Преди време т. нар. протестъри – платени агенти на чуждо влияние и всяване на смут, когато управлява левицата, измислиха понятието „политическо задкулисие” и изквичаха „фундаменталния” въпрос „Кой?”, питайки с него кому дължим фамозния Пеевски да бъде председател на ДАНС. „Задкулисието” се превърна в романтична формула на тези, които малко преди това бяха отритнати от управлението на държавата, но неутешимо жадуваха отново да се облажат с властта. С протести, интриги, фалшификации и търговия с гласове те си възвърнаха влиянието (макар и доста пооръфано) сред народа и успяха да спечелят предсрочните избори. И сега им сърбаме попарата. Оттогава, кога по-силно, кога по-слабо, в политическите анализи и коментари проблемът за задкулисието излизаше на политическата авансцена, за да не закърняват сетивата срещу апатията и страха от тези, които не се виждат, но които фактически определят кой и как да управлява. Но както си е било винаги и както винаги ще бъде, „кучетата лаят, а керванът си върви”. Задкулисието продължи да върши успешно своята работа и дори достигна до днешната предизборна ситуация, когато кандидатите за президент и вицепрезидент се мъчат да внушат на бъдещите си избиратели, че са чисти, неопетнени, умни, че работят в интерес на гражданите, че са за единението на българите и т. н.
„Политическо задкулисие” според мене е понятие (или метафора, все едно), лишено от съдържание. Или поне от отрицателното значение, което „умните и младите” му придадоха, защото не само не е възможно, но не и редно държавните проблеми (особено кой и с кого да управлява, кои да са конкретните хора, които да бъдат натоварвани да управляват, какви да са коалициите и при какви условия да се формират те в парламента или в общините) да се решават пред обществото, публично и шумно. Представете си какъв цирк ще е да слушаш от сутрин до вечер кой къде да постъпи на работа, кой да бъде уволнен или прехвърлен на друго място. Политиката е, освен друго, и деликатно занимание; тя изисква не само откритост, но и дискретност, защото са неизбежни различните по форма и смисъл уговорки и договорки, обещания, сметки. Ако някой твърди, че такива не бива да има, не разбира просто за какво става дума. Политическата сцена, както и театралната, се осветява силно, ярко и е пред публиката. Но зад сцената, зад кулисите (оттам и „задкулисие”) трябва да е тихо и тъмно, за да не се пречи на актьорите отпред.
Но има нещо друго, по-страшно и изключително опасно в политическия живот. Аз го наричам „политическо подземие”. Това е мрачното и тайно подземие, където се събират онези, които не смеят да се покажат, за да не ги разпознаят и разобличат. Там те вършат своята пъклена работа и решават съдбините на държавата. Т. е. своите лични и корпоративни съдби. И поради това старателно го пазят, да не би случайно някой да го разкрие и освети за пред хората. Ала то бе разкрито, осветено и показано от самия му днешен „владетел” или главен координатор, заемащ по съвместителство все още поста на министър-председател на нашата с вас държава. Направи го в интервюто си по телевизията на 24 октомври. В това интервю той изнесе на показ потресаващи подробности за това кой решава кои да са министрите, какъв да е кабинетът, кой да е кандидатът за президент и други занимания от ежедневието на политическото подземие. Стопанинът му днес – икономическият кръг „Капитал”, дал на своя избраник, над когото нямало друг; който не можел да се навежда пред никого, защото коремът му е голям, и не клякал, тъй като коляното му е болно, шест имена на министри. И той, разбира се, ги приел! Едното от тях е на все още действащия президент. Борисов ги назначил, но после, щом разбрал, че са некадърни, ги уволнил и изгонил.
По-рано Борисов се хвалеше, че намирал министрите си по лозя, кръстовища и бензиностанции. Е, там, колкото и да е далеч и извън активното движение, все пак слънце грее и дъжд вали, на показ е, минават хора и някой случайно може да види как се калесва министър на здравеопазването, икономиката, просветата или на нещо друго. А подземието е свят, строго охраняван и недостъпен. В него имат право да влизат единствено тези, които са част от него по призвание, пари, степен на агентура на чуждо влияние, приближеност до стопаните.
В подземието няма правила. По-точно, правилата са строги, но непонятни за тези, които трябва после да се съобразяват с тях. Това е зловещото място, където се плетат интриги, шантажи, сделки, та дори и убийства. За съжаление там се решава съдбата на България и на българите. А те наивно вярват, че изборите ще ги избавят от бедите и мизерията.
След това интервю нищо не може да забули повторно, или да разкраси, политическото подземие на българската политическа реалност. Бойко Борисов показа какво е то, кои са вътре в него и как той самият послушно играе по свирката му – макар да се пъчи със своята смелост, хитрост и с покровителството на Меркел.
Политическото подземие е решило вече кой да е президентът. И Бойко Борисов изрече неговото име, както и причините, поради които това трябва да стане. Било уж защото лелката била с класи над другите. „Класите над другите” обаче е именно това политическо подземие с неговия зловещ мрак, безнравственост, гнусотия, арогантност, самочувствие и непоносима смрад и воня. То няма задръжки и милост.
Тези качества са присъщи в пълна мяра на този, който, за да спаси кожата си, го обозначи и осветли. Но нека му припомним, че мястото на всеки, който поне веднъж е бил в това зловещо подземие, е на бунището на историята, а не на нейната почетна стълбичка.
