Нова Зора

Основните световни медии  продължават да се фокусират върху финансовата криза, сграбчила еврозоната. Вече е пределно ясно, че ежедневните совалки на министър-председатели и финансови министри от Гърция до Германия започват да се следят все по-внимателно. Основанието е, че в подобен факт се съдържа достатъчно потенциал, който при състоянието на гръцките публични финанси или италианския банков провал, може да разруши еврозоната и да „пришпори” процесите на връщане към глобална рецесия.
На дневен ред излиза очевидният въпрос какво се крие в бъдещето на държави от еврозоната като Германия, Гърция и Италия, ако един ден валутният блок наистина го сполети подобна съдба? Остава само да видим дали този ден ще е следващия месец, следващата година или в някой момент на следващото десетилетие. Съществува известна полемика за това, че няма значение какво ще се случи с еврозоната  в бъдеще, щом днес нейната структура е в процес на значителна промяна, това беше заявено от германския канцлер Ангела Меркел в многобройнита й призиви за бързи промени в договора за еврозоната.
Обаче докато въпросът “А после какво?” започва да се задава все по-често по повод бъдещето на еврозоната, то въпросът, който се задава по-рядко, понеже вероятно не е толкова важен, е какво ще се случи с онази част на Европа, която не принадлежи към еврозоната?
Държавите от тази част на Европа - по-специално Централна и Източна Европа, не се появяват толкова често по първите страници на големите вестници. Въпреки това обаче, това, което се случва там, е точно толкова важно за континента, колкото и онова, което се случва в Западна Европа. Държавите, намиращи се в геополитическата зона между Германия на запад и Русия на изток, добре познават болезнените структурни промени и повтарящите се предизвикателства към икономиките им, както и загубата на политически суверенитет. Страните в този регион от Полша до България и от Литва до Украйна, са се сблъсквали в своята история с промени във валутите си толкова пъти, колкото са променяни и границите им, когато са били обект на геополитически интерес на много по-мощни от тях държави. Само през миналия век същите тези държави са били доминирани или от руснаци и германци, или от Отоманската империя, а в някои случаи и от трите.
Всички споменати по-горе са европейски държави, които имат много ясно, а от неотдавна и много добре оформено чувство за история. Те много добре разбират, че няма гаранции, че трансевропейските институции ще съществуват перманентно и че еврозоната и Европейският съюз ще бъдат вечни. Но това в никакъв случай не предвещава края на историята, а е нещо, което повечето граждани на Централна и Източна Европа много добре съзнават, без значение дали го признават или не.
Това обаче няма как да не ни върне на въпроса какво бъдеще очаква тази част на Европа? Каквото и да е това бъдеще, Европа се променя, а с това и възгледите и очакванията на държавите, ограничени в пространството между Германия и Русия.
От една страна, тези държави виждат потенциал, който може да причини рухването на днешната европейска структура и свързаните с него рискове. От друга страна, те виждат възраждащата се и възкръсваща Русия, която очевидно възнамерява да създаде отново държавна структура като тази от времето на “студената война”, факт, който носи съществени рискове за държавите от Централна и Източна Европа.
Една от възможните последици при такива тенденции е разделянето на Европа.
Вече се води разговор за еврозона, разделена на два пласта - Север, като сърцевина на ЕС, и Юг - като негова периферия.
Подобни деления могат да бъдат материализирани по същия начин и в Централна и Източна Европа. Дори може да се каже, че в известна степен те вече са започнали. Регионални групи като Вишеградската четворка, Севернобалтийската група, както и планираният от Русия Евразийски съюз - всички в момента в процес на възникване, - могат да се оформят като мощни геополитически центрове, които да разцепят Евросъюза за в бъдеще. В очите на държавите от Централна и Източна Европа евентуалното обвързване към една от тези групировки би било рисково и далеч от идеалното решение. Геополитиката обаче ни учи да планираме геополитическите си ходове според очакваните реалности, а не да вземаме решения, които по нашите представи биха били идеални.
Превод Енчо ЕНЕВ
(по данни от агенция “Стратфор”, 22.11.2011 г.)