„Избива се един народ! Къде? В Европа! Този факт има ли свидетели? Само един – целият свят! Правителствата виждат ли го? Не!” Виктор Юго
Априлското въстание от 1876 г. е потопено в кръв. Всеизвестни са кланетата в Перущица, Клисура, Панагюрище и Батак, където зверствата на Тосун бей надминават дори и тези на Ксеркс при Термопилите... Училището е натъпкано с хора и подпалено, а в черквата са отсичани главиците и на 6-месечни бебета.
Кръвта на закланите още не е попила в обгорената земя, когато от Париж проехтява по цялата планета вълнуващата реч на великия френски писател и хуманист Виктор Юго - „Избива се един народ! Къде? В Европа! Този факт има ли свидетели? Само един – целият свят! Правителствата виждат ли го? Не!”.
Английският министър-председател лорд Дизраели Биконсфилд заявява цинично: „Какво са дванадесет хиляди изклани българи пред нашите чудесни отношения с Турция?!..”
По същото време в центъра на Европа канцлерът Ото Бисмарк (който според гениалния Христо Ботев „е възседнал земното кълбо и точи пелин за здравето на Германия”) смята, че непокорните славяни не могат да се усмирят по друг начин освен с репресии и заявява надменно в Райхстага: „Аз не бих пожертвал живота на нито един померански гренадир за тези диваци и варвари”.
Възмутен от английското хладнокръвие и прусашкия цинизъм, руският писател Тургенев пише забележителния си памфлет „Крокет в Уиндзор”. С него нанася оглушителна плесница и предявява обвинителен акт срещу британската кралица Виктория и нейното коравосърдечно правителство. Тургенев завършва с думите: ”Не! Ваше Величество, детската кръв не ще изметете никога!”.
Репортажите на Емил Жирарден, Макгахан и Иван дьо Вестин (Анри Пиер дьо Вестин, с публицистичен псевдоним Иван дьо Вестин, от фр Ivan de Woestyne, е френски журналист от белгийски произход) в западната преса за кланетата в България и потресаващите констатации на Международната анкетна комисия отекват като мощна детонация и разтърсват задрямалата съвест на ситата и охолна Европа.
Великите сили са принудени към действие и решават да се съберат на конференция в Цариград по Източния въпрос. На 18.11.1876 г. руският император Александър II произнася пред московските дворяни забележителна реч, която звучи като предупреждение към великите сили и главно към лондонското правителство. „Аз знам - казва императорът, - че цяла Русия заедно с мен взема най-живо участие в страданията на нашите единоверни и еднородни братя... След няколко дни ще започнат съвещания в Цариград между правителствата на шестте Велики сили за определяне на мирните условия. Аз желая там да дойдем до общо съгласие, но ако това не се постигне... имам твърдо намерение да действам сам...”
На 11.12.1876 г. конференцията в Цариград е свикана.
В деня, в който се открива конференцията, по инициатива на Митхад паша Османската империя е провъзгласена за конституционна монархия, в която обаче се отрича наличието на малцинства и следователно всички в рамките й са османци. Конференцията продължава в новите условия, но освен очертаване на етническата граница на българите в пределите на империята и един нескопосен проект за две български области в рамките на тия граници, нищо друго не донася.
Дори и в това отношение обаче общо съгласие е постигнато само на книга... Далече на север, като гигантско цунами се надига възмездието на великия руски народ, който съзира в тези маневри на империята опит да бъдат пренебрегнати правата на българските християни и те да бъдат асимилирани.
Руският военен министър, граф генерал Милютин, на Коронен съвет при царя, произнася паметните думи: ”Ваше Величество, другите държави могат да се колебаят, но ние не можем. На нас гледа Русия, Европа и християните в Турция”. Тези думи прозвучават като заключителен акорд на дипломатическата увертюра към „кървавия бал”, който ще донесе свободата на България.
Верен на своята дума, на 12 април 1877 г. Александър II започва да действа сам – той обявява война на Османската империя в името на свободата заради своите „единоверни и еднородни братя” – българите.
Двадесетина дни преди началото на войната в лагера на руската армия в Плоещ е осветено знамето на Българското опълчение, подарено от жителите на древния руски град Самара, наречено по-късно Самарско знаме. На ритуала по освещаването прочутият войвода дядо Цеко Петров, наричан Балканският орел, забива последното златно гвоздейче в дръжката на знамето, целува го и изрича пророческите думи: „Да даде Бог, това знаме да премине от край до край поробената българска земя, да изтрие със свилените си дипли сълзите на нашите многострадални майки и да донесе свободата на България!”
По същото време главнокомандващият турската армия Абдулах паша, като обхожда високия Свищовски бряг на Дунава, самонадеяно заявява пред своите офицери: ”По-скоро по дланите ми ще пораснат косми, отколкото противникът да мине реката тук!”.
Обаче дивизията на знаменития руски генерал Драгомиров през м. юни 1877 г. форсира точно там. Император Александър II се обръща към военния стратег с думите: „Генерале, ето войската, ето ви и реката. Докажете на дело Lашите познания!”
Изключително кратка, ясна и възхитителна е бойната заповед на генерал Драгомиров - „Братци, на нас се падна честта първи да форсираме реката, зад която ни чакат нашите братя. Помнете, че връщане назад няма да има – или оттатък реката, или в нея!”
Свищов е първият освободен град, а Абдулах паша е заточен до живот от вбесения турски султан на о. Лемнос. Генерал Гурко, след бързо придвижване с Предния отряд, влиза в старопрестолния град Търново, посрещнат от жителите с хляб и сол и сълзи в очите.
След няколко седмици руските войски превземат старопланинските проходи и се озовават в Розовата долина. Турското правителство изпада в ужас. В Цариград везирите решават да стоварят в Дедеагач, с английска ескадра, зловещата армия на Сюлейман паша, която е смазала въстанието в Черна гора.
Турските войски настъпват в Тракия, а след тях безчинстват башибозуците. Към Стара Загора се придвижват хиляди българи, подгонени от тях. Ген. Гурко решава да даде отпор на турските пълчища и започва сражения в покрайнините на града, където Българското опълчение получава своето бойно кръщение и проявява чутовна храброст и героизъм при защитата на бойната си светиня – Самарското знаме. В този бой загива геройски и командирът на 3-та опълченска дружина подп. Калитин. Ген Гурко отбелязва с възхита: „Това беше първият бой, в който се сражавахте с врага. В този бой вие се показахте такива герои, че цялата руска армия може да се гордее с вас. Вие сте ядрото на бъдещата българска армия.”
Ще минат години и воините от тази армия ще кажат с чувство на гордост: „Ние сме потомци на славните защитници на Стара Загора”.
В началото на м. август 1877 г. се разгаря битката за връх Шипка. Сюлейман паша съобщава в Цариград, че е завзел изворите, откъдето руснаците черпят вода, и с благоволението на Аллах до вечерта ще падне и върхът. Турските пълчища се хвърлят с ярост и викове „Аллах” срещу изнурените от многобройните атаки защитници на върха. Патроните и снарядите свършват, „но волите траят”. Положението става критично, отчаянието напира, а „взорът отнийде надежда не види”... В този злокобен час командирът на 3-та опълченска дружина майор Чиляев се обръща към смазаните от умора опълченци с думите: „Братци, врагът ни обгради отвсъкъде. Път за отстъпление няма. Ще се държим, докато ни дойде помощ, ако ли не, ще положим кости за свободата на България”.
С последни сили бранителите на върха запяват марша „Шуми Марица” и изправят гърди в неравния бой. Камъни, дървета и повредени топове литват към турските орди. Някой призовава да грабват телата на загиналите и „трупове мъртви хвръкнаха завчаска, като демони черни над черний рояк”, както пише Дядо Вазов.
Турците са зашеметени от неочаквания отпор. В решителния момент най-после пристига помощ – отряда на ген. Радецки. Шипка е спасена!
По-късно Шипка ще устои и на зимните виелици, и на продължаващите турски атаки. До края на войната в руската Главна квартира ще се донася: ”На Шипка всичко е спокойно!”...
Междувременно изоставеният и забравен в гр. Видин мушир (маршал) Гаази Осман паша решава да се притече на помощ на Сюлейман паша и заедно да изтласкат руската армия на север от р. Дунав. Роден е в Токат, Мала Азия, дребен на ръст, пълничък, мрачен и сприхав, той постоянно бил намусен и това се тълкувало като високомерие. Осман паша и генерал Едуард Тотлебен са съвипускници от Сен-Сирското военно училище, в предградията на Париж. Тотлебен завършва училището с отличие, като първенец на випуска, и със златен медал. Твърди се, че като кадети двамата често играели шах. Последният път играта им прекъснал сигнал на тръба за тревога. Осман се усмихнал ехидно, а Тотлебен му казал, че някога, по волята на своите империи, може би ще завършат партията си на бойното поле...
Осман паша оценил голямото стратегическо значение на Плевен и побързал с армията си да се добере дотам. Армията му преминала през Вълчедръм, прегазила р. Огоста и продължила за Плевен. Като пристигнал в Плевен, Осман паша веднага започва подготовка за отбрана и превръща града в „непревзимаема крепост”. Руснаците организират и провеждат три безуспешни атаки, в които загиват - в „Долината на мъртвите” - 14 000 руски, финландски и румънски войници и офицери (гр. Плевен има 12 000 жители по това време).
И досега се носят легенди за Белия генерал Скобелев (през цялата война носел бял кител – т.е. куртка) и неговите чудо богатири. Те атакуват няколко пъти и пробиват турската отбрана, следват отчаяни атаки и свидни жертви, а с десетилетия се помни безпримерният подвиг на майор Горталов, който, назначен за комендант, отказал да напусне превзетия турски редут и загинал мъченически на турските щикове...
Руското командване е смутено, чуват се и гласове за оттегляне през Дунав. Пристига и върховният главнокомандващ княз Николай Николаевич (брат на императора), а след него и самият император Александър II. След дълги съвещания ген. Ганецки предлага да бъде извикан военният инженер генерал Едуард Тотлебен, изпаднал в немилост след поражението на Русия в Кримската война. Императорът отначало бил против, но след това склонил. Като пристигнал, самодържецът му заявил, че има на разположение 3 дни да организира и подготви четвъртата атака на гр. Плевен и на следващия ден да му докладва за направеното.
Ген. Тотлебен веднага започнал организиране на обсадата на града. Преградени били рекичките, които минават през и около града. На тях имало и воденички (караджейки), които мелели зърно за войниците и животните. Изкопани били траншеи и окопи и на четвъртия ден ген. Тотлебен се явил при Александър II. „Ваше благородие, докладвайте как сте организирали и как ще проведете четвъртата атака на Плевен!” – подканил го императорът. Последвал изумителен отговор: „Четвърта атака на Плевен няма да има, Ваше Императорско величество”. Царят се намръщил, но запазил самообладание и запитал: „А как ще превземем града?” „С обсада”, отговорил генерал Тотлебен и докладвал какво е извършил и какво възнамерява да предприеме.
Императорът и княз Николай Николаевич одобрили плана на генерал Тотлебен. След два дни Плевен бил в пълна обсада. Воденичките спрели, защото реките били преградени. В определен момент бентовете били взривени и придошлата вода отнесла складираното зърно и храна, заедно със самите воденици. Генерал Гурко придвижил Императорската елитна гвардия и прекъснал пътя към София, по който турската армия получавала боеприпаси и провизии. Отчаяна от глад и болести, турската армия направила неуспешен опит за пробив на обсадата.
Раненият маршал Осман паша, излизайки от града през един от мостовете, бил пленен от ген. Ганецки и група военни. Така при Плевен двамата бивши кадети наистина завършват прекъснатата „шахматна партия” с победа на Тотлебен.
Осман паша бил конвоиран до Щаб-квартирата на руското командване, където коленичил и предал сабята си на Александър II. Императорът поел сабята и му казал на френски: „Аз Ви поздравявам с Вашата чудесна отбрана!”. После разгледал сабята и казал: „Много е хубава Вашата сабя, но Вие я заслужавате”, и му я върнал.
По-късно един англичанин, капитан на служба в турската армия, ще възкликне: „Този човек е навярно единственият боец, който победен на бойното поле, е получил сабята си обратно от ръката на врага”.
Независимо от поражението при Плевен, Осман паша е тачен и по-късно в Турция, където след няколко години е назначен за министър на отбраната на империята, за разлика от Сюлейман паша, който бил осъден на доживотен затвор.
Войната продължава. Невероятен бил походът на руската войска през заснежения Балкан, поход, който няма аналог в историята. Неоценима била и помощта на българите, които изнасяли на ръце руските оръдия по козите пътеки. Велика е жертвата на руските гренадири, превърнали се в ледени паметници по планинските проходи...
Така е освободена и София, и Троянският проход, а ген. Павел Кирцов освобождава Розовата долина. Ескадронът на капитан Александър Бураго освобождава Пловдив, а при Шейново капитулира армията на Вейсел паша, който е убит. Тук ген. Скобелев с възхита и сълзи на очи ще каже на българските опълченци: „Юнаци, българи, вие се бихте не по-зле от вашите другари по оръжие - руските войници, чиято армия съществува повече от 200 години!”
На 3 март 1878 г. в селцето Сан Стефано, близо до Цариград, е подписан предварителният мирен договор между Русия и Турция. Последвалият Берлински конгрес на Великите сили обезсмисля в значителна степен постигнатото във войната и оставя и до днес незараснали рани в нашата историческа съдба.
За историята и в душата на българския народ остава безпримерната саможертва на руските воини и опълченците и подвигът на една империя, оставила костите на хиляди свои синове в многострадалната българска земя, възстановила държавните институции и оттеглила се с неувяхващия лавров венец на безкористието далеч в северните предели на своето могъщество.
Пример, неповторен от друг народ и друга държава!
Слава на Русия!
Слава на свободата българска!
