя е призвана да носи“.
Повече от 2, 4 млн. българи през 1992 г. виждаха във Велко Вълканов своя президент. Това не можа да се случи заради Ахмед Доган. Но както се казва, „Всяко зло за добро!“. Той остана извън полезрението на ЦРУ, което нямаше да остави български президент да нарича НАТО „разбойническа организация“ и да забрани разполагане на американски военни бази. Той остана жив и за тези 25 години написа блестящи статии и книги, в които е казано всичко за нашето съвремие, включително и за безмислието на референдума на шоумените за промяна на избирателната система.
„Който има очи и нещо между ушите – да чете“, би казал иронично Николай Хайтов. Литературното наследство на Велко Вълканов може да бъде изключително ценно както за старите антифашисти, така и за младите радетели за една суверенна България, на които им предстоят тежки битки с либерал-фашистите. Със своите статии и книги Велко Вълканов сякаш им напомня римската сентенция, която той следваше през целия си живот: „Да възтържествува справедливостта, та ако ще светът да загине!“. И той до последния си дъх воюваше за справедливост. Последното му телевизионно интервю беше само преди седмица.
Прощавай, бай Велко. За нашето поколение, за читателите на “Нова Зора” ти ще останеш пример за родолюбие, ерудиция и почтеност.
Мир на праха ти!
Румен ВОДЕНИЧАРОВ
30.11.2016 г.
