Повече от половин година след Сараевския атентат от юни 1914 г. Европа е във война, но в България, поради заетия от правителството на д-р Васил Радославов неутралитет, животът продължава да тече мирно и спокойно. Разбира се, така изглежда само на пръв поглед, тъй като управляващите постепенно се готвят да въвлекат и нашата страна в избухналия всеевропейски пожар, а опозицията на свой ред продължава се придържа към изчаквателна позиция. Затова, когато малко след полунощ на 31 януари срещу 1 февруари (стар стил) 1915 г. столицата е разтърсена от необичаен силен гръм, само живеещите в близост до центъра чуват неговото ехо. Останалите спят своя непробуден сън и едва на другия ден научават от излизащите по онова време вестници ужасната новина: в Градкото казино е извършен терористичен акт, при който на място са загинали няколко лица, сред които дъщерята на генерал Иван Фичев, синът на друг един генерал – Климент Бояджиев, един столичен художник и още една столична дама. Броят на ранените е двойно по-голям.
Полицията е вдигната моментално на крак и за кратко време са задържани няколко заподозрени лица. Сред тях на първо място изпъква името на Викентий Попанастасов, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, известен по онова време в българското общество повече със своите анархистични възгледи. Роден е в гр. Кратово, Вардарска Македония, и години наред се занимава с учителстване в различни краища на Македония. Навярно ще да е придобил не малък авторитет като учител, за да бъде поканен на същата длъжнност и в Скопското българско педагогическо училище – едно от най-реномираните учебни задения в Европейските предели на Османската империя след българските гимназии в Солун и Одрин.
Както за повечето български просветни дейци в Македония и Одринско, така и за В. Попанастасов, учителската професия е била прикритие на революционната му дейност. Влиза в редовете на ВМОРО още през 1897 г. Първата му по-значителна изява е опитът да убие Хилми паша, висш османски администратор, назначен за генерален инспектор в Македония, със задача да контролира реформените акции на великите сили, предложени на Високата порта за успокяване на християнското (и най-вече българското) население след избухналите две въстания – Горнооджумайското (1902 г.) и Илинденско-Преображенското (1903 г.)!
Самият факт, че тази задача е поверена на лице, пряко подчинено на султанскота правителство, иде да покаже несериозността на шумно рекламираната реформена акция.
Европейската дипломация, улисана в свои грижи (подготовката на бъдещия световен конфликт), не взема под внимание крещящия факт, че с двете въстания от 1902 и 1903 г. поробените ни сънародници в Македония не искаха реформи, а свобода от игото на османския поробител.
След успешно изпълненото Съединение на Източна Румелия с Княжество България -през 1885 г., - издигнатата идея за автономия от ръководните дейци на ВМОРО бе само по-скоро един тактически ход, наложен от неблагоприятната абстановка на континента в края на 19 и началото на 20 в. Крайната цел бе ясна – присъединяване към пределите на Българското княжество.
В очите на ВМОРО Хилми паша бе опасенен противник, тъй като с голямо усърдие прокарва политиката на Високата порта – много да се шуми, без да се предприемат на практика каквито и да било стъпки. Навярно и тази ще да е била причината, за да се предприемат действия за неговото ликвидиране. За голямо съжаление на поробените ни сънародници, замисълът не успява. И така, след избухването на Младотурската революция (от лятото на 1908 г.) се слага край на реформената акция в Македония, Хилми паша е удостоен с нови и още по-големи постове – вътрешен министър на империята през 1908-1909 г., посланик във Виена, откъдето на два пъти е викан в Цариград за велик везир и пр.
През следващите години и Викенти Попанастасов не остава мирен. Гори от желание за участие в нови акции против османските власти. Буен по натура, очевидно за него е било доста трудно да се съобразява с действията на ВМОРО, поради което влиза в сблъсък с Тодор Александров. За провинения пред нея, Вътрешната революционна организация наказва в повечето случаи със смърт. Такова наказание е отредено и за Викенти Попанастасов. Обаче му се разминава по чиста случайност.
През есента на 1912 г. избухва Балканската война и македонският бунтовник е един от първите доброволци. По време на войната проявява изключителна храброст, за която бил награден с два ордена „За храброст“. Заради проявеното голямо мъжество на бойните полета, Вътрешната организация снема наложеното му преди това тежко наказание и той получава възможност да живее вече като свободен българин.
След Балканските войни В. Попанастасов установява тесни контакти с д-р Никола Генадиев, също българин от Македония (роден е в гр. Битоля), който също гори от желание да види час по-скоро свободен родния си край. Като юноша взел лично участие в съединистката акция от 1885 г. След това се отдава на публлицистична дейност, а по-късно се изявява и като адвокат. Включва се активно и в политическия живот на Княжеството. Отначало е противник на Стефан Стамболов, но скоро след това става негов следовник.
След убийството на Ст. Стамболов Н. Генадиев остава в редовете на основаната от него Народно-либерална партия и бързо се издига по политическата стълбица, за да стане един от най-приближените на новия партиен лидер – Димитър Петков.
През периода на втория стамболовистки режим е назначаван на министерски постове, бил е и министър на вътрешните работи. Кариерата му наистина е главоломна, поради което след неочакваното убийство на Д. Петков в края на февруари 1907 г., Н. Генадиев предприема действия за обсебване на шефското място в партията. Неочакваната за него силна съпротива на кръга стамболовисти, групарите около другия виден стамболовист - Добри Петков, осуетява намеренията му. Но пък запазва позициите си като един от ръководните дейци на Стамболовата партия.
Поражението на България в Междусъюзническата война от 1913 г. слага край на коалицинното управление на народняците и прогресивните либерали и на власт идва правителствотото на д-р В. Радославов, получило известност като „кабинет на либералната концентрация“, тъй като в него вземат участие със свои представители освен радославистите, още и стамболовистите, и тончевистите – три либерални партии, които обществото тогава разграничава по името на техните лидери. На д-р Н. Генадиев е поверен нов отговорен държавен пост – министър на външните работи и изповеданията. Този факт сам по себе си свидетелства, че между д-р В. Радославов като министър-председател и д-р Н. Генадиев като титуляр на Външното министерство, нямало противоречия по външнополитическия курс на коалиционното правителство – отказ от русофилската политика на народняците и прогресивните либерали и преориентиране на страната ни към западните велики сили и най-вече към Австро-Унгария и Германия.
Тази линия д-р Н. Генадиев подкрепя не само докато е шеф на Министерството на външните работи, но и след принудителното му изваждане от състава на радослависткия кабинет – декември 1913 г. Поради тази причина той продължава да се радва на големите симпатии от страна на министър-председателя.
Направихме нарочно тези отклонения, тъй като в някои съчинения се прокрадва твърдението, че в извършването на атентата в Градското казино имал пръст и д-р Н. Генадиев. Доколкото в тази акция се съзира една антиправителствена реакция, не може да става и дума за каквото и да било участие на д-р Н. Генадиев в нея.
Вярно е, че отношенията на видния политик и държавник с д-р В. Радославов се влошават до крайност, и това става няколко месеца след атентата. Причината е известният доклад, който д-р Н. Генадиев изготвя до правителството на д-р В. Радословов след неговата обиколка в Европа, от която от краен австро- и германофил, се завръща с присъглашенска ориентация. Това е и главата причина, поради което е подложен на преследване и репресии и дори хвърлен в затвора, където остава до есента на 1918 г.
През това време нарочените за извършители на атентата лица са изправени пред съда. Двама от тях, сред които и Викенти. Попанастасов, осъдени на смърт, в средата на юли 1915 г. са обесени. Останалите няколко лица получат присъди за затвор с различни срокове.
С произнесените и изпълнени присъди би следвало въпросът за атентата да се счита за приключен. В българското общество обаче е налице известно безспокойство. То не може да се примири, че злодеянието има и криминален характер и чака нови подробности, за да узнае кои са били истинските подбудители на атентата.
Изненадата идва чак през септември 1915 г., когато неочаквано проговаря едно лице – османски полицай от български произход Исмаил Хакъ бей (Георги Парталев), според когото извършител на атентата бил съвършено друго лице – Наум Тюфекчиев, а подбудител - османският вътрешен министър Талаат бей. Както Викенти Попанастасов, така и Н. Тюфекчиев, е известна по онова време личност в българското общество. Името му нашумява твърде много във връзка с убийството на Стефан Стамболов (юли 1895 г.). Познавайки тази страна от характера му, за османските власти не било трудно да го поставят в своя услуга.
В Цариград не крият недоволството си от поведението на България, че след като Османската империя се намесила в Европейската война, България, по свои съобръжения запазила неутралитет в продължение на месеци и по този начин застрашавала нейната сигурност. За да бъде подтикната да излезе от пасивната си позиция, тя трябвало да бъде предизвикана по някакъв драстичен начин. Така се стигнало до идеята за атентата в София. Още повече, че имало насреща лице, стар конспиратор, който бил готов да го извърши.
Дали това е така, или не, засега не може да се каже нищо определено. Отговорът на този въпрос ще получи окончателно разрешение, когато един ден станат достояние и на българските изследватели архивите на Високата порта.
Дотогава въпросът дали злодеянието в София в началото на 1915 г. има не конспиративен, а политически характер, ще продължава да стои открит.
Що се отнася до съдбата на Наум Тюфекчиев - тя е добре известна. Изглежда, че неговите нескончаеми афери дотегнали на ВМОРО, поради което по заповед на Т. Алексдандров той бил ликвидиран през 1916 г.