Отрадно е, че “патриотите” не обвиниха мълниеносно Путин за това, че през януари-февруари украинските войски в Донбас не бяха разгромени изцяло, както и за консултациите на Меркел, Оланд и Путин в Москва. Но това съвсем не променя същността на желанието им победата да се беше случила вчера, нито увереността на най-радкалните “патриоти”, че Путин все пак “ще предаде Новорусия”. Не отменя и опасенията на по-умерените, че с подписването на поредното примирие (ако бъде подписано), за да се прегрупира и попълни армията на Новорусия, ще може да се стабилизара променената конфигурация на международния фронт, а също и да се подготвят новите дипломатически битки (разбира се, това може да стане и без да се прекъсват военните действия).
Всъщност дилетантите (нашите “талейрани” и “бонапартовци” в интернет) отделят прекалено много внимание на политиката и бойните действия.
А ситуацията в Донбас и в Украйна като цяло е само една точка в линията на глобалния фронт. Съдбата на войната се решава не на донецкото летище или на редутите при Дебалцево. Съдбата на войната се решава в кабинетите на Стария и на Смоленския площади и в парижките, берлинските и брюкселските офиси. Защото войната е само един от многото аргументи в политическия спор. Тя е най-категоричният, последният аргумент, чиято употреба е съпроводена с голям риск, но нещата съвсем не започват с войната и не свършват с войната.
Балансът на противостоенето
Войната е само междинен етап, който показва невъзможността за компромис, етап, който трябва да създаде нови условия, в които компромисът да стане възможен, или пък да отпадне като необходимост поради изчезването на едната от страните в конфликта. Така че бойните действия приключват, войските се връщат в казармата, генералите започват да пишат мемоари и се готвят за следващата война, а политиците и дипломатите сядат на масата на преговорите и пресмятат реалния баланс на противостоянието.
Политическите решения не винаги са разбираеми и за населението, и за военните. Например канцлерът на Прусия (бъдещият канцлер на Германската империя Ото фон Бисмарк), по време на Австрийско-пруско-италианската война от 1866 г., въпреки настояването на крал Вилхелм Първи и изискването на пруския генералитет, не разрешил да бъде превзета Виена. И бил абсолютно прав, защото така ускорил постигането на мира за Прусия, а също успял завинаги да направи Австро-Унгария - чак до 1918 г., младши партньор на Прусия, а после и на Германската империя.
За да разберем, как, кога и при какви условия може да приключат бойните действия, ние трябва да знаем какво точно искат политиците и как си представят условията за следвоенен компромис. Тогава ще са ясни и причините защо бойните действия имат точно такъв характер (вяла гражданска война с периодични примирия) не само в Украйна, но и в Сирия.
Очевидно е, че не би могло да ни интересува мнението на киевските политици, понеже от тях нищо не зависи. Външното управление на Украйна вече дори не се крие и не е важно какви са министрите - естонски или грузински. Все едно е какви са, те са просто американци. Би било голяма грешка да се интересуваме и от бъдещите ръководители на ДНР и ЛНР. Републиките съществуват благодарение на руската подкрепа и ще съществуват, докато Русия ги поддържа. Следователно руските интереси трябва да са гарантирани (и от самостоятелни решения, и от инициативи). На карта е поставено твърде много, за да го решава самостоятелно Захарченко, Плотницки или някой друг.
Какъв ще е изборът на ЕС
Позицията на ЕС също не ни интересува. До края на миналото лято от ЕС зависеше много, тогава войната можеше да бъде предотвратена или спряна още в самото й начало. В онзи момент имаше безусловна необходимост от своевременна, ясна и принципна антивоенна позиция на ЕС, тогава можеше да се блокират американските действия, насочени към разпалване на война и ЕС можеше да се прояви като самостоятелен и важен геополитически играч. ЕС обаче подмина шанса си и се държа като верен васал на САЩ. Като последица - днес Европа е изправена на прага на страховити вътрешни трусове и има всички шансове да повтори съдбата на Укарйна в близките години, само че още по-грохотно и с реки от кръв. А перспективите някой да дойде и да наложи ред - тоест, стабилизиране в обозримо бъдеще, - са все по-миниатюрни.
Днес ЕС може да избира или да остане в американските редици, или да се обърне към Русия. Този избор ще определи дали Европа ще се отърве с лек уплах (под формата на откъсване на части от периферията и фрагментиране на някои страни), или ще колабира. Ако се съди по липсата на готовност у европейските елити открито да скъсат с Америка, най-вероятно колапсът ще е неизбежен.
Всъщност нас би трябвало да ни интересува мнението на двама от основните играчи, които определят и конфигурацията на линията на глобалния фронт и които се бият за победа във войната от ново поколение (третата световна мрежова война). Това са САЩ и Русия.
Позицията на САЩ е разбираема и прозрачна
През втората половина на 90-те години на 20 в. Вашингтон изпусна възможността да реформира тихо и кротко икономиката си на “студена война” и така да избегне последвалата системна криза. Криза, която се разви и лимитира границите на планетата Земя и нейните ресурси, в това число и човешките, защото противоречи на неспирното печатане на доларови купюри и увеличаването на тяхната маса в обращение.
След това САЩ можеха само да продължават агонията на системата за сметка на ограбване на останалия свят. Най-напред това бяха страните от третия свят, после потенциалните им конкуренти, после съюзниците им, а накрая и близките приятели. Това ограбване можеше да продължава дотогава, докогато САЩ бяха световен хегемон и никой не им го оспорваше.
Тъкмо затова стана неизбежен и сблъсъкът с Русия, защото Русия заяви, че има право да взема самостоятелни политически решения (и дори не на глобално, а на регионално ниво). И сега сблъсъкът не може да приключи с компромисен мир.
За САЩ компромис с Русия значи доброволен отказ от хегемония, а това води след себе си бърза системна катастрофа (не само икономическа и политическа криза, но парализа на държавните институции и неспособност държавата да изпълнява функциите си, тоест, сигурен разпад на държавността).
Ако САЩ победят, Русия я чака системна катастрофа. След такъв “метеж” управляващата класа ще бъде наказана с ликвидиране, затвор и конфискация, държавата ще се разпокъса, големи части от територията ще бъдат анексирани, военната й мощ ще бъде унищожена. Така че войната ще се проточи до победа, а всякакви междинни споразумения трябва да се разглеждат като временно примирие, като необходима глътка въздух за стягане на редиците и мобилизиране на нови ресурси и търсене (превербуване) на допълнителни съюзници.
Факторът Путин
И все пак, за да е пълна картината, не е достатъчна само позицията на Русия. Трябва да разберем какво иска да постигне руското ръководство, и конкретно президентът Владимир Путин. Става дума за ключовата роля на Путин в структурата на руската властова система. И тя не е авторитарна, както мнозина подчертават, а авторитетна, тоест, в основата е авторитетът на човека, създал системата, който я кара да работи ефикасно и който е начело на системата, а не на законодателно закрепено единовластие.
За петнайсет години във властта Путин се опита максимално да засили ролята на правителството въпреки сложната външна и вътрешна ситуация. Опита се да увеличи ролята на законодателното събрание и дори на местната власт. Това е логично, защото целта бе завършеност, устойчивост и приемственост на системата. И понеже няма вечни политици, осигуряването на приемственост, независимо от това кой ще е на власт, е ключов признак за устойчивост и на системата. За съжаление, досега не бе постигната пълна автономност на управлението (способността му да работи и без президентски контрол). Путин си остава ключовото звено на системата тъкмо защото доверието на населението е концентрирано в неговата личност, а в същото време тази система (в лицето на органите на държавната власт и отделни ведомства) не се ползва с особено доверие.
В такава ситуация мнението и политическите планове на Владимир Путин придобиват решаващо значение за формирането на външната политика на Русия. Ако фразата “няма Путин - няма Русия” е буквално преувеличение, то фразата “каквото иска Путин, това иска и Русия”, според мен, отразява съвсем точно ситуацията.
Нека първо да отбележим, че човек, който петнайсет години акуратно управлява Русия и нейното възраждане в условията на американска световна хегемония и огромните възможности на Вашингтон да влияе върху вътрешната политика на самата Русия, трябва да е съвсем наясно каква борба води, и с кого, иначе просто нямаше да се задържи.
Гаранции за победата
Нивото на конфронтация, което Русия си позволи спрямо САЩ, нарастваше твърде бавно и донякъде незабележимо. Русия не реагира на първия опит за цветен преврат в Украйна през 2000-2002 г. (“скандала с касетите”, “делото Гонгадзе” и акцията “Украйна без Кучма”) *.
Русия обозначи алтернативната си позиция, но не се намеси активно в хода на преврата от ноември 2003 - януари 2004 г. в Грузия, и ноември 2004 - януари 2005 г. в Украйна. През 2008 г. (08.08.08) в Осетия и Абхазия бяха изпратени руски войски срещу американския съюзник (Грузия). През 2012 г. в Сирия руските кораби демонстрираха готовност за противопоставяне срещу флота на САЩ и техните съюзници от НАТО.
През 2013 г. Русия започна превантивни икономически действия срещу режима на Янукович, което го накара да си даде сметка колко е пагубно споразумението за асоцииране (с ЕС).
Москва не успя да спаси Украйна от преврат, поради подлостта, страхливостта и глупостта на украинските ръководители (не само Янукович, а буквално всички), но след въоръжения преврат в Киев от февруари 2014 г. тя влезе в открита конфронтация с Вашингтон. Преди този конфликт имаше и периоди на подобряване на отношенията, но от началото на 2014 г. руско-американските отношения стремително се влошиха и светкавично достигнаха точката, в която през доядрената епоха автоматично се обявяваше война.
И това е първият важен извод по въпроса какво иска Путин и на какво разчита.
Той разчита на победа, при това добре е пресметнато как да се подготвят действията, как да се предвидят неочаквани ходове. И може да сме сигурни, че когато е взето решението да не се отстъпва пред натиска на САЩ, а да им се отговори, руското ръководство е имало двойни, че и тройни гаранции за победа.
Решението да се влезе в конфликт с Вашингтон, според мен, бе прието не през 2014, нито през 2013 г. Войната от 08.08.08. бе предизвикателството, което САЩ не можеха да оставят без последици. След това всеки конфронтационен етап водеше към увеличаване на залозите. В периода 2008-2010 г. ресурсният (и не само военен или икономически, но и като цяло) потенциал на САЩ бе значително по-голям от днешния, а пък потенциалът на Русия беше много по-малък от днес. Затова най-важното бе да има плавно, а не взривно повишаване на залозите. Това значи, че откритата конфронтация тогава трябваше да бъде спряна за по-дълго време или въобще да не се допуска. А не като сега - маските паднаха и всички разбират, че се води война.
Мирът като технология на победата
С всяка година САЩ отслабват, а Русия се възмогва. Това са обективни процеси и не могат да се спрат. Може със сигурност да предвидим, че към 2020-2025 г., без конфронтация, по еволюционен път, американската хегемония ще приключи, а САЩ ще мислят повече как да се спасят от вътрешна катастрофа, отколкото как да управляват света.
Така че второто желание на Путин бе да запази по-дълго мира, или видимостта за мир, защото тъкмо мирът е истински полезен за Русия и не налага непосилни разходи, и Русия ще получи същия политически резултат, но при много по-добра глобална ситуация като цяло. Ето защо Русия и днес не спира да предлага мир. В условията на мир в Донбас киевската хунта ще рухне сама. Окончателното рухване на военно-политическата и финансово-икономическата глобална система, създадена и наложена от САЩ, става неизбежно. В този смисъл действията на Русия могат да се опишат с афоризъма на Сун Цзъ “Най-добрата война е тази, която не е започвала”.
Ясно е, че във Вашингтон не са глупаци, каквото и да говорят по руските публицистични предавания или както пишат блогърите. САЩ разбират много добре ситуацията, в която се озоваха. Освен това са наясно, че Русия не планира ликвидацията им и наистина е готова да си сътрудничи на равни начала. Социално-икономическата ситуация в САЩ е такава, че подобно сътрудничество за тях е неприемливо, защото икономическият крах и социалният взрив дойдоха по-рано от очакваното, а Вашингтон, дори и с помощта на Москва и Пекин, няма да смогне да проведе нужните реформи. А освен тях или едновременно с тях ще трябва да се реформира и ЕС.
През последните 25 години в САЩ израсна политически елит, който привикна със статуквото “господари на света”, и този елит откровено не разбира как някой би могъл да им възразява. За американския истаблишмънт, не толкова в лицето на бизнеса, колкото от страна на бюрокрацията, е нетърпимо да се преобрази от господар на съдбата на дивите туземци в равноправно договаряща се с тях страна. Все едно да предложат на Гладстон или Дизраели да поработят като премиери на Кетчуайо в Зулуленд. С други думи, за разлика от Русия, на която й е изгоден мирът, за САЩ войната е неизбежност.
Войната – майка на всички неща
По принцип всяка война е война за ресурси. По правило печели онзи, който притежава повече ресурси, който може лесно да мобилизира повече войници, да произведе повече танкове, кораби и самолети.
Понякога е възможно да спечелиш една война чисто тактически, въпреки че тя е стратегически загубена. Такива са били войните на Александър Македонски, Фридрих Велики, а също и кампанията на Хитлер през 1939-1940 г.
Ядрените държави не могат да се сблъскат на бойното поле. И затова въпросът за ресурсната база е от първостепенно значение. Затова миналата година видяхме отчаяната битка за съюзници между Русия и САЩ. Русия спечели. ЕС, Канада, Австралия и Япония (и то не винаги и не безусловно) застанаха на страната на САЩ, а Русия успя да мобилизира в своя подкрепа БРИКС, успя стабилно да се закрепи в Латинска Америка и започна да изтласква САЩ от Азия и Северна Африка.
Естествено, това не се набива веднага на очи, но ако се направи равносметка на гласуванията в ООН, става ясно, че заедно с Русия са страните, които като цяло дават около 60 % от световния БВП, повече от 2/3 от населението, повече от 3/4 от територията на планетарната суша (защото като не подкрепят официално САЩ, значи, че подкрепят Русия). С една дума, Русия успя да мобилизира повече ресурс.
По този повод САЩ имат два варианта за тактическо решение. Първият даде надежда за успех и бе задействано в първите дни на украинската криза. Това бе опитът САЩ да принудят Русия да избира между лошо и по-лошо. На Русия й бе предложено или да се съгласи със съществуването на нацистка държава на своята граница, и следователно рязко да изгуби международния си авторитет, доверието и подкрепата на съюзниците си, а след време и да се озове под ударите на вътрешни и външни проамерикански сили без никакъв шанс да се справи, или да изпрати армията си в Украйна. Което значи бързо да свали неукрепналата хунта, да възстанови законното правителство на Янукович, но да бъде обвинена в агресия срещу суверенна държава и в потушаване на народната революция, да чуе глухия ропот в Украйна и да хвърли сериозен ресурс - военен, политически, икономически, дипломатически, за подкрепа на марионетния режим в Киев, защото в тези условия там не би могло да има друг тип режим.
Русия отхвърли това решение. Нямаше непосредствено нахлуване. Донбас воюва с Киев.
При съществуващия дефицит на ресурси американците ще трябва да затънат в името на обречения марионетен режим в Киев, докато Русия спокойно може отново да предлага мир.
Тактика на изгорената земя
Затова САЩ задействаха втория вариант, който е стар като света. Ако не можеш да завладееш някаква територия и тя се падне на противника, значи трябва максимално да я разрушиш, така че победата на противника да стане по-лоша и от поражение, а всичките му сили да отидат за поддръжка и опити за възстановяване на разрушеното. Затова САЩ спряха помощта за Украйна, с изключение на политическата риторика, и тласкат Киев към разпространяване на гражданската война по цялата територия на страната.
Украинската територия трябва да се опожари не само в Донецк и Луганск, но и в Киев и в Лвов. Задачата е максимално разрушаване на жизненоважните системи, а населението да бъде поставено отвъд границата на оцеляването. Така в Украйна ще се окажат милиони гладуващи хора, крайно зли и въоръжени до зъби, които водят междуособна битка за храна. И това кръвопролитие не може да се спре иначе, освен с пренасищане на чуждо военно присъствие в Украйна и с огромни финансови инжекции за храна на населението и за възстановяване на икономиката (така че от някакъв момент насетне Украйна да може да се изхранва сама). Разбираемо е, че за тази цел опълченците не стигат, а огромните разходи ще паднат върху Русия. И Путин съвсем справедливо преценява, че не само бюджетът, но и всички държавни ресурси, включително и военните, ще бъдат претоварени и може да не издържат. Оттук и условието на задачата да не се позволи на Украйна да пламне по-рано от онзи момент, когато опълчението ще е в състояние бързо да поеме контрола върху ситуацията. Трябва да се минимизира и броят на жертвите, на разрушенията, да се запази поне част от икономиката и жизненоважните системи на големите населени места, така че хората, добре-зле, да оцелеят, а не да измират, и тогава украинците сами ще изловят нацистките бандити.
В лицето на ЕС Путин намира съюзник. И понеже САЩ непрекъснато се стремят да използват европейски ресурси срещу Русия, а ЕС и без това си има слаби звена, които окончателно се споминаха и станаха видими отдавна назряващите центробежни процеси.
Страховете на Европа
Ако на своята източна граница Европа се сдобие и с тотално разрушената Украйна, не само в Русия (заобиколена от буферни републики), но и в ЕС ще нахлуят милиони въоръжени хора (без да броим “екстри” като наркотрафик, безразборна търговия с оръжие, износ на тероризъм и т.н.) и Евросъюзът просто няма да удържи.
Европа не може да се противопостави на САЩ, но смъртно се страхува от една пламнала Украйна. Затова, за пръв път от началото на този конфликт, Оланд и Меркел не просто опитват да саботират исканията на САЩ (въвеждат санкции и се стараят да не ги въведат), но и рискуваха, макар и минимално, със самостоятелни действия, опитвайки да осъществят ако не компромисен мир, то поне примирие в Украйна.
Ако украинската земя пламне, ще изгори бързо, а ЕС вече ще е ненадежден партньор, ако не се обърне към Русия, ако остане неутрален. И така Вашингтон, в рамките на своята стратегия, ще трябва да подпали и Европа.
Ясно е, че граждански и междудържавни войни на континента, когато има изобилие от всевъзможно оръжие, и където обитават повече от половин милиард души, е нещо твърде сериозно в сравнение с гражданската война в Украйна. Освен това Атлантикът отделя САЩ от Европа. Британия също може да се скрие зад Ламанш. А пък Русия има доста дълга граница с ЕС.
На Русия не й е нужен пожар от Атлантика до Карпатите във време, когато на територията от Карпатите до Днепър още тлеят огнища. Затова Путин има още едно желание - да се неутрализират по възможност най-негативните последици от украинския пожар и пожара в Европа, тъй като не е възможно да бъдат угасени докрай. И ако САЩ решат да палят, трябва да има шанс за бързо гасене и запазване поне на най-ценното.
Така че Путин иска мир, за да защити законните интереси на Русия. Той иска мир, мир и отново мир, защото мирът ще позволи всичко това да се направи по най-ефикасния начи и с най-малко загуби. И понеже мирът изглежда все по-невъзможен, а примирието е все по-виртуално и крехко, на Путин му трябва възможно най-бързо приключване на войната.
Искам обаче да подчертая, че ако преди година компромисът би бил максимално изгоден за Запада, защото Русия така или иначе ще си получи своето, днес това не е възможно. А условията ще стават все по-лоши. Формално нищо не се е променило, при всякакви условия мирът ще е полезен за Русия, но е променена само една важна компонента - общественото мнение.
Руското общество иска победа и възмездие
И както вече казах, властта в Русия е власт на авторитета, а не авторитарна, за нея общественото мнение не е празна дума (за разлика от страните с “традиционна демокрация”).
Путин ще бъде основното звено, обединяващо системата дотогава, докато се ползва с авторитет сред мнозинството от населението. Ако той загуби тази подкрепа, системата ще изгуби устойчивостта си, понеже руският политикуум не е издигнал още фигура, която да е голяма поне колкото Путин. Затова разгромът на украинския нацизъм, дори и дипломатически, трябва да е очевиден и безусловен. Ето на тази основа и само на нея е възможен компромис от страна на Русия.
Независимо от желанията на Путин и от интересите на Русия, разположението на силите, приоритетите и възможностите на страните показват, че войната, която още миналата година трябваше да приключи в пределите на Украйна, почти неизбежно ще засегне и Европа. И може само да се гадае кое ще е по-ефикасно - американският бензин или руският пожарогасител. Обаче миротворчеството на руското ръководство сериозно ще се ограничи не по негово желание, а поради реалните възможности. Дори и поединично, не можеш да се бориш с волята на народа и с хода на историята. А когато те се припокриват, единственото разумно решение на опитния политик е да разбере какво иска народът и накъде отива историческият процес, и да го подкрепя с все сили.
Логиката на описаните дотук процеси прави малко вероятно създаването на отделна държава Новорусия, каквото е желанието на привържениците на такава идея. Като се отчете мащабът на грядущия пожар, не е прекалено сложно да се види съдбата на цяла Украйна. И в същото време това би било доста скъпо удоволствие.
Логично е, че народът на Русия се пита - ако в Новорусия живеят руснаци, които ние спасихме от нацистите, защо те трябва да живеят в отделна държава? А пък ако искат да живеят в отделна държава, защо Русия трябва да им възстановява градовете и заводите? На тези въпроси има само един разумен отговор - включването на Новорусия в състава на Русия. А пък щом може част от Украйна да влезе в състава на Русия, значи и цялата може. Още повече че към момента, когато въпросът ще трябва да се решава, ЕС, като алтернатива на евроазийския избор, вече няма да съществува.
Логично ще е, ако решението за възсъединяване се взема от единна федеративна Украйна, а не от някакви неразбираеми образувания. Но мисля, че е рано да кроим нова политическа карта. Явно до края на годината войната в Украйна ще приключи, обаче ако САЩ успеят да прехвърлят пожара в ЕС. Макар да е сигурно, че те ще се постараят за това, до окончателното решение на териториалните проблеми ще минат поне две години, а може и повече.
Впрочем, и тогава мирът ще е от полза за нас.
По време на мир ресурсната база на Русия ще се увеличава, на наша страна ще преминат нови съюзници, бивши партньори на САЩ, и Вашингтон ще се маргинализира. Така че териториалното преустройство се опростява, първо, и второ - временно губят принципното си значение, особено за онези, които са обект на преустройството.
9 февруари 2015 г.
actualcomment.ru
* Киевският съд осъди бившия генерал от МВД на Украйна Алексей Пукач (в периода 2000 - 2003 г. е началник на ГУУР при Вътрешното министерство на Украйна), обвинен в убийството на журналиста Георгий Гонгадзе (отвлечен на 16 септември 2000 г. и удушен), на доживотна присъда и конфискуване на имуществото. Вината на Пукач е превишаване на правомощията и предумишлено убийство на журналист и бе доказана в хода на съдебния процес. - Бел. ред.
