Или сага за силата и интереса
Конвенцията от Монтрьо за режима на преминаване през Проливите е подписана на 20 юли 1936 г. и е влязла в сила на 9 ноември 1936 г. Интересно е, че конференцията в Монтрьо е свикана след дипломатическа нота, изпратена през април 1935 г. от турското Министерство на външните работи, начело с Тевфик Рющю Арас, до страните, подписали Лозанския договор от 1923 г. Както е известно, той наложил принципа на напълно свободно корабоплаване през Проливите, а Турция настоявала за свой контрол над тях и за правото да възстанови укрепленията на Дарданелите.
След кризата с Абисиния (1934-1935 г.) Турция се притеснявала и от това, че Италия ще използва свободния достъп до Проливите, за да увеличи своето влияние в Анадола. По това време тя била заела намиращите се на запад от турския бряг в Егея острови Родос, Лерос и Кос, където дори изградила укрепления. Към тези съображения се добавил и фактът, че Германия отхвърлила Версайския договор, докато светът вървял към разоръжаване. При това положение от само себе си изчезнала единствената гаранция срещу тоталната несигурност на Проливите. Механизмът на колективните гаранции се оказал твърде тромав и неефективен.
Важно е да се отбележи, че на конференцията в Монтрьо не са присъствали две сили: главната виновница за нейното свикване – Италия (отказала да участва) и САЩ, които не благоволили да изпратят дори наблюдател.
Турция, Обединеното кралство и СССР излезли със своя мрежа от предложения, ориентирани към защита на техните собствени интереси. Британците били за продължаване на рестриктивния подход и запазване на надзора на Международната морска комисия, като същевременно се стремели да не допуснат Турция да се съюзи, или да попадне под влиянието на Хитлер и Мусолини. Те и французите предпочитали Турция да остане неутрална или ориентирана към Съюзниците при евентуален конфликт със силите на Оста. Другата грижа на Великобритания била да не допусне излизането на съветския флот в Средиземно море, смятано за британска сфера на влияние, където би могъл да застраши жизнено важните пътища към Египет, Индия и Далечния изток. Турците се стремели към по-либерален режим, който обаче да преутвърди техния контрол над Проливите. СССР предлагал режим, гарантиращ абсолютната свобода на преминаването през Черноморските проливи. Накрая британците отстъпили от някои свои претенции, а СССР постигнал освобождаването на черноморските държави от някои военни ограничения, налагани на нечерноморските страни.
Конвенцията била ратифицирана от всички участници в конференцията, с изключение на Германия, която не била подписала Лозанския договор, а Япония я ратифицирала с резерви.
В крайна сметка Конвенцията е отражение на международната обстановка в навечерието на Втората световна война. Тя съдържа 29 члена, 4 приложения и 1 протокол.
Членове 2-7 разглеждат преминаването на търговските кораби, при което ключов принцип е свободата на преминаване през Проливите.
Членове 8-22 разглеждат преминаването на военни кораби.
Премахната е Международната комисия за Проливите и на турските военни се разрешава да поемат контрола над тях и да укрепят отново Дарданелите. Турция е упълномощена също така да затваря във военно време Проливите за всички чужди военни кораби, или когато е заплашена с агресия. Тя може да отказва и преминаването на търговските кораби на страни, намиращи се в състояние на война с нея.
Наложени са специфични ограничения за вида военни кораби, на които е разрешено да преминават: военните кораби на нечерноморските държави, които преминават през Проливите, да бъдат с водоизместимост до 15 000 т, или да бъдат не повече от 9 на брой, но с общ тонаж не повече от 30 000 тона. Конвенцията не забранява изрично преминаването на самолетоносачи през Проливите, но ограничението за тонажа съгласно чл. 14 за нечерноморските страни осуетява присъствието на модерни самолетоносачи, без да се наруши Конвенцията. Съгласно други условия на Конвенцията и при съблюдаване на ограниченията за тонажа според чл.14., черноморските страни могат да транзитират през Проливите авионосни крайцери.
Съгласно чл. 11, на черноморските държави е разрешено да транзитират през Проливите и т.нар. основни кораби с всякакъв тонаж, но приложение II специално изключва от дефиницията „основни кораби” самолетоносачите, като ги свежда до такива, които са предназначени да носят и обслужват по море авиация. По-специално, тя изключва други кораби, които само могат да обслужват авиацията. Ето защо когато СССР проектира своите самолетоносачи „Киев” и „Адмирал Кузнецов” за изпълнение на роли, различни от обслужването на авиацията, той ги представяше като „авионосни крайцери”, които съгласно Конвенцията можеше да прекарва през Проливите. В същото време тя забранява достъпа на самолетоносачите на НАТО, необхванати от освобождаванията в чл.11.
Според чл. 12, на черноморските държави е разрешено да транзитират през Проливите и подводници, докато съдовете бъдат построени, купени или изпратени на ремонт извън Черно море.
На практика най-малко рестриктивните условия за черноморските държави са договорени като отстъпки на СССР - единствената черноморска страна освен Турция, която имаше значителен брой „основни кораби” и подводници. Конвенцията гарантираше, че външни сили няма да могат да използват Проливите, за да заплашват СССР. По време на Втората световна война това попречи на държавите от Оста да транзитират през Проливите военноморски сили, за да атакуват СССР. Затова силите от Оста се опираха само на малки съдове, превозвани по железопътната и каналната мрежи. Тайното им прехвърляне през Проливите доведе до търкания между съюзниците от антихитлеристката коалиция и Турция. След многократните протести от Москва и Лондон, от юли 1944 г. турското правителство забрани преминаването през Проливите на „подозрителни” кораби на Оста.
С някои поправки, не без спорове, Конвенцията остава в сила и днес. В началото на 1939 г. Сталин се опитал да постави отново въпроса за режима и контрола над Проливите, предлагайки съвместен съветско-турски контрол. СССР повдигнал въпроса и през 1945-1946 г., когато на една конференция, изключваща мнозинството от подписалите Конвенцията от Монтрьо, поискал нейната ревизия. Както и постоянно военно присъствие и съвместен контрол над Проливите. Турция отхвърля това категорично.
В течение на няколко години след Втората световна война СССР използваше ограниченията за чуждите военни кораби, като постоянно държеше в Проливите един от своите кораби и блокираше възможността друга страна, освен Турция, да прехвърля военни кораби през тях. СССР поиска дори пълна ревизия на Конвенцията от Монтрьо, което доведе до кризата с Проливите от 1946 г. След това Турция заряза политиката на неутралитет, през 1947 г. стана бенефициент на американска военна и икономическа помощ, а през 1952 г. заедно с Гърция влезе в НАТО, създадено през 1949 г.
През 60-те години САЩ изпратиха през Проливите военни кораби с 305-мм ракети ASROC, но на съветските припомняния, че Конвенцията забранява преминаването през Проливите на чужди военни кораби с оръдия над 9 инча (203 мм), Турция отговори, че ракетите не били оръдия. И че когато се подписвала Конвенцията от Монтрьо такива оръжия още не са съществували, поради което ограничението за калибъра не се отнасяло за тях. Типично ориенталско измъкване...
През април 1982 г. Конвенцията е поправена така, че Турция да получи правото да затваря Проливите по свое усмотрение в мирно и във военно време. През ноември 1994 г. влезе в сила Конвенцията по морско право на ООН (UNCLOS) и това породи призиви Конвенцията от Монтрьо да бъде ревизирана, за да бъде съвместима с UNCLOS, която регулира Проливите, използвани за международна навигация. Турция обаче отказа да подпише UNCLOS и Конвенцията от Монтрьо остана в сила без по-нататъшни поправки.
Напоследък важна грижа стана сигурността на преминаващите през Проливите съдове, защото неимоверно много нарасна обемът на трафика: от 4900 съда през 1934 г., на 49 304 съда през 1998 г. Нараснаха и безпокойствата за опазването на природната среда и обществената безопасност, застрашени сериозно от морските инциденти в пролива Босфор, който разполовява мегаполиса Истанбул. Конвенцията обаче не предвижда нищо в тази насока.
През 1994 г. турското правителство прие нови „Регулации на морския трафик за турските Проливи и района на Мраморно море”, въвеждащи нов регулационен режим с цел осигуряване на безопасността на корабоплаването, живота и собствеността на крайбрежните жители и защитата на околната среда в региона. Но всичко това, без нарушаване на принципа за свободно преминаване. Въпреки възраженията на Русия, Гърция, Кипър, Румъния, Украйна и България, новите регулации бяха одобрени от Международната морска организация с аргумента, че не ощетяват „правата на всеки кораб, който използва Проливите съгласно международното право”. Пак това „международно право”, което се оказва въпрос на гледна точка, интерес и тълкувание.
През 1998 г. Регулациите бяха ревизирани за да се отчетат и руските притеснения.
Игрите с Конвенцията от Монтрьо са само едно от доказателствата за условността на международното право. За жалост, то си остава правото на по-силния и по-добре въоръжения. Според западните критерии за демокрация, в Китай и Северна Корея има комунистическа диктатура, но никой не ги напада за да „смени режима”. Понеже могат да отговорят с ракетно-ядрени аргументи. Русия също може да превърне САЩ в радиоактивна пепел, поради което ще бъде критикувана, плашена със санкции, заобикаляна с марионетни държави и натовски бази. Но много ще умуват в Белия дом дали да прибегнат до препоръката на Сара Пейлин: „Господин президент, хвърлете една атомна бомба върху Русия!”
