Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2015 Брой 29 (2015) ВЕРЕН СЛЕДОВНИК НА ЗАВЕЩАНОТО ОТ ПОКОЛЕНИЯТА ПРЕДИ НАС

ВЕРЕН СЛЕДОВНИК НА ЗАВЕЩАНОТО ОТ ПОКОЛЕНИЯТА ПРЕДИ НАС

Е-поща Печат PDF

Днес големият поет и общественик Георги Джагаров навършва 90 години. Ние имаме пълното право да му кажем, защото той сега е тук и ни вижда и чува, че неговата поезия, драматургическото му творчество и огнената му, по Ботевски силна публицистика, са едни от върховете, достигнати от нашата съвременна литература. Това е така, защото у Джагаров имаше силни страсти и съмнения, имаше вяра и протест, имаше любов и мъка... И което е особено важно, навсякъде личеше авторовата позиция, ярко изразена, категорична, без недомлъвки. Джагаров бе неспокоен дух, стилът му беше да полемизира, да следва определена линия на поведение, продиктувана от мисълта, че служи единствено и само на народа си. В творчеството на поета няма фалш, няма спокойствие. Има динамика, има откровена равносметка за стореното и непостигнатото, има бунт срещу еснафското, срещу потребителското начало в живота. Има и вяра в способностите на освободения човек. Джагаров вярваше в мисията на своя народ, но и се тревожеше от реалната възможност при стечение на различни обстоятелства някой глупак да те учи на ум, а клеветникът – на чест. Типично за поета бе едно особено добре изразено творческо напрежение, което води до изобличаване на злото в живота, показва и порицава принизяването и опошляването на идеала. Неговият лирически герой, верен следовник на завещаното от поколенията преди нас, много добре знае какво значат дълг и чест, вяра и омраза, съмнения и надежди. Той воюва за нравствена чистота, предан на процесите и условията, които променят живота към добро, за да има народ, за да има България. За нея поетът изпя една от най-вълнуващите си песни:

 

Земя като една човешка длан…

Но по-голяма ти не си ми нужна.

Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,

че е от кремък твоя стар Балкан.

 

Джагаров бе известен и уважаван и извън пределите на родината си. През 1982 г. той бе удостоен със специалната награда за чуждестранна литература на Френската академия, създадена през 1635 година от Ришельо. В словото си при връчването на наградата българският поет заявява: „Поезията се създава с талант и труд, но преди всичко от чувства, които могат да бъдат споделени от други хора. Предстоят ни непознати удари и изпитания. Изходът е само един: да се обърнем към човека и неговите проблеми…”

След 10 ноември често се срещахме с Джагаров. При тези срещи и любопитни разговори отново се убеждавах, че Георги не можеше да приеме лакейщината и раболепието на някои, дразнеха го търгашите със словото, готови да отрекат и майчиното си мляко, само и само да се наредят в предните редици на новоизлюпените „борци” за свобода и демокрация. Не малко от тях бяха получили всичко през времето на социализма, а сега се изкарваха едва ли не репресирани. Говорейки за тях, по лицето му преминаваше сянка на погнуса, на омерзение. Казваше, че големият талант е неподкупен и че няма догми, които могат да оковат крилете му. Някои писатели за съжаление се опитаха да окалят поета, да уязвят по някакъв начин голямото му име.

Съвсем не е случайна една кратка записка до жена му Цвета Джагарова от 12 май 1985 г., в която пише: „Ако се случи нещо лошо с мене, безусловно моля да се унищожи всичко, което се намери от мене ръкописно – до най-малката бележка и до всеки ред! Достатъчно е да остане само това, което съм публикувал и  което се намира по разни стенограми и протоколи”.

Много интересен е съхраненият дневник на поета. В него той е отбелязал различни случки и събития, имена на хора, изразявал е мнението си по повод различни публикации в печата. В страничка от дневника може да се прочете например, че „мълчанието не винаги е знак на съгласие. Понякога то е по-силен израз на протест, дори от един вик”. На друго място е записал: „Думите остават да живеят след нещата, които изразяват”. С дата 14 ноември 1974 г. Джагаров е засвидетелствал своето категорично несъгласие с грубото вмешателство в неговия творчески свят от страна на овластени хора, които са искали поетът да пише за тях. Неговите думи тук звучат като присъда: „Вие искате да пиша за хората от вашата професия. Защо ме измъчвате? Аз не ги познавам. И това ли е важното? За кого е писал Христо Ботев? За всички, които са милеели за свобода и щастие. Аз пиша за първия сняг, за пеенето на птиците, за раждането на човека, за любовта, за родината... Това не ви ли вълнува? Но ако то не ви вълнува, тогава ние с вас се различаваме не само по професия, но и по духовното си устройство, просто като хора. И това е страшно. Или аз бъркам, или вие. Ако аз бъркам, аз съм обречен на смърт и забрава. Ако вие бъркате? Бъдещите поколения ще ви осъдят, че сте били жестоки и студени спрямо мене, че не сте ме разбрали и не сте ме подкрепили в моите усилия и вдъхновение”.

Нека завърша своите бележки с още няколко реда, които ни е оставил Георги Джагаров и след като ми бяха дадени от съпругата му Цвета Джагарова, аз публикувах за първи път:

 

Мълчи, моя съвест,

не чукай с дъждовни капки в прозореца ми,

не разнасяй с вятъра пожълтелите листа

на въображението ми,

не тропай с подметките на доносника

над главата ми,

не ме измъчвай с бича на палача върху стола,

не ме упреквай с очите на моята любима.

Аз няма да ти изменя,

само за малко ще надникна в ада

и отново ще се върна тук –

може би обгорен –

да разкажа какво съм видял.

И той се връща тук, при нас. Всъщност Георги Джагаров никога не си е отивал и никога няма да си отиде, защото винаги ще я има неговата земя като една човешка длан.

Земята на българите!

* Словото на Драгомир Шопов е произнесено на 14 юли 2015 г.