„Don,t cry for me Argentina!” („Не плачи за мен, Аржентина!”), пееше Мадона в ролята на Евита Перон от едноименния филм...
Смешният плач по осуетените амбиции за нов президентски мандат на нашия държавен глава, сълзите по него на Раданкъневци, Грозданкараджовци и Георгикоритаровци, ни карат да им припомним песента на Мадона. Още повече, че самият Плевнелиев се ужаси от призива им към десните партии да застанат зад неговата кандидатура и квалифицира инициативата им като политическо интригантство.
Понякога и Плевнелиев казва истината, защото ако инициаторите на тази интрига сериозно гледаха на кандидатурата му за нов мандат, щяха поне да се консултират с него. Или щяха да я обсъдят с ГЕРБ, партията, благодарение на която Плевнелиев седна в президентския стол, въпреки номенклатурното си комунистическо минало. А те се обърнаха към Борисов едва след като надробиха попарата. Естествено, Борисов и Цветанов отблъснаха пакостната ръчица на костовистите, знаейки, че могат да получат от тях толкова „добронамереност”, колкото от пръч мляко. Тогава Раданкъневци заплетоха нова интрига, твърдейки, че СДС обмисля обща президентска кандидатура с ПФ, докато ГЕРБ обсъждат номинациите за президентския пост на Ирина Бокова и Елена Поптодорова. Същинска политическа шизофрения!
След като Народното събрание отхвърли със 135 гласа президентското вето върху чл. 14 на Изборния кодекс, нервите на президентската администрация не издържаха. Членът на Правния съвет към президентството доц. Кристиан Таков написа в профила си във „Фейсбук”: „Anathema estote!” („Бъдете проклети!”). Клетвата, обаче, се върна като бумеранг. Росен Плевнелиев заяви, че няма да се кандидатира за нов президентски мандат, но няма и да излезе от политиката, а ще продължи да работи за България. Имайки предвид последствията от досегашното му „работене”, това прозвуча като заплаха. А плачът на президентската администрация издава отчаяние: все пак от януари 2017 г. чиновниците в президентството ще трябва отново да си търсят работа. Раданкъневци не само не успяха да вдъхнат самочувствие у Плевнелиев, че има широка подкрепа, а напротив - орезилиха и него, и себе си пред десните избиратели. Щом дори човек като Плевнелиев отхвърли тяхната „помощ”, какво остава за ГЕРБ, ПФ, неопозиционното крило на РБ и БДЦ на Красимира Ковачка?! Тоест, на всички, отхвърлили „ан блок” президентското вето върху Изборния кодекс. Оттук нататък само тъмносин фанатик може да си мисли, че кандидатура като Радан Кънев ще има по-голям шанс от тази на Плевнелиев!
Радан провали не само президентското бъдеще на Роско, а и собственото си и на ДСБ политическо бъдеще. И тъй като човешката глупост е заразна, след неговите безумия се повлече „революционната” половина от Рефблока, представлявана от ДСБ, БЗНС, НПСД и гражданската квота.
И защо? Понеже Плевнелиев бил един от малцината, наричащи Русия „агресор” и „окупатор” на Крим. Освен това нито за миг не бил проявил колебание относно евроатлантическата ориентация на България.
Това ли са „достойнствата” на действащия все още български държавен глава, заради които трябва да му се позволи да прахоса още пет години?
Подкрепяйки от самото начало киевската хунта, споменал ли е поне веднъж за правата на българите в Украйна? Защити ли ги от тенденциозните мобилизации на режима, след които те биваха изпращани да се бият в Донбас? Не! Не се обади и когато им забраняваха да говорят и изучават родния си български език. Както не се обади и когато в Дома на профсъюзите в Одеса изгориха живи 46 души. Нито той, нито подкрепящите го „евроатлантици” като Радан Кънев, Атанас Атанасов, Лютви Местан (агент „Павел”), Николай Ненчев, Корман Исмаилов и „журналиста” Георги Коритаров (агент „Алберт”) забелязаха каква оценка даде на украинските политици президентът на САЩ Барак Обама: „Украйна е единствената страна, управлявана от идиоти! Не бих им поверил дори да чистят моравата пред Белия дом от изпражненията на моя Бо” (домашния любимец на Обама), каза той. Да добавим и казаното от председателя на ЕК Жан-Клод Юнкер относно членството на Украйна в ЕС : „Не по-рано от 25-30 години!”.
Що се отнася до Крим, той по волята на 90 % от жителите си се върна в Русия, откъдето беше откъснат през 1954 г. и подарен на Украинската ССР от украинеца Никита Хрушчов. Благодарение на „анексирането” му от РФ, Крим избегна участта на Донецк и Луганск, подложени на бомбардировки и артилерийски обстрел от страна на украинските „идиоти”. И вместо да се превърне във военна база на САЩ и НАТО, осигурява защитата на Русия откъм Черно море.
Когато Плевнелиевци, Къневци, Местановци, Митовци, Коритаровци „и вся остальная сволочь” оплакват Крим, да обяснят как така мненията им съвпадат с това на болшевиките, защото без болшевишката революция в Русия през 1917 г. нямаше да има Украйна. Да не говорим, че никой нямаше да й подари Крим, който от времето на Екатерина Велика е руска земя.
„Късният” антикомунист и „евроатлантик” Плевнелиев се държи като разконспириран агент на едно чуждо разузнаване, предлагащ услугите си на друго. Или просто изпира гузната си съвест, отклонявайки чрез евроатлантическа и русофобска риторика общественото внимание от неудобни факти от неговото номенклатурно минало. Например че баща му е бил секретар на ОК на БКП в Благоевград, а самият той – щатен секретар на ДКМС. За делата му като член на вузовския партиен комитет в МЕИ питайте политолога Антон Тодоров. Провалянето на чужди съдби – ето кое сродява Плевнелиев с „агент Алберт”! Еничаринът и потурнакът са по-големи мюсюлмани от шейх-юл исляма!
Получил президентския пост благодарение на една изборна измама от близо 100 000 гласа, Плевнелиев продължи да лъже като брадат циганин. Първо излъга, че ще бъде надпартиен президент на всички българи и обединител на нацията. Всъщност през цялото време правеше точно обратното, разделяше нацията. Накрая я раздели на туземци и български граждани в чужбина, демонстрирайки фалшива загриженост за вторите. И както започна своя мандат, така и ще го завърши, редувайки гаф след гаф.
В първото си Новогодишно приветствие към българския народ, на фона на Скалистите планини, той рекламираше красотите на българската природа. Прословутите инициативи „Българската Коледа” и „Българският Великден” се провеждаха и преди него под патронажа на държавния глава, но помпозността им при Плевнелиев беше в ярко противоречие с мизерните им резултати. А събраните средства неизменно идваха от бедните граждани, а не от бюджета на президентството или от заплатата на държавния глава.
Да напомним ли, че бюджетът на подчинената на президента НСО е по-голям от този на Министерството на културата? „Фалшивият в едно, е фалшив във всичко”, гласи една римска поговорка. Направи ли Плевнелиев нещо за българите в чужбина през първите три години от мандата си? Не, сети се за тях едва сега, когато замириса на президентски избори. И възропта не срещу мизерията и корупцията в страната, която накара към 2 млн. българи да емигрират, нито срещу превръщането на конституционното право да избираме в задължение, а само срещу ограничаването на броя на изборните секции в чужбина. Включително в Турция, където се гласува за 29 секунди и през една секция преминават по 1500-3000 души. Да напомним ли, че на миналите парламентарни избори ЦИК анулира резултатите в редица изборни секции в Турция и ДПС загуби над 20 000 гласа? С новия Изборен кодекс броят на секциите в страните извън ЕС се ограничава на 35, а досега в Турция те бяха цели 125. Близко до ума е, че основният мотив на президентското вето върху чл.14 на Изборния кодекс е привличането за личната кауза на Плевнелиев на електората на ДПС, НПСД и ДОСТ. ПГ на ДПС беше единствената, която подкрепи президентското вето. Ето как „обединителят на нацията” се оказа обединител само на протурските елементи... Пък после - каквото сабя покаже.
