• УНИЖЕНИЕ НА ПОБЕДЕНИТЕ
През последните седмици коментарите в публичното пространство са свързани с изразената от руския премиер идея за създаването на Евроазийски съюз (ЕАС). Вероятно е имало и такова изречение, в което става въпрос и за присъединяването на България към него. По утвърдена традиция у нас, през последните 20 години, идеята се представя като предложение (или желание на Русия) към България за включването й към него. Започнаха упорити дебати, даваха се определения за имперската същност на СССР, на Русия, за по-големите благини, които ни давал Западът... В статията си искам да напомня същността на договорите на същия този Запад по отношение на България и на Балканите като цяло. Въпреки че на места отразявам традиционното обидно отношение към всички балканци, няма да се спирам подробно на този въпрос, който си има своята история с многобройни факти през последните няколко века... Тук става въпрос само за начина, съдържанието и двойния стандарт при налагането на поредните мирни договори.
През късните ноемврийски дни българската общественост би трябвало да отбележи едно събитие, което е свързано с политическото унижение на българската държава в нейната най-нова история. Наложените санкции от малките и големите победители в Първата световна война, потвърждават старата горчива максима „горко на победените”.
Ньойският договор от 27 ноември 1919 г. е един от четирите договора, който начертава следвоенните граници в региона. За разлика от другите три договора той може да се определи като най-балканския, защото определя бъдещето на победена България и нейните съседи през междувоенния период. Връщайки се към онези есенни дни преди повече от 90 години, що се отнася до наложените санкции и последиците от тях за българския народ, можем да открием много аналогични моменти или насоки със събитията от края на 20 в.. В случая имам предвид политиката на еднополюсния модел (на победителите), както и влиянието й върху съдбите на народите. Всички тези действия, облечени в морални одежди, обещаващи справедливост и по-добър живот дори и за победените (спомнете си 14-те точки на Уилсън), Фридрих Втори ги определя като измислена необходимост “за прикриване на мошеничеството, лъжата и подлостта на упражняващите власт”.
Без да търся нарочни прилики, ще се опитам съвсем накратко да очертая общото за България и Балканите през онези следвоенни години и времето след разпадането на двуполюсния модел в края на 20 в. Главната роля в разглежданите събития, по стечение на обстоятелствата, се пада на западните държави, като повечето от тях са в ролята на победители, както тогава, така и в наши дни.
Първата световна война е сблъсък между два блока, преследващи своите геополитически (икономически и териториални) интереси. След нейния край се установява еднополюсен (без първоначален заряд на определена идеология) модел на управление. Подобен модел на управление имаме и след края на „студената война”, или след разпадането на Източния блок. Той обаче се различава по крайното политизиране на своята еднополярност. Разлика няма в отношението към победените държави. И при двата сблъсъка България се оказва на страната на губещите в „горещата” и съответно в „студената” война. Санкциите към победените държави и в двата случая са идентични: икономически, териториални и военни. От гледна точка на заявената в наши дни необходимост от демократични промени в страните от разпадналия се вече Източен блок, подобни санкции не би трябвало да съществуват, тъй като основният призив и залегналата в него идея е „премахването на тоталитарната система на управление и създаването на многопартийна система”. На теория и на практика това означава промяна на конституцията, на нейния чл. 1, както и стана с въвеждането на многопартийността при законодателната и изпълнителната власт. Последвалите промени в целия жизнен организъм на държавата много приличат на налагането на санкции на победените, както се случва след края на всяка война.
Раздържавяването, приватизацията, външната финансова намеса като цяло за Балканите се доближават до икономическите санкции след Първата световна война. Тогавашната анексия на територия, днес, след края на „студената война”, се прояви като промяна на съществувалите до 1990 г. граници. Основен повод за това станаха стимулирани отвън междуетнически, междунационални и религиозни противоречия на Балканите. Примерите са много и са свързани с всички държави от Източния блок, от разпадането на СССР до раздробяването на Югославия.
Любопитно е отношението на Запада към балканските държави в навечерието и по време на поредната Парижка мирна конференция. За много хора в Париж „Балканите са непонятни... и само вманиачени учени се отдават на изучаването на региона”, който е заплаха за Европа (1). Авторката, която е правнучка на Лойд Джорд, съвсем не е безпристрастна в своята позиция, като напълно се доверява на преценката на хърватина и католика А. Трумбич, за когото сърбите са „полуцивилизовани, балкански хибрид между славяни и турци” (2). За западните наблюдатели Румъния е „култивирана светска държава” и френско протеже в политиката, но пък иронията им спрямо техните съюзници е убийствена. За тях румънските офицери са с „нарисувани лица, които се утешават с проститутки, или един с друг”. (3) Спрямо българите отношението им през 1919 г., е като към „неблагонадеждни разбойници”, чиито граници на държавата им трябва да бъдат намалени. По отношение на народопсихологията ни, на Запад ни сравняват с шотландците: „мрачни, трудолюбиви, пестеливи и мълчаливи, всеизвестни с ината си”. (4)
Победената след Първата световна война България има и своите защитници при изготвянето на мирните договори, но техните аргументи не издържат срещу исканите от победителите санкции. Според един от тях, изтъкнатият френски общественик, юрист, председател на Международната организация за социален напредък Жюстен Годар, “...България е жестоко ампутирана от Ньойския договор, а откъсването на живи части от нейната плът е грубо нарушаване на свещения принцип за самоопределението на народите. Не се държи сметка за най-елементарните основи върху които може да се изгради мир на Балканите”. Тази негова позиция е подкрепена от Леон Ламуш. (5) Зад идеята за защита на българските национални интереси застава и председателят на Балканския комитет в Лондон Едуард Бойл. И според него “незадоволителното разрешаване на народностните въпроси на Балканите създава неспокойно и несигурно политическо положение, което застрашава мира”.
Българското правителство също реагира срещу многобройните нападки и претенции от страна на своите съседи-победители. На 29 май 1919 г. то изпраща нота до представителите на Антантата и писмо до Ж. Клемансо, в което се настоява за повече информация по балканските въпроси, както и провеждането на плебисцит при вземането на решение относно съдбата на българските територии към които имат претенции Румъния, Кралството на сърби, хървати и словенци (КСХС) и Гърция. (6) Въпреки правителствената политика и защитата на българската кауза от известни интелектуалци, на страната ни е наложен такъв диктат, който устройва великите сили победители и задоволява интересите на нашите съседи - малките сили победители.
Разорителните икономически и военни условия предизвикват възмущение сред българския интелектуален елит. Отбелязвайки 10-ата годишнина от подписването на договора, Г. П. Генов възкликва: “Вместо гарантирането на свободен политически и икономически живот за страната, България се вижда осъдена на политическо и стопанско поробване. Още когато духът на Клемансо господстваше в Париж, българското Народно събрание не се поколеба да каже истината пред очите на целия свят, че българският народ се поробва вътре в държавата си, че българският народ се поробва и вън от държавата си. В България той се поробва стопански, като му се налагат невъзможни задължения” (7). Не е подминат и другият важен въпрос, свързан със сигурността на страната и армията, която трябва да я осигурява. Наистина, тогава няма НАТО и европейски въоръжени сили, но е имало Малка антанта, в която от три държави двете са балкански. По-късно (през 1934 г.) е създаден и Балканският пакт, в който България не влиза, защото отказва да признае трайността (т.е. да се откаже и от мирна ревизия) на следвоенните граници. Разоръжени, разбира се, са само победените държави. Във връзка с това, на страниците на същото списание Г. П. Генов отбелязва: “Мирните договори заповядаха разоръжаване на победените. Те ще се разоръжат, за да се подготви – казват договорите – общото разоръжаване. От десет години победените са разоръжени и чакат да се изпълни втората точка от договорите – да последва и общо разоръжаване.Французите обаче казват: Да, като поддържаме нашето въоръжение, ние поддържаме мира в Европа, защото заставяме размирниците да стоят мирно” (8).
Връщайки се в наши дни, в края на 20 в., забелязваме прилика, свързана с отношението към Балканите от страна на победилия Запад. Както тогава, така и сега има малки балкански победители - протежета на победилите велики сили. Като цяло отношението на Запада към Балканите в края на 20 и началото на 21 в. е негативно. Сходни са и констатациите при демонстрираното отношение към региона. Хенри Кисинджър споделя в своята „Дипломацията” за времето около и след Първата световна война: „Европейските народи са си позволили да се превърнат в пленници на безразсъдни балкански протежета” и „наместо да се опитат да обуздаят тези народи, обладани от буйни страсти и с ограничено чувство за глобална отговорност, те позволяват да бъдат увлечени от параноята, че размирните им партньори могат да преминат на противниковата страна, ако не се изпълнят исканията им” (9).
Друг автор предсказващ (или по-скоро подготвящ общественото мнение за) „сблъсъка между цивилизациите”, Самюъл Хънтингтън, изключва Балканите от границите на европейската цивилизация. Нещо повече, той налага религиозния принцип при определянето на цивилизационните граници, който по-късно е в основата при разделянето на втора Югославия. Мнението му, че „идентифицирането на Европа със западното християнство предлага ясен критерий за приемането на нови членове в западните организации” е като добра дефиниция в тази насока. (10)
следва
