Казват, че историята, тази стара блудница, имала навика да се успива в леглата на временните победители. А лъжата това и чакала, тя хуквала от ухо на ухо, и когато усмихната и тържествуваща достигала почти до края на света, историята разтърквала очи и се сещала да прати истината да я настигне.
Мисля, че в тази зала ние всички сме свидетели на нейното късно събуждане. И отивайки по-далече, бих добавил, че нямаме особени заслуги за това.Разбира се, днес има повод да го признаем. Стогодишнината на Тодор Живков е един добър повод. Но по-важна според мен е причината. А тя е дълбока, настоятелна и неотложна причина. Това е потребността да мислим политически за днешния и утрешния ден на България; да свързваме разкъсаните нишки на времето и националния живот; да прекрачваме разломите на противостояния и противоборства, които унищожават националната енергия; да търсим отговори и решения на неотложните въпроси и задачи.
За нас, в „Нова Зора”, българската история винаги е била единна и неделима. И ние сме я възприемали винаги като израз на живия, пълнокръвен човешки живот, разгърнат във времето и осветен от смисъла. И ако днес сме организатори на тази конференция, то е защото съзнаваме, че делото на Тодор Живков е равно и неотделимо от колективното дело на народа, на българската нация във върховите етапи на развитието на България през 20 век.
Че Тодор Живков и народът са заедно живецът и двигателят на най-грандиозния модернизационен проект в 1300-годишния живот на България, ведно с всичко хубаво и не съвсем хубаво; наред с всичко спорно и безспорно. И в истинската, в дългата народна памет, която не се поддава на изтриване и пренаписване, премълчаването на това българско дело отеква като предателство към труда, вярата и усилията на милиони българи; към саможертвата на мъчениците на социалната кауза; към вярата на мечтателите и борците за един по-справедлив свят.
Ние сме уверени, че историческото безвремие, в което е затънала България, може да бъде прекратено само със силата на изказаната истина. Истината, която е неизменно валидна както за миналото, така и за настоящето и особено за бъдещето. В този смисъл България има нужда от истината за Живков и неговия век - така, както има нужда от истината за себе си, за днешната безпътица, упадък и безвремие и за пътищата за излизане от този кошмар.
Днес Отечеството ни преживява тежки времена. То - както често сме повтаряли в “Нова Зора” - няма нито надеждни съюзници, нито верни приятели. Един след друг пред очите ни се пукат пропагандните балони на самозаблудата и умишлената лъжа и става ясно, че нито Европа ще ни храни, нито НАТО ще ни брани; че ако искаме да потърсим и намерим опора в бъдещето, то трябва първо, да бъдем достойни синове на България, да бъдем приятели на самите себе си. Трябва да съберем разпиляната, макар и остатъчна национална енергия, и както би казал Ботев, да излезем на борба със стихиите.
Ето защо ние в „Нова Зора” твърдим, че 100-годишнината на Тодор Живков е добър повод за това.
Разбира се, поводите идват и отминават, но истинските причини бият камбаните на епохата и техният тревожен и настоятелен глас става все по-властен и по-неотложен. Така, както настоятелен и неотложен е фактът за натрупаните лъжи в душите и умовете на младите поколения за България от времето на социализма, и за делото на Тодор Живков за добруването на нашия народ. Защото каквито и лъжи да говорят платените клакьори на властта, днес вселената на българската горест единствено се разширява.
След разгрома на модерното земеделие и животновъдство, след унищожението на огромната промишлена база и постигането на фактическа деиндустриализация, след престъпното убийство на българския индустриален интелект последваха погромът над националната сигурност в лицето на българската армия и т. нар. реформи в здравеопазването, науката и образованието. Нима някой е сляп за действащия геноцидно-изтребителен модел върху народа ни? И как никой не се трогва и замисля за неговото измиране? И нима някога в своята история България е закривала болници и училища? Кога българската наука е била поставяна на колене, както сега се постъпва с БАН? Не държава на духа, а държава на най-високата смъртност и поголовна мизерия, на най-голямата бедност в Европа е България – днес, в епохата на властващия технотронен фашизъм. И големият въпрос е: ще съумее ли нацията да излъчи личности и сили, способни да поведат народа към държавно обновление и национално възраждане. Ще съумее ли да концентрира националната енергия в Единен народен фронт, за да потърси своето място България в проверени от историята съюзи и приятелства?
Ние, българите, сме притежатели на уникален трагичен и героичен опит, придобит на неизразимо висока цена през вековете. Народът ни пази в душите си неутолимата жажда за справедливост, способна да въплъти в себе си несъвършената земна реалност и надсветовните идеали на вярата и човешкото братство.
Ето затова е необходимо да не бъдат премълчавани и делото, и опитът на българското общество, нека още веднъж подчертая – от времето, от века на Живков.
Ние, в „Нова Зора”, ясно заявяваме, че не поставяме в скоби социалистическия период в българската история, както се опитват да вменят в ума на новите поколения т. нар. демократи. Нима е недемократично да твърдиш, че историята се е състояла?! Нали това е национален опит? Нашата патриотична задача е не да зачеркваме този опит, не да го отричаме, а да се стремим от миналото да вземем не пепелта, а жаравата, както са постъпвали други, по-мъдри от нас. Още повече че нашият идеал е силна българска държава с мощен социален вектор на развитие. Такава държава в други условия, в друг времеви интервал, бе държавата на Тодор Живков, в която за първи път в 1300-годишната история на България, през 25 години от неговото управление, народът ни се хранеше нормално, спокойно създаваше материални блага и духовни ценности.
За постиженията през този период, които характеризираха България като световна държава с реално участие в международното разделение на труда в областта на земеделие и животновъдство, на промишленост, машиностроене и индустриално производство, аз няма да говоря. Макар че злостните изопачавания на истината, умишленото премълчаване на успехите на България по времето на Тодор Живков въпият за отговор и порицание.
Щрихи към образа на това време сигурно ще прибавят участниците в тази конференция. Ще си послужа обаче с думите на самия Тодор Живков, казани и записани от мен на 11 септември 1996 г. в дома му на ул. „Секвоя” 20.
Когато ме разпитваше откъде идва този мощен порив на патриотизъм в страниците на „Нова Зора”, аз му разказвах, че освен по родова линия, като локомотивен машинист, макар и нелюбим на факторите на властта в неговото време, най-много съм обичал да чета т. нар. натурен лист на влака, известен на железничарите като форма 2-21. И му обяснявах, че в нея се описва товара на вагоните. Тогава съм изпитвал най-голяма гордост, че съм българин, защото всичко това бе произведено в България.
Той ме слушаше, клатеше глава и после добави: „Абе, това дето го построихме, те не могат и да го боядисат”.
За боядисване - не успяха. Не се и канеха дори. Но тази България, която постигна обем на икономиката си колкото 11 икономики на Царство България, тези, които го заместиха, разпродадоха, окрадоха и разпиляха. Тази България, която достигна 103 пъти увеличение на промишленото производство спрямо същото през Царство България; която произвеждаше 10 млн. тона зърнени храни и имаше обем на общия износ, по-голям, отколкото износа на Гърция и Турция, взети заедно – именно тази България те озлочестиха. Те предадоха на разтерзание народа ни. На него му остана още едно-едничко богатство, един ненадминат световен рекорд: дома на българина!
България излезе от социализма с невиждан и нечуван за т. нар. благоденстващи народи актив - 93 % от българите имаха собствени жилища, а 29 % от тях имаха и втори имот! Това е най-изобличаващият пример на малка социалистическа България пред целия всекапиталистически свят. И ако има нещо, с което този свят не може да се примири, това е именно последната крепост на българина и българщината – притежанието на собствено жилище.
Не чувате ли понякога, макар и в съня си, как над хули и отрицания гърми неговият сардоничен смях: „бе много лош бил социализъма, и Тодор Живков бил лош човек... строили, строили... Ха-ха-ха.”
Моля почитаемото събрание да ме извини за неумелата артистичност, която се опитах да демонстрирам. Знам, че за повторение и подражателство не може и дума да става. Но бих желал да обърна внимание на политици и властници, на коментатори, критикари и отрицатели, когато с казашки замах разсичат единното време на българската нация и държава, да са уверени, че като основание поне имат правото да заявят, че са работили за България и своя народ така, както Тодор Живков е работил за България и народа. „Винаги съм страдал – пише той, - от жестокостите и несправедливостите, които историческата съдба е отреждала за моето отечество. Затова работих всеотдайно за неговото извисяване, за защита на интересите му, за укрепване на авторитета му зад граница. Аз, Тодор Живков, използвах цялата власт, която имах, за добруването на своя народ. Аз съм човек от народа, син съм на българския народ и се гордея с кръвната си връзка с българското работничество, с преклонението си пред труда на българския селянин и интелектуалец. Гордея се със своята проста човешка обич към България. И обърнат към бъдещето на страната ни, аз заявявам тревогата си за нейните млади поколения, застанали пред изпитанията на времето. Знайте, млади сили на България, че вашите бащи и деди не ви подготвяха такова бъдеще, те не бяха и не са светци, но опазиха и сътвориха една България, с която можете да се гордеете, че е била, че я е имало”.
Уважаеми приятели,
Съратници и другари на Тодор Живков,
Уважаемо семейство,
Дами и господа,
Ние назовахме темата на тази конференция „Жив пред българската история”, идентично със заглавието на поредицата на Чавдар Добрев, която тече от няколко броя на страниците на вестник „Нова Зора”. За мнозина може би това название е дръзко и предпоставено. Или най-малкото нефокусирано. Защото става дума и за историята, която е прието да бъде населявана от хора, преселени в един по-добър свят, и е реч за възможността чрез делата и сътвореното от Тодор Живков и българския народ да го поставим редом с нас, живите.
И ако сме умни, да почерпим мъдрост и от неговите постижения, и от неговите грешки в името на България.
Такава участ според мен имат малцина избраници, целунати от съдбата и обикнати от историята.
Както вече споменах, ние нямаме особена заслуга за нейното късно събуждане. Но историята разтърква очи и вече пришпорва истината, която, сигурен съм, ще настигне лъжата. И лъжата знае това. И се страхува.
Затова ми се иска нашата конференция да не се превръща в утро на спомените за този особено забележителен наш сънародник, и още по-малко в гражданска панихида за упокой на политическата му душа.
Ние, в „Нова Зора”, винаги сме разбирали нашата длъжност и отговорност пред Отечеството като стремеж да даваме кураж на истината и така да обезсърчаваме лъжата.
Нека и днес да постъпим така, заедно да дадем кураж на истината.
Да живее България!
Да живее всяко българско единение, което чрез истината прехвърля мост между миналото и бъдещето на тази земя, дадена ни от Бог за хляб, дом и гроб, на нас, на нашите деца, на внуците ни, на внуците на техните внуци.
Нине и присно и во веки веков!
Амин!
