• РУСКАТА ЦЪРКВА В СОФИЯ - СИМВОЛ НА ДУХОВНОТО ЕДИНСТВО МЕЖДУ БЪЛГАРСКИЯ И РУСКИЯ НАРОДИ
Историческата съдба на Руската църква е тясно преплетена с историята на взаимоотношенията между руси и българи, която е невъзможно да бъде разбрана, без да се се има предвид най-важният факт: става дума за два народа, към които буквално могат да бъдат отнесени думите на апостол Павел: „Едно тяло сте вие и един дух... един Господ, една вяра, едно кръщение“ (Еф. 4:4-5). Тяхната държавност, език, култура са се изграждали и развивали под знака на Евангелската истина. Духовно-нравствените ценности на Православието са предопределяли цялата структура на тяхното битие, особения тип на праворазбирането и светоустройството им, където духовните мотиви в живота надделяват над материалните, а за цел на човешкото съществуване се смята не потреблението, а усъвършенстването, преображението и спасението на душата.
За съжаление, и до днес в историческата наука доминират позитивистко-материалистически клишета, според които на хората от миналото се приписват мисли, подбуди, възприятия и реакции, присъщи на епохата на позивитизма, рационализма и атеизма. При което феномени от духовен порядък или се игнорират, или им се дава примитивно обяснение. Същевременно духовните връзки между между руси и българи не само са предхождали развитието на контактите от друг характер, но са оказвали определящо влияние върху формирането им, а в продължение на дълги периоди са били и единствена форма на взаимодействие помежду им.
България – Държавата на духа
Приобщаването на Русия към съкровищницата на византийската култура с присъщите й религиозни, естетически и философски представи се е осъществявало с посредничеството на България. Ето защо България векове наред е била за русите не географско или национално понятие, а отечество на един свещен за тях език, Държава на духа, според израза на акад. Д. С. Лихачов. Чак до началото на 20 век предците ни са съхранявали разбирането, че русите са безкрайно задължени на българите за това, че те са им донесли духовния хляб. Признавали са го открито руските князе, а след това и царе. „... не мога да се отрека от изпълнението на абсолютно ясния си дълг. Религията ни, в оня вид, в който тя съществува в Русия, е пренесена у нас от Изток – е казвал император Николай I – и има чувства и задължения, които никога не бива да се забравят и подминават.“ „Отдавнашните ни симпатии към нашите единоверци и дългът ни пред тях са в основата на политиката ни на Изток“ – е отбелязвал руският посланик ген. Н.П. Игнатиев. По страниците на руския печат от втората половина на 19 век като рефрен звучи мисълта: „В далечното минало България, огласена преди нас от християнската проповед на славянските просветители, ни е хранела с духовен хляб, доставяйки ни произведенията на своята християнска писменост. Едва ли сме й се отплатили за това просветителско влияние с онези приношения, които от времето на връхлетялото я мохамеданско иго сме свикнали да изпращаме в обеднелите й храмове, а след това и в бедните й училища.“
След падането на Българската държава под ударите на Османската империя в края на 14 век, почти за пет века България изчезва от политическата карта на света. В Русия няма систематични знания за българския народ, за неговите особености, начин на живот, обществени стремежи. Обаче през оня период понятието русин и православен, също както и българин и православен, са били синоними, поради което Божията истина е смисъл, път и ориентир за човека и държавата. Тогава руският народ не е етнически конгломерат, а духовна общност, обединена от вселенска мисия – да се пази православието и да се пренася Словото Божие по целия свят. Родството во Христе, духовното единство са били по-важни от роднинството по кръв. Именно затова, по думите на Ф.М. Достоевски в Русия се разгръща „движение, почти безпримерно за другите народи със своята всеотдайност и безкористност, с благоговейната си религиозна жажда да страдаш в името на праведното дело“. Руският воин идва на Балканите, за да освободи братята си по вяра, следвайки завета: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели”.
Не е възможно да се разбере смисъла на онази война, величието на подвига на руските воини и всенародната подкрепа на националноосвободителната борба на Балканите, ако не ги погледнем през православната оптика. Ръководейки се от принципите на рационализма, атеизма и „здравомислието“, няма как да обясним защо, по думите на Ф. М. Достоевски,
за Европа на първо място винаги е изгодата, а за Русия – жертвата
Секуларният мироглед или просто отхвърля всички феномени от духовен порядък, или ги провъзгласява за архаични, за митологеми, илюзии и т. н. Няма рационално обяснение и за факта, че за своя първостепенна задача в освободена България руските власти са смятали възстановяването на разрушените храмове и построяването на нови.
През юли 1878 г. П.В. Алабин отбелязва, че голяма част от оцелелите храмове са в окаяно състояние и нямат „подобаващ за Божи храм вид“.
Известно е, че идеята за построяването на Руски посолски храм в София възниква веднага след победоносното завършване на освободителната Руско-турска война от 1877–1878 година. На 7 юли 1879 г. между Руската империя и България са установени дипломатически отношения, в София е създадена и започва работа руска дипломатическа мисия, а русите имат непоклатимо правило – да започват жизнеустройството си с градеж на храм.
За православния човек самата поява на Руската църква в София е символична. Тя е изградена на мястото на разрушена джамия: така върху развалините на рухналата под ударите на руското оръжие твърдина на османското робство се възражда за нов живот православна България. Руските власти поставят пред архитекти и художници изискването църквата „да бъде в родствената нам страна достоен паметник на руското изкуство, отговарящ на значението, което има тук руското име и всичко, свързано с него“. Църквата се изгражда по указ на руския император с пари от руската хазна и с пожертвования на руси и българи, по проект на руския академик М.Т. Преображенски от руския архитект А.Н. Смирнов, изографисана е от руски художници под ръководството на В.Т.Перминов.
В центъра на София, където от дванайсет великолепни православни храма са оцелели едва две малки църквици, се появява чудесен петкуполен храм в стира на московските храмове от 17 век. Руската църква се превръща не само в украшение на българската столица, но и в напомняне за приоритета на духовното –
Без Бог няма път наникъде
Император Александър II е подчертавал: „по Източния въпрос наша първа грижа трябва да бъде Светата църква.“ Правителството на Русия отделя специално внимание на възраждането на Българската църква и укрепването на авторитета й сред българското общество.
Многовековното робско положение на българите в Османската империя е обричало православните на борба за оцеляване, обезкървила Българската църква. Тя била лишена от самостоятелност и превърната в митрополия на Константинополската патриаршия. Българското духовенство е можело да заема само най-низши постове в църковната йерархия, богослужебен език практически навсякъде става гръцкият. Към момента на освобождението на България българското духовенство е малобройно и зле образовано. В някои села десетилетия наред не е имало собствен свещеник. Често българите, особено по-младите, не са разбирали литургията, нито са знаели правилата на богослужението. „Те, горките, почти не знаят как да се прекръстят – отбелязва в записките си един руски полкови свещеник – в църквата не си свалят шапките и фесовете, няма никакъв ред по време на кръстния ход.“
Руските воини, освобождавали България, а също и малобройните пътешественици и учени-слависти са били смаяни, срещайки български свещеници, облечени като всички останали мъже – със сетре, потури, със запасана в пояса кама и пистолети, а отгоре – с расо. Вместо знаме, в бунтовническата Хвърковата чета на легендарния Бенковски е служел голям църковен сребърен кръст. Имало е случаи, когато български четници, преди да тръгнат на бой, целували не Евангелието, а кръстосаните кама и пищов, преиначавали „Символа на вярата“: „Вярвам в единния четник балкански...“
Дългогодишната борба срещу елинизирането на Българската църква поражда неуважително отношение не само към гръцкото духовенство, но и към църквата като цяло: изчезва благоговейното отношение към вярата, към духовните лица, избледнява религиозното съзнание на българите, на преден план излиза не системата на ценностна ориентация, а спазването на традиционните обреди.
Възраждането на Българската църква се усложнява от натиска на катотолицизма и протестантството, от последиците на схизмата, от липсата на общопризнат духовен водач. Нещо повече – Българската църква няма единно ръководство.
След Овобождението с църковните работи в границите на Българското княжество се занимава Светият Синод в София, докато Екзархът се намира в Константинопол, тъй като по-голяма част от българското население все още си остава в състава на Османската империя, а турското правителство не позволява единно църковно управление за всички българи.
Българската църква векове наред е била пазителка на историческата традиция, обединителка на българския народ в борбата му за държавна независимост, но в освободена България, както се оказва, по протестантски образец й е отредена само ролята на ведомство, предназначено да обслужва „държавните интереси“.
Под въздействието на общата духовна криза в Европа
на секуларизацията на общественото съзнание, строителите на нова България късат изцяло или частично с традиционните вярвания и мироглед на своите предци, изразяват пренебрежително отношение към църквата, открито провъзгласяват духовните й ценности и функции за анахронизъм.
Това, че в обществото е изчезнало усещането за неразривната връзка между духовните ориентири на миналото, настоящето и бъдещето, е последица от изгубването и продължителната липса на собствена държавност, династия, от изтребването на националния елит. Налага се представата, че човечеството „неумолимо“ се движи от примитивните „архаични“ епохи към по-високи и съвършени, получават широко разпространение „прогресивните идеи“ за земно благополучно държавно устройство, за необходимост от равняване по Европа.
Българските политически партии и техните лидери не проявяват никакъв интерес към съдбата на църквата, към регулирането на отношенията й с държавата; в най-добрия случай, те признават ролята й на инструмент за обединяване на разкъсаните части от българския народ – та нали границите на Българската църква са по-широки от границите на Българското княжество. Последица на това е сериозната криза в отношенията между църквата и държавата, която се проявява веднага след приключването на мандата на руското Гражданско управление и се проточва десетилетия наред, като ту затихва, ту избухва с нова сила.
Разработените без съгласуване със Св. Синод и Екзархията през 1880 г. „Временни правила за духовното управление на християни, мюсюлмани и евреи“, а след това и на Екзархийския устав от 1883-1895 г., са насочени към поставяне на църквата
под контрола на държавата
Те провъзгласяват принципа за несъборно управление на църквата. По време на Стамболовото правителството нещата стигат дотам, че са предприети открити репресии срещу църквата: през 1888 г. Св. Синод е разгонен и преместен в провинцията, което го лишава от възможността да се събира редовно. Властите безцеремонно се намесват в работата на епархиите, издигат на високи постове удобни за тях владици, саморазправят се с непокорните. Съвременници отбелязват, че българското духовенство се намира в безпрекословно подчинение от светските управници, то не води народа, а самото е водено.
Значително се усилва натискът от страна на католичеството, особено след избирането за княз на България на австрийския офицер Фердинанд Сакскобурготски, който не е обичал православието, женен е за католичка и въпреки конституцията, кръщава първородния си син в католическа вяра, съобщавайки на папа Лъв ХIII, че „се гордее със създаването в България на католическа династия“. Фердинанд започва преговори за приемане на уния с Римската църква. Конфликтът на властта с църквата стига своя апогей. По-голямата част от българските йерарси отказват да споменават в богослуженията си главата на българската държава като инославен, открито се противопоставят срещу прославата на католически светци, срещу извършването на панихиди по католически и протестантски канони; въпреки забраната от страна на властите, те споменават в литургиите си руския Цар Освободител. Властта подлага на репресии най-активните защитници на православието. Така например е заточен в Гложенския манастир Търновският митрополит Климент, произнесъл знаменитите думи: „Ако имаме Православие – има български народ, ако нямаме Православие – няма български народ.“
Положението на църквата утежняват и последиците от схизмата – липсата на пълноценно канонично общуване с църквите-сестри. През 1911 г. комисия от Св. Синод констатира, че Българската църква „живее самотен живот, изолирана от другите православни църкви..., и като последица от това мнозина българи възприемат църквата ни не като Божествено учреждение с чисто духовни задачи, а като светско, национално или политическо учреждение“.
В най-тежкото за Българската църква време, за пръв път след
провъзгласяването на Българската Екзархия
Св. Синод на Руската църква се обръща към главата на Българската църква с молба лично да освети посолския храм в София. Българският Екзарх Йосиф оценява това събитие като крачка към възстановяване на каноничното общуване.
На 11 (24) ноември 1914 година, при огромно струпване на хора, в присъствието на оглавяващия руската мисия А. Савински и дипломати на приятелски спрямо Русия държави, обредът по Великото освещаване на храма извършва митрополит Доростолски и Червенски Василий, заместващ тежко болния глава на Българската църква, българския Екзарх Йосиф I. Негови помощници в тържественото богослужение са протосингелът на Екзарха архимандрит Стефан (впоследствие Митрополит софийски, а през 1945-1948 г. Екзарх български), българският йеромонах Харитон, а също и представители на руското духовенство: настоятелят на храма архимандрит Николай (Дробязгин) и йеромонах Ювеналий. В освещаването участва забележителният хор на Софийския катедрален събор. След Божествената литургия архимандрит Стефан се обръща към събралите се с проникновено слово: „Да живеем в единомислие и любов, в пълно братолюбие и единение.“
Екзарх Йосиф изпраща телеграми на руския император и на Петроградския митрополит Владимир, в които благодари на Руската църква за протегнатата братска ръка и нарича съвместното осветяване на Руския храм в София символ на единение между двете православни църкви. Българската църква открито показва своята вярност към православието, към духовните връзки с Русия.
Архиепископ Серафим
В качеството си на посолски храм Руската църква е просъществувала кратко време – от ноември 1914 до ноември 1915 година. През май 1921 г. настоятел на Руската църква става един от изтъкнатите архиереи и богослови на Руската православна църква. Той съумява да превърне Руската църква в София в център за многобройните руски бежанци, озовали се в България вследствие на крушението на Руската империя и на Гражданската война. От посолски храмът се превръща в енорийска църква на руската емиграция под юрисдикцията на Руската задгранична църква.
Сред духовните чада на архиепископ Серафим има и българи, които са привлечени от Руската църква – за тях това е прекрасна възможност за опознаване на руското православие, руската интелигенция и култура. Неговата архипастирска грижа, любов и отзивчивост са особено привлекателни за българските монаси. Те виждат в негово лице един ревностен защитник на православието, талантлив проповедник. Владика Серафим оставя след себе си многобройни ученици, които се превръщат в негови последователи в борбата за чистота на православието.
Руската църква става образец за богослужебна практика. По споразумение с владика Серафим Българският Синод изпраща там млади дякони, за да придобият необходимите навици, след което те биват ръкополагани за свещеници и назначавани в българските енорийски храмове.
Архиепископ Серафим е първият архиерей, влязъл с благословията на Архиерейския синод на РПЦЗ в евхаристично общение с Българската екзархия в периода на схизмата. По този начин е продължена линията в отношенията на двете църкви, набелязана още по време на освещаването на Руската църква в София. Приносът на владиката за възстановяване на каноничното общуване между двете църкви получава висока оценка от цар Борис III, който го награждава с две високи български държавни награди. За това, че на 28 февруари (13 март) 1945 г. въпросът за отменяне на схизмата благополучно е решен и Българската православна църква встъпва в равноправно канонично общуване с всички поместни православни църкви, голяма заслуга има архиепископ Серафим.
На 10 ноември 1952 година по решение на Св. Синод на РПЦ Руската църква в София става Подворие на Московската Патриаршия в България. По това време Руската и Българската църкви изживяват тежък период на богоборчество и гонения. В България гоненията срещу църквата не са толкова мащабни и жестоки както в СССР, обаче върху религиозното съзнание на българи и руси е нанесен сериозен удар, растат поколения хора, откъснати от традиционните православни ценности, изгубили самоидентификация, неосъзнаващи връзката си с хилядолетната история на своите държави. Разпадането на Съветския съюз и на социалистическата система, крушението на марксистко-ленинската идеология са съпътствани от сериозна духовна криза.
Процесът на дълбоки обществени промени в България след ноември 1989 г. много бързо придоби не само антикомунистическа, но и антируска насоченост. Българският политически елит се обяви за безпрекословно приемане на обществено-икономическия модел на САЩ, ориентира се към влизане в НАТО и Европейския съюз, прие идеологическата ценностна система на Запада. Българската православна църква преживя тежки времена на разкол и политически преследвания, бе подложена на атаки от многобройни секти.
Животът властно налагаше необходимостта за връщане към собствените извори, към отечествената история и култура. Руската църква в София се превръща в обединителен център на руската диаспора. Посещават я емигранти от първата вълна, граждани на бившите съветски републики, заселили се за постоянно в България, служители на руските задгранични представителства и учреждения. Увеличил се е и притокът на българските й енориаши.
Въпреки всички трудности, нашите църкви-сестри твърдо отстояват позицията си. Завръщането към православието е пътят към нашето оцеляване, а национална задача на българи и руси – да пренасят Словото Божие по целия свят. Православната цивилизация е алтернатива на глобализационния англосаксонски модел, разрушаващ християнските ценности. И в Русия, и в България набира сила разбирането, че атаката срещу Православието цели промяна на националната идентичност на православните народи.
През 1919 г. И. А. Бунин пише в своята творба „Окаяни дни“: „Нашите деца, внуците ни няма да са в състояние дори да си представят онази Русия, в която ние някога (т.е. довчера) сме живели, която не ценяхме, не разбирахме – цялата тази мощ, сложност, богатство, щастие“.
Руската църква в София, нейната история ни разказват за онази Русия, която сме изгубили. Това е заветът на великите ни предци да пазим скрепеното с Любов духовно единство на руския и българския народи.
Превод Надя Попова
На 29 и 30 ноември 2014 г. бе чествана 100-годишнината от освещаването на Руската църква в София, носеща името на Свети Николай Мирликийски Чудотворец.
Храмът, изграден на днешния булевард “Цар Освободител”, е един от най-посещаваните в столицата, а в криптата му се намира гробът на архиепископ Серафим. В честването взе участие и Българският патриарх Неофит, а специално по този повод у нас пристигна делегация на Руската православна църква, начело с Екатеринбургския и Верхотурски митрополит Кирил.
Проведена бе и конференция - “Русия-България: образи на духовното единство”, - с участието на видни учени от България, Русия и други православни държави, чийто домакин стана Руският културно-информационен център в София.
На същата тема бе посветена и фотоизложбата в залите на РКИЦ - “Към 100-годишнината от Великото освещение на Николския храм-Подворие в София”. А в храма “Св. София Премъдрост Божия” бе изнесен и празничен концерт с участието на Софийския свещенически хор и хора на Патриаршеското Подворие.
В. „Нова Зора” публикува словото на г-жа Олга Решетникова, доктор на историческите науки, в което се възправят истините за духовното единство между българи и руси, в което се проследява възникването на идеята за изграждане на Руската църква, както и значението на храма „Св. Николай” в София, и превратностите в последните десетилетия на историческата съдба на българския и руския народи.
Зора
