• „Калуня-каля“, шедьовърът на Георги Божинов
След романа на Димитър Димов „Тютюн“ никое друго произведение от новата българска литература не е предизвиквало такъв голям интерес, както романът на Божинов. Всъщност първата поява на романа е през 1988 г. ,издание на авторитетното издателство „Български писател“. Но тогава почти никой не му обръща внимание... Сега някои писатели се тюхкат, че тази книга е минала тогава през очите им, но не са я прочели.
Деян Енев, който има голям принос за появата на новото издание, отбелязва: „За тази книга тепърва ще се говори. Най-важното е свършено – новото издание на „Калуня-каля“ е в ръцете на читателите. То ще върне Георги Божинов в българската литература и ще пренареди челото й. Това може да отнеме години. Но ще се случи. Защото Георги Божинов е един от най-големите български писатели“. *
Във всяко значително художествено произведение времето и събитията се показват чрез съдбата, преживяванията, и дълбоката същност на героите. Това в пълна мяра важи и за романа „Калуня-каля“. Някой може да възрази защо определяме романа като произведение, посветено на българите - мохамедани по време на Априлското въстание, защо му придаваме характер на история, нали е художествена творба?!Нали разказаното в книгата не е документ, а е измислено от автора?
Да, но ако прочетете романа, а след и документите, и спомените от съвременници на Априлското въстание за случилото се в Батак, Перущица и много други селища, няма как да не се убедите колко вярно са предадени в романа събитията. Лично аз останах поразен колко описаното от Георги Божинов е близко до спомените на Христо Попконстантинов, на неговите размисли за онова време
Ще се спра накратко на ония страници от романа, в които се дава характеристика на главния герой и на събитията.
Ключ към разбирането на романа в това отношение е тайната, която майката на главния герой Калуньо в края на живота си разкрива на своя син. Той споделя тази тайна с най-близкия, с най-свидния си човек - Костанда. В стаята, където живяла и починала майката, Калуньо посочва два сандъка. „На дъното в единия ъгъл лежеше вързоп от бяла женска риза, вързан с ръкавите й. Калуньо го взе и го постави на земята при дрехите.
- Дай свещта по близо...
Вътре имаше малка дървена икона, кандилница с част от синджирчето й; също и половинка от патрахил, предна или задна – черен патрахил, обшит по краищата със сребърна сърма и украсен с цветчета и кръстчета и те, но златна. Разгледаха иконата. Беше малка, педя на педя и половина, четвъртита дъска, надупчена от дървояди. Образът на нея беше потъмнял и едва личеше под пластовете от восък или нещо друго, с което дъската беше накапана като с кир. Все пак познаваше се, че това е образ на жена, склонила тъжно глава над голо дете. „Изретана“... – каза тихо Калуньо. „Богородица“ – прошепна и Костанда, като гледаше иконата изумена.
- Боже, отде, отде?...
- Не знаеме... никой не знае...“ (с. 64-65)
Ето кое остава да лежи дълбоко в сърцето, за цял живот, на главния герой на романа Калуньо, ето кое определя неговото отношение към въстаналите българи християни – „каурите“, борещи се за своето освобождение. Ето защо той не иска да предвожда свои съселяни българи мохамедани, които тръгнали заедно с кръвожадните башибузуци.
За втори път реликвите, за които стана дума, се споменават, когато Калуньо се готви да замине на панаира, където да накара всички, дето продават краден добитък и други вещи, включително и осиротели деца от опожареното и разорено село, да върнат краденото на хората.
Тогава Калуньо моли да му бъде донесена иконата на Света Богородица.
Ето как самият Калуньо определя своето поведение по времето на „метежа“ пред новия каймакамин: „Разказа накратко как бе почнал метежа. Как някои нечисти хора, чапкъни разни, подлъгали народа и го повели на яма и сеч. Как той, Калуньо, се изпречил на пътя им.“ (с. 309)
За трети път българският корен на главния герой Калуньо се определя всъщност след неговата смърт чрез думите на дядото на автора, Танаско, в неговите спомени: „Поставих над главата му кръст, разказва той, (символ на християнската вяра – бележка моя, В. К.), макар че тайфата мърмореше и негодуваше. През нощта махнали кръста. Но после, когато тайфата се разпиля кой на къде види – пак забодох кръст, по-голям, по-здрав...“ (с. 342).
Удивителни са тия спомени на „Дедо Танаско“! Колко много такива спомени си умират заедно с носителите им. Още по-малко са тези, които са обезсмъртени в художествени произведения, както е направил това Георги Божинов. Другото са руини на крепости, храмове и сараи, с каквито са така богати и Родопите и цяла България въобще.
Не могат да се четат със спокойно сърце страниците в романа, които описват мъките, страданията на българите при потушаването на Априлското въстание.
Едва десетгодишен, Калуньо запомнил думите на любимия си баща, отишал си без време от тоя свят: „Казваше му, че всички живи твари имат душа, даже дърветата и тревите. Че всичките хора по тая земя са братя и трябва да живеят като братя. И че всеки един човек трябва да остави някакъв белег, че е живял на тая земя...“ (с. 62-63).
Тези думи са истинското верую на Калуньо. Той ги повтаря и когато му е хубаво, когато е щастлив, и когато му е зле. Ще срещнем тези думи в многото размисли на героя за хората, за живота.
И нека да отбележа, че тия размисли са изповедта както на Калуньо, така и на автора.
Но животът е сложен и труден: „Хората се срещат, събират, разминават... любят, бият или убиват. Светът върви така. Къде е вината?“ (с. 39).
И Калуньо си блъска главата да разрешава сложните проблеми за доброто и злото, за обществото и човека. „За всички има от тая земя, за всички. Всички са братя и трябва да живеят като братя... А не живеят. Все недоволни от нещо. Все търсят нещо и не го намират. Чоплят нещо слепешката, бутат се насам и натам като овни. Един скача и се буни, друг скача насреща му. Като кучета се ядат. И няма край тая. Защо е така – Калуньо не може да разбере... Колко му трябва на човек, за да поминува като човек? Няма да го отнесе... Човекът е гост на тая земя. Гост - и малко му трябва“ (с. 102).
И Калуньо се замисля над своя живот, над отношенията с хората: „Ако караш с добро – смятат те за мекошав и ти се качват на главата. И бият. Ако отвръщаш на злото със зло – свикваш със Злото у себе си и непрекъснато му търсиш като храна все ново и ново Зло и извън себе си, за да го оправдаваш... И тогава Злото у тебе става обръгнало, постоянно Зло. Накъде да върви, как да постъпи?...“ (с. 272).
Калуньо се стреми да постъпва според разбирането за доброто. Той приема при себе си дори най-големия си враг – Мървака. Но същият тоя Мървак тръгва в живота не с Калуньо, а поема пътя към конака, за да го съветва новият, „добрият“ каймакамин как да ликвидира Калуньо...
Като добър стопанин Калуньо не може да разбере защо неговите съселяни зарязват ниви и ливади и събрани от ходжата, като стадо, са подкарани от бившия разбойник мюдюрина. Нещо повече, ходжата приканва Калуньо, като уважаван и авторитетен човек, да поведе хората. Но Калуньо се отказва да вземе участие във веселието, което се е развихрило на поляната и което прилича на байрям. Той иска само да погледа. Когато на другия ден отива там, където е било селото на каурите, той изпада в ужас: „Нямаше вече хора – нямаше къщи... Някъде догаряше, някъде беше догоряло. Стърчеха опушени довари без покриви, зееха празни прозорци – като празни дупки на черепи. Разбити вратници, размъкнати из пътя някакви парцали. Хора не се виждаха никъде. Помръкнало всичко, помъртвяло, запустяло. Калуньо вървеше по улицита тръповен, душата му се беше свила... Какво е това? Защо е това, боже?...“ (с. 113).
Калуньо докосва отрязана детска ръчичка, овъглена детска главичка...
Не може със спокойно сърце да се четат тези страници в романа, където са описани ужасите при потушуването на Априлското въстание. А и в българската белетристика са малко картините с конкретното описание на тази кървава драма, както в “Калуня-каля”.
И сега, като си спомням думите на Деян Енев, разбирам напълно вълнението му на първооткривател. “Аз стигнах до романа “Калуня-Каля” или по-точно е да се каже - романът “Калуня-Каля” стигна до мен по много странен начин. Сега ще ви разкажа как стана това.
Като човек безработен и книголюбец денят ми често минава в това да се понавъртам по местата, където продават в кашони стари книги. Имаше една бабичка с изпечено като глина от студа, слънцето и вятъра лице, която продаваше стари книги при входа на пазара “Красно село”. След реконструкцията на пазара я изгониха оттам, но тя се подслони на един малък слънчев паркинг отсреща, през улицата. Та, минавайки един ден край нея, аз порових в нейните кашони. И в ръцете ми попадна романът “Калуня-Каля”. Нито заглавието ми говореше нещо, нито името на автора. В крайна сметка, прелистих страниците и прочетените две-три изречения ме накараха да си купя романа.
За два кинта.
Оттам-насетне започна моето изумление. Четях книгата и с всяка прочетена страница разбирах, че държа в ръцете си шедьовър. И недоумявах, как така съм пропуснал през годините този роман и този автор... Един роман-шедьовър, сякаш излязъл от перото на Иво Андрич или Исмаил Кадаре...”
* Георги Божинов, „Калуня-каля“, трето издание, издателска къща „Хермес“, Пловдив 2014, с. 349. По-нататък цитатите са по това издание, като се сочи само страницата
