Пристигнах в Рим на 10 септември 1982 г. като пълномощен министър към нашето посолство. На 25 ноември гръмна из света вестта за арестуването на Сергей Антонов. Посолство ни се оказа в епицентъра на тези събития.
Посланикът Венелин Коцев замина на консултации в София. След неговото заминаване ме извикаха в италианското външно министерство и препоръчаха да не се завръща в Рим. Така останах Временно- управляващ - от декември 1982 до април 1984 г., - по време на следствието срещу Сергей Антонов.
След няколко дни, на нова среща в италианското външно министерство, ме посъветваха касиерът при посолството ни, Тодор Айвазов, който бе тези дни на командировка в София, да не се завръща в Рим, защото ще бъде арестуван. Съобщих спешно в София, а Поли, съпругата на Тодор, пред мен му се обади по телефона. Така бе избегнато арестуването на още един българин в Рим. А третият обвинен - Желю Василев, отдавна окончателно се бе прибрал в България.
Често са ме питали как посрещнахме новината за арестуването на Сергей. Не скривам, че ударът бе зашеметяващ. В първите моменти се появи коварната мисъл дали Сергей има нещо общо с атентата станал преди повече от година. Но веднага макар и мъчително, разумът започна на протестира и нещата тръгнаха да заемат своите места. Да допуснем, че Сергей има нещо общо, но ненормални ли са българските служби да продължават да го държат тук, в Рим, повече от година след атентата?
Нещо не се връзва, яко не се връзва. Буквално в следващите часове някои от колегите си спомниха, че в деня на атентата Сергей е бил в представителството на „Балкан”, а не на площада пред катедралата „Свети Петър”, където според убиеца Агджа са били заедно.
Бързо стана ясно, че е налице клевета и се преследват други цели.
Но оттук нататък предстоеше дълъг път и сериозна работа.
Чакаше ни процесът на века и един от най-острите моменти на “студената война”
Чакаха ни 1220 дълги дни и нощи, докато дойде 1 април 1986 г., когато Сергей Антонов отлетя за София, изпратен със сълзи от радостно вълнение.
Няма да говоря за себе си. Когато човек описва големи събития, в които е участвал, често е изкушен да се представи по-велик отколкото е бил в действителност. За нервите, неприятностите, напрежението за мен и семейството ми през този период също няма да говоря. Мога да заявя обаче, че в посолството в тази изключително сложна обстановка защитавахме всеотдайно честта и достойнството на нашата страна, на невиния Сергей Антонов и това ни даваше сила.
В България заработи по този въпрос голям колектив.
Имахме държава
Що се отнася до работата в посолството, ще отбележа поне няколко имена на хора, с които работих, като се извинявам, че не мога да спомена всички: изключителният преводач Асен Марчевски, нестандартен човек с богата душевност, написал в книгата си „Италиански потайности” чудесни редове за Италия и за т. нар. българска следа, Венелин Кумбиев – дипломат с висока езикова и обща култура, представителят на М-во на вътрешните работи следовател Йордан Орманков, който вдъхваше респект с точните си, винаги немногословни, но силно аргументирани отговори, представителят на българските адвокати Александър Доспевски, опитен юрист и сърдечен човек. За съжаление тези четиримата ги няма вече между нас. Няма да забравя да спомена и вездесъщия консул при посолството Стефан Генев, аташето по печата неуморимият Васил Димитров, акуратният и точен Любомир Кръстанов, кипящият от разностранни таланти доктор Илия Илиев и др. От нашето Министерство на външните работи тясно работехме със зам.-министър Любен Гоцев, умеещ и в най-заплетената ситуация да намери начин за решаване на проблемите.
В посолството след възстановяване на нивото на дипломатическите отношения през април 1984 г. заработи и един от най-авторитетните ни и опитни посланици г-н Райко Николов, които макар и на достолепна възраст, прави и сега всичко каквото може по въпроса за Антонов.
Ще отбележа, че формулата за освобождаване на Антонов, Айвазов и Василев „поради недостатъчно доказателства”, приета от италианския съд с влизането в сила през 1989 г. на новия италиански наказателен кодекс, е отменена, така че Сергей Антонов от юридическа гледна точка е освободен с пълната формула, т.е. поради липса на доказателства.
Две думи за влиянието на средствата за масова информация
Казват иронично, но не без основание, че световното обществено мнение, когато се злоупотребява с него има реакцията на петгодишно дете, възприемащо първия му наложен образ и обяснение.
Кампанията в Италия и в света бе невероятна. Светът повярва, че България и Сергей Антонов са виновни и трябваше време и усилия, за да се разбие тази лъжа. Повярваха например, че Антонов е бил на площада пред “Свети Петър” в деня на атентата срещу папата, въпреки че бързо се установи, че приличащия на него на снимката човек е живеещ в САЩ унгарец и съдия-следователят Мартела въобще не включи тази снимка в процеса. Няма да повярвате, но сенатор Гудзанти от партията на Берлускони през 2006 г. повтори тази лъжа и в телевизионно предаване.
Адвокат Джузепе Консоло с основание обяви задържането под арест на Сергей Антонов за нарушение на член 27 от Конституцията на Италия, според която обвиняемият не се счита за виновен до издаването на съдебно решение, в което бива признат за виновен, а при оправдателна присъда демократите признават решенията на съда. Забелязал съм, че наши политици и сега се притесняват пред италианските си колеги, а и пред други наши нови съюзници, да говорят по случая Антонов. Това е криворазбрано неудобство.
Изказването на това наше становище е въпрос на национално достойнство и взаимно уважение.
Като временно-управляващ се срещнах и с големия италиански политик Джулио Андреоти в качеството му на министър на външните работи. Надписа ми книгата си „Видяни отблизо” с „пожелание за бързо възстановане на добрите итало-български отношения”. Положението му беше ясно, но не можеше да го промени. Посъветва активно да работим в съда. Направи каквото можеше за успокояване на нещата и в рамките на възможното Италия да излезе сравнително по-благопристойно от некрасивото положение, в което не по своя инициатива се бе поставила. Заслужено след освобождаването на Антонов Джулио Андреоти бе награден у нас.
Накратко за отношението на Ватикана по случая със Сергей Антонов
Докато бях в Рим пет пъти съм присъствал на срещи на наши делегации с папата.
След арестуването на Антонов още на първата среща с папата през май 1983 г. невинността на Антонов и България бе подчертана с лично послание на държавния ни глава. Този въпрос бе поставян и на следващите срещи. Папата внимателно изслушваше и с това обаче нещата приключваха.
Ватиканът се дистанцира от обвиненията срещу нас, но не ни защити. Първият папски нунций у нас (от 1991 до 1996 г.) монсиньор Марио Рицци, изключителна личност, бе достоен наследник на обичащия българите папа Йоан Двадесет и трети (папа Ронкали). Марио Рицци заявяваше, че Антонов е невинен, предложи и съдействуваше за подготовката на посещението у нас на папа Йоан Павел Втори.
Дълго очаквах папата да направи подходящ жест по отношение на невинния Сергей Антонов. Вярно е, че малко преди смъртта си - при посещението си у нас през 2002 г. - папата заяви пред президента Георги Първанов, че никога не е вярвал в българската следа. С огорчение пиша обаче, че това изявление на папата бе на практика след това премълчавано от Ватикана и сега все още се премълчава. Ще се радвам, ако бъда опроверган.
Забелязал съм, че взимането на ясно становище по деликатен международен проблем може и да не зависи от идеологическата и политическа принадлежност на дадена медиа, тогава, когато на преден план излизат такива основополагащи въпроси като лична съвест, справедливост, истина и пр. Например вестник „Джорнале”, най-антикомунистическият вестник в Италия, чрез главния си редактор Идро Монтанели, бе първият, който в Италия още по време на процеса открито заяви, че България и българите нямат нищо общо с атентата срещу папата. Същият пример е валиден и за професор Джузепе Консоло - както е известно, неговата политическа дейност е в десния спектър на политическия живот в Италия.
Две думи за нашите радости по време на следствието срещу Антонов. Турчинът Агджа бе подготвян компетентно и грижливо. Той бе паметлив ученик. Изрече дълъг списък от клевети и лъжи. Как да се намери първото доказателство за лъжа?
Процесът бе политически, ние доказвахме невинността си вместо обвинението да доказва нашата вина
Трудно е, но когато истината е на твоя страна, това дава сила.
Органите на Н Р България, сега често несправедливо и повсеместно оклеветявани, свършиха отлична работа.
На проведената в посолството ни на 29 март 1983 г. пресконференция пред 23 италиански и чуждестранни вестника и девет телевизии, с неопровержими документи се доказа, че съпругата на Антонов не е била в Рим на 10 май 1981 г., както твърди терористът Агджа, че тя е участвала в подготовката на атентата заедно с други лица в дома на Сергей Антонов в Рим. Това беше първата разобличена лъжа. След тази радост последва и втора - и тук голяма заслуга има Джузепе Консоло, който с италиански финес и фантазия намери невероятен начин да докаже, че Агджа лъже, че е бил в дома на Сергей Антонов, описвайки неговия апартамент в Рим. За този случай Джузепе Консоло разказа миналата година на вълнуваща среща в Съюза на българските адвокати.
Искам да подчертая отново заслугата на Джузепе Консоло – защитника, който в труден момент не се уплаши да поеме защитата ни и освен висок професионализъм вложи в това дело сърце и чувства и на всеослушание заяви: ”Аз съм вярващ, аз съм готов в Бога да се закълна, че Антонов е невинен”.
Джузепе Консоло олицетворява най-добрите качества на италианския народ и Италия. На 30 март т.г. заслужено му бе присъдено почетното звание Доктор хонорис кауза на Софийския университет „Климент Охридски” за научни заслуги и за заслуги към България. Така нашият адвокат Джузепе Консоло – сега сенатор, депутат, ръководител на една от най-големите адвокатски кантори в Италия, автор на научни трудове, преподавател в престижен италиански университет, стана носител на това звание, и се намира в почетната компания на такива свои сънародници като Джулио Андреоти и Умберто Еко.
По време на посещението си у нас миналия месец Джузепе Консоло бе приет в знак на нашето уважение и признателност от вицепрезидента Маргарита Попова, от председателя на Конституционния съд Борис Велчев, от главния прокурор Сотир Цацаров, от председателя на БСП Михаил Миков, от бившия министър-председател г-н Симеон Кобурготски, получи поздравително писмо от министър-председателя Бойко Борисов, взе участие на конференция по случай 30-годишнината от освобождаването на Антонов, присъства на представянето на интересната книга на Атанас Кременлиев и Марин Петков „Сергей Антонов. Страдалецът от Рим”, даде интервюта за средствата за масова информация и подкрепи идеята да се даде името на Сергей Антонов на българска улица или площад.
Ще отбележа заслугата за организацията на това посещение на Националната асоциация за международни отношения, Института за икономически и международни отношения и Института за стратегии и анализи.
От 95-те заседания на съда най-силно впечатление ми направи очната ставка между Агджа и Пандико, първият разкаял се мафиот в Италия. Тя така се е запечатила в съзнанието ми, сякаш е станало вчера. Знаете за
закона на омертата в Италия
Предаде ли някой, мафията оставя всичко настрана, докато не го накаже и него, и близките му. И ето, че векове царуващата омерта се пропука с разкаянието на Пандико, дясна ръка на кървав мафиотски бос. Но не мислете, че Пандико бе някое разкаяло се плачещо човече. Това беше човек, решил да се пречисти от всичките натворени от самия него злини.
В една от трите клетки в съдебната зала влезе човек със стоманено изражение на лицето. В съседните две клетки бяха Агджа и нашият Сергей Антонов. Когато свикналият на циркаджийски номера Агджа видя влизащия в клетката Пандико - стана от стола си и тръгна към него крещейки: Ти защо ме клеветиш? Защо лъжеш?
Няма да забравя отговора на Пандико. Нито един мускул не трепна на лицето му. Той бавно, много бавно и много тихо заговори и изведнъж в съдебната зала настъпи такава тишина, че можеше да се чуе бръмченото на муха. Пандико каза: „Ти, гадно жалко копеле, как се осмеляваш да ми повишаваш глас? Ти помниш ли, че в затвора в Асколи Пичено носеше един син пуловер. Аз ти го изпратих. Мислехме отначало да те използваме като убиец в затвора, но после по молба на службите им оказахме съдействие да те накараме да обвиниш българите. Ти ли ще ми повишаваш глас? Ти знаеш ли къде бях вчера? Бях на погребението на убития си шестнадесети роднина. Сядяй веднага, мръсно жалко копеле.” И Агджа млъкна и си седна на стола...
Ще завърша с няколко думи за самия Сергей Антонов. На голямата пресконференция в посолството на 29 март 1983 г. цитирах плакат, който видях преди това по телевизията при посещението на папата във Франция. „Животът на един млад човек струва повече отколкото цялото злато на света” - и с тези думи се обърнах към съвестта на присъстващите - да защитят невинния Антонов.
Човекът е мерило за всички неща в света. Отношението към човека може да определи основата на решаването на тежките глобални проблеми, а положението в света в настоящия момент е повече от тревожно.
Мога много да говоря за Антонов, за измъчената му и осакатена от огромната тежест на клеветническото обвинение душа, в която по неведоми пътища бе останала непокътната обаче съкровената тайна на малко здраво ядро, което го караше късно вечер, преди да си легне - да изслуша химна на страната си, която той обичаше.
Мислех си за тази тайна и две години преди смъртта на Антонов, след посещение в неговия дом, тук, в София, и написах едно стихотворение. Чел съм го само на близките си приятели. Извадих го от архивите си и го прочетох на конференцията по случай 30-годишнината от освобождаването на Антонов. Вашият вестник ще бъде първият, който ще го публикува.
На посещение в дома на Сергей Антонов
(август 2005 г. , две години преди смъртта на Сергей Антонов)
Посвещава се на майката
и сестрата на Сергей
Звънецът пак тревожно иззвънява.
Натискам го и пак звъни минута-две.
След плахи стъпки най-накрая
вратата се отваря и виждам
познатото измъчено лице.
Здравей Сергей, здравей приятелю!
Стоиш пред мен безмълвен и смутен
и връзката оправяш с треперещи ръце.
Предлагаш ми със жест да седна.
Сядаш и после пак мълчиш,
унесено мълчиш...
Как си там, в твоя свят, приятелю?
Спокоен ли си в него и щастлив?
Дали кошмарите жестоки
отново твойте нощи пак гнетят
и впиват ли коварните си нокти
в душата ти дълбоко наранена
от този груб, безчувствен свят?
Как си там, в твоя свят, приятелю?
Дали понякога се връщаш
към онзи ноемврийски ден,
когато с изненада връхлетяха
без жал, без милост, без пощада,
по правилата на старата игра,
в която няма правила,
където целта оправдава средствата,
а на тебе, бедният, се падна
да бъдеш жертвата.
А в политическия световен колизей
велможите от ложите
играта разиграваха чудесно.
Какво тук значи някакъв Сергей?
Какво тук значи истина, лъжа ?
Вълна от шумна клевета
заля и теб и цялата страна...
И ето те, сега седиш пред мен -
угасващ, бледен и сломен,
неукоряващ и не искащ нищо,
но твоето мълчание тежи
и с гневен вик раздира тишината...
Аз вече трябва да си тръгвам...
Прости, приятелю, прости...
Но ако има Бог
и ако вижда всичко той,
високо, там, от небесата,
аз зная, той ще приласкае
на нашия Сергей душата!
Людмил ПОПОВ
Временно управляващ посолството на Н Р България в Рим по време на следствието срещу Сергей Антонов
