Какво са за нас Донецката и Луганската народни републики?
Защо не можем и не бива спокойно и равнодушно да наблюдаваме как силите на народната съпротива се бият срещу армията на Киев? Защо изходът от тази битка засяга всички руски хора, преди всичко – в самата Русия?
Ще се опитам да отговоря на тези въпроси.
Украйна като предизвикателство за Русия
Какво се случва в Украйна?
Там се осъществи украинска национална революция и сега успешно приключва финалната фаза на украинската етногенеза:
1. изгражда се нова украинска етнонация;
2. на основата й се формира политическа украинска нация;
3. извършва се заздравяването на украинската национална държава.
Този процес обективно представлява много голяма заплаха за руския народ и за руската държава.
Основната причина за това има естествен и закономерен характер, свеждащ се до формирането на нова украинска идентичност въз основа на галицийската субетническа идентичност, която на свой ред е изцяло базирана не само върху отричането на общоруския корен при русите и украинците, но и върху фронтално и тотално противопоставяне на менталността у руси и украинци.
Преди сто години казаното би се сторило безумен брътвеж както на един русин, така и на един украинец, но днес това е стопроцентово достоверна реалност.
Още докато се говореше за братството и единството на руснаци и украинци, за нерушимата дружба, сътрудничество и партньорство между Русия и Украйна, се извърши радикална и необратима трансформация на самата същност на украинството. „Истинският украинец“ от времето на Николай Гогол (малоросът, хохолът, както той се самоназоваваше) бе сменен от друг „истински украинец“ - украинецът от времето на Степан Бандера, новия украинец. Триумфалното му шествие продължава неотклонно засега не повсеместно, из цяла Украйна, но от северозапад на югоизток, обхващайки нови и нови територии и хвърляйки в недоумение наблюдателите, недостатъчно „подковани“ в етнополитиката.
Озовали се пред избор, поколения украинци, особено младите, предпочитат да бъдат нови украинци, бандеровци, а не стари, малороси. Трогателните илюзии относно руско-украинската дружба изчезват пред очите ни яко дим, остават завинаги в миналото. Ако Гогол и неговите герои са наши кръвни и любими братя – бандеровецът е наш жесток и непримирим враг. И той няма как да ни е брат.
Етногенезата е процес, който е невъзможно да се обърне, да се насочи наобратно, освен ако не се приложи тотален геноцид. Веднъж хвърленият хайвер няма как да натикаш обратно в рибата. На съвременния украинец, дори и на живеещия в Донецк, Луганск, Харков или Одеса вече няма начин да обясниш, че той всъщност – исторически и генетично – е малорос: можеш да го отнесеш.
Не е възможно да се върне назад етногенезата, затова пък може да се сложи бариера пред нея, да се ограничи пространството на нейната експанзия. Днес в Югоизточна Украйна се прави опит за такова ограничаване. От това доколко успешен ще е той, зависи съдбата не само на много милиони етнически руснаци, населяващи територията на Украйна, но и нашата общоруска съдба.
Какво представляват „новите украинци“?
За да разбере това, човек трябва да отиде в Западна Украйна, преди всичко в Лвов, да пообщува с „национално просветени“, пък и с обикновени украинци, да се полюбува на щедро позлатения мемориал на Бандера. Трябва с молив в ръка да прочете „Историята на УВА“ (УВА: абревиатура на Украинска въстаническа армия, създадена от Степан Бандера и съратниците му). Трябва да се запознае с трудовете на съвременни историци, апологети на новото украинство – преди всичко, на Олег Неменски. Трябва да прелисти новите учебници по история, просмукани от русофобия и изброяващи четири (!) руско-украински войни. Но което е най-важното – да отиде непременно в краеведческия музей на Лвов и старателно да проучи всичките шест зали, посветени на историята на Западна Украйна и борбата на украинците за „незалежна и самостийна“ (независима и самостоятелна) държава.
Тези шест зали са истинска академия на омразата към всичко руско. Антируската пропаганда, която са водели в продължение на повече от сто години много от историческите врагове на Русия – австрийци, поляци, хитлерофашисти – с любов е събрана и подредена тук като свидетелство за изконната руска непълноценност и злонамереност. Но всичко това бледнее пред същинската украинска пропаганда по темата.
За последните двайсет години през тази академия на русофобията минаха десетки милиони жители на Украйна. В тяхното съзнание здраво е вкоренена русофобската матрица, която вече е невъзможно да бъде преформатирана. Тук няма нищо случайно, привнесено, неестествено. Та нали е невъзможно да се изгради стратегия за национално-освободителна борба, борбата за национален суверенитет, ако всестранно и капитално не се обоснове собствената национална идентичност. Но и да се изгражда украинска национална идентичност, оставайки в рамките на концепцията за общоруското единство и братство, е също така невъзможно. Тъкмо обратното: оттласквайки се от целия спектър възможни съпоставки с всичко руско, противопоставяйки му се тотално, би могло успешно да се създаде собствена идентичност.
В процеса по формиране на нация трябва да бъде посочен главния исторически враг, да бъде формулирана
опозицията „свой – чужд“
Руснаците просто бяха обречени за тази роля, та как иначе да се обоснове отделността на малорусите? И в случая изобщо няма значение кое е истина и кое – митология. Важен е резултатът. Ето защо безогледната русофобия се оказа необходимият системен елемент от националното украинско самосъзнание, тя залегна в основата на украинската национална държава.
Ако изключим обаче този системен елемент на бандеровската идеология – русофобията, която за нас, русите, е категорично неприемлива, бандеровците няма какви други претенции да изразят, тъй като те успешно действат в неизменните традиции, общи за всяко национално-освободително движение. И от гледна точка на национално мислещото мнозинство украинци, те са реални възрожденци, борци за украинския суверенитет и държавност, безстрашни герои, изковани от стомана.
Минали са през горнилото на войната, включително и партизанската, оставайки непобедени (само от 1944 до 1949 г. съветската власт е била принудена шест пъти да амнистира бандеровци). Тяхна заслуга е затриването на десетки хиляди поляци, евреи, немци, руси – все исторически врагове на украинската национална държава, от тяхна гледна точка. Собствените им скръбни мартиролози също наброяват хиляди, паднали за „независима“ Украйна, за майката-кърмилница. Те не са жалели врага, но не са жалели и себе си, затова днес се възправят с героичен ореол в очите на всички, симпатизиращи на украинската национална идея. Не случайно бандеровците издигат възгласа: „На героите слава!“ – това е крайъгълният камък на техния национален мит.
Днешният им триумф върху почвата на новосъздадената национална украинска държавност буди съчувствие у безброй страни и народи, подкрепящи правото на нациите за самоопределяне. Днес идеите на бандеровците са покорили буквално две трети от Украйна, превзели са (във всеки един смисъл) Киев, те извършиха национална революция, те водят национална, етническа война, градят национална държава. На бандеровците им завиждат, от тях взимат пример националистите от всички други народности.
Когато гледаме по телевизията кадри от многохилядни митинги, шествия, щурмове, улични сблъсъци и други подобни „майдани“, разбираме, че вече няма как нещата да бъдат обяснени с дежурните фрази за „безчинстващи (вариант: фашизирани) елементи“.
Нека погледнем истината в очите: става дума за народ. От всички възрастови групи и съсловия. Този народ открай време и дълбоко мрази руснаците и Русия. Уви, такава е истината. Особено ги мрази за онези добрини, за онези дарове, с които руснаците постоянно отрупваха украинците, превръщайки ги от селски народ в европейска нация и подарявайки им четири пети от тяхната днешна огромна територия. Всички комплекси (преди всичко – комплекса за непълноценност) на една „закъсняла нация“, присъщи на бандеровците, те по навик си изкарват на нас, руснаците.
Но сега те ще ни мразят още повече, защото част от „подаръците“ си ги взехме обратно (защо да се оставя на врага онова, което е било предназначено за брата?), а друга част непременно ще се принудим да си вземем в бъдеще.
Тази омраза е системен елемент от бандеровския организъм, без който той няма как да оцелее. В тази връзка е глупаво да се занимаваме със самоанализи, а още по-малко – със самобичуване, да търсим някаква мнима вина на руснаците пред украинците. Поразеният от гангрена крайник се ампутира, за да бъде спасен целият организъм. Лекарите наричат това „цена на загубата“.
Цената на загубата за нас е войната с бившия брат. Една война, която не сме търсили и не сме искали, но ще ни се наложи да водим напълно сериозно.
Или война – или капитулация
Ако победят „западняците“, ако Украйна се запази като единно цяло, на нея й е съдено да мине през тотална чистка на каквито и да било прояви на „рускост“, през тотални лустрации (комитет по лустрация към правителството на Украйна вече е създаден от майдана), вкарване в затвора, изхвърляне от страната на всички руснаци и изобщо – през мащабен етноцид на руското население. В крайна сметка, след десетина години върху цялата територия на Украйна от Лвов до Одеса ще укрепне една не просто недоброжелателна, а крайно антируска, враждебна спрямо нас по всички направления на вътрешната и външната си политика държава. Тя ще се превърне в основен механизъм за натиск на Запада върху Русия, а когато укрепне, ще поиска от нас не само Крим, но и Кубан, част от Воронежка, Курска, Ростовска област.
Трябва да е ясно: такава държава по принцип вече се е появила, Западът я подкрепя и тя ще се утвърди при всички случаи, няма да изчезне в небитието, нито ще промени същността си: антируската си основа. Въпросът опира само до нейната големина и могъщество. До границите й, с две думи.
Разбира се, в наш интерес е тази големина и могъщество да бъдат минимални. Такива, че Украйна дори да не си и помисля да воюва с нас. Тази заплаха трябва да бъде блокирана в зародиш. Затова всичко, което би могло да се откопчи обратно от състава на нова Украйна, трябва да бъде откопчено още днес. Това е жизненоважно за нас.
Да, украинците са в неотменимото си право да имат собствена държава. Но не за сметка на руснаците, не в наш ущърб. „Върнете онова, което не ви принадлежи и си живейте спокойно“ – такъв би трябвало да е руският отговор на украинските претенции.
Затова на всички вкупом и на всеки поотделно трябва да е ясно: всякакви разговори за „единна и неделима Украйна“ са или лицемерно, никому ненужно дипломатстване, или нечувана глупост, или съзнателно предателство спрямо руските национални интереси. Днес никаква федерация и дори конфедерация на територията на Украйна не отговаря на нашите интереси, нещо повече – тя им е крайно противопоказна. Отговаря им само едно нещо: разделянето на Украйна като първи етап, отделянето на целия й Югоизток. А като втори – присъединяването към Русия на онези области, които е възможно и превръщането на другите в буферна проруска държава.
Така и само така! – трябва да разбираме своя дълг и своята отговорност пред бъдещите поколения руснаци.
Всяко друго решение е предателство на собствения руски народ.
По дяволите старите клишета!
Нека си признаем честно: за изминалите след 1991 г. десетилетия нашите политици и дипломати изпуснаха, направо проспаха Украйна.
Нещата можеха и да не бъдат толкова трагични, толкова кървави, толкова необратимо фатални, с такива тежки последици за икономиката и имиджа на Русия. Но на кормилото както в самата Русия, така и в руското посолство, и в консулствата в Украйна и Крим седяха и седят хора, които хал хабер си нямат от етнополитика. Те не усетиха дълбинните процеси, зреещи в тази страна. Пък и не се интересуваха от тях. Тези дребни поборници на големия бизнес не отстояваха държавните интереси на Русия, нито националните интереси на руския народ, а нечии лични и корпоративни интереси, нищо друго. Затова проспаха всички заплахи, провалиха цялата руска политика в тази извънредно важна за нас страна, по-важна от която и да било друга страна в Европа.
Всичката кръв, която се проля и която тепърва ще се пролее в Украйна и във връзка с нея – лежи на съвестта на тъпите и бездарни чиновници с тяхното мизерно политикономическо мислене, усвоено в съветските вузове. Глупостта и невежеството на онези, които уж градяха руско-украинските отношения от наша страна е толкова голяма и покъртителна, че надминава всякакви представи. Тези хора със сигурност не са имали и понятие какво е това етногенеза, по какво етнонацията се различава от политическата нация и какво представлява националната държава. Те не знаят и не искат да знаят, че етнополитическите проблеми по принцип не се решават с политикономически методи.
Тези жалки неграмотници винаги са мислели, уповавайки се на силата на парите и запасите от газ, че „можем да се разберем“ с украинците, без да проумяват, че е можело да се разберем някога с малорусите, но няма шансове да се разберем с бандеровците. Затова Кремъл успешно „се разбираше“ с Кучма и Литвин, с Тимошенко, Симоненко или Янукович, но резултатът всеки път се оказваше не в наша полза. Отделните скептици (към които спадахме и ние с Константин Затулин, с когото публикувахме статията „Лъжата на века“ по повод ратифицирането на договора за дружба и сътрудничество) не бяха чути „горе“. През това време украинската етногенеза се осъществяваше с пълен ход и Украйна не само набираше сили за наша сметка, но и стремително се бандеризираше. Закономерната последица от този процес – победата на майдана и падането на Киев, диктатурата на украинските националисти – се оказа за изпадналия в заблуда Кремъл пълна изненада.
Тези жалки неграмотници вярваха, че както и преди си имат работа с „най-братския“ народ и „най-дружеската“ страна, които само мъничко са пообъркали историческия си път, но е нищо работа това да се оправи. Майданът се превърна за тях в шок, в задънена улица, лиши ги от перспектива. И днес обаче те виждат в него всичко – интриги на Запада, игри на алчни олигарси, наивност на заблудени маси – само не и това, което е в действителност: украинската национална революция.
Главната грешка на черномирдини и зурабовци е благополучното сриване и унищожаване на руското движение в Украйна, което още през 90-те години имаше значителен потенциал. Но за Москва и „Газпром“ по-важно беше благоразположението на официален Киев и сътрудничеството със СБУ и „Нафтогаз“, отколкото правата и интересите на руснаците зад граница. Москва не съумя да направи от руското движение влиятелна и могъща сила, плацдарм за прокарване на националните ни интереси. И ето че сега, когато се усети необходимостта от него като от въздух, се сетиха – само че от подобно движение няма и помен!
А междувременно, опирайки се умело на руското движение, Украйна отдавна можеше да бъде превърната във федерация, ако не и в конфедерация. И тогава проблемът за разделянето й днес можеше да бъде решен с леко движение на ръката, безкръвно, като отделянето на Крим. Но вече е късно; сега оптималният резултат е възможен само с цената на пролята кръв и то – много кръв.
Това е нашата война
Както изглежда, понастоящем Кремъл се кани да повтори своите грешки. За посланик в Киев е върнат Зурабов, веднъж издънил се, меко казано. МИД в лицето на Лавров блее нещо за единна Украйна, сякаш не разбира, че за нас това е смъртоносно решение. Федерализацията на Украйна е заявена като наше максимално политическо искане. Кремъл публично размишлява в духа на вредната пошлост: лошият мир е по-добър от добрата кавга и той, така да се каже, е готов да продължава политиката си на добросъседство с Украйна, да я подхранва с газ и заеми, без да вижда очевидното – в случая алтернатива на войната изобщо не е мирът, а безславната капитулация с всичките й неизбежни за победения последици.
Но Кремъл е обречен да повтаря своите грешки и да търпи стратегически поражения едно след друго, докато не каже сам на себе си и на целия свят високо и ясно: „Това е нашата война!“.
Александър СЕВАСТЯНОВ,
академик от Петровската академия на науките и изкуствата, есперт на тв програма „Руският въпрос“
Следва
Превод Надя Попова
