ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ БР. 26
Специалистът по международни отношения проф. Адам Робертс констатира загубата на водещата роля на САЩ в сегашната система на световното устройство. На въпроса кой ще бъде техен наследник, той дава напълно очевиден отговор: никой.
Ако трябва да сме по-точни, ние още не сме влезли в периода на междуцарствие, а само сме се приближили до него и всичко, което става сега в световната политика, е агонията на умиращия цезар - САЩ.
Истинското навлизане в interregnum ще стане с окончателната загуба на ролята на световен хегемон - САЩ, и отмяната на „еднополюсния момент”. Именно тук възниква опасността, че в периода на междувластие и последователна реализация на етапите на формиране на многополюсно мироустройство ще дойде „променливата геометрия” на безполюсността и всичко отново ще се окаже в „тигела” (котела за топене) на глобализацията. Ние сме потопени в кашата на модернизацията (Бауман), чиято главна черта се явява отсъствието на посока на промените, т.е. отсъствие на строго направление, ориентир, който в крайна сметка да ни прави готови да отговорим на внезапните предизвикателства, изплъзващи се от каквито и да е разчети и прогнози. Крахът на СССР стана внезапно, като удар от мълния, и напълно измени картината на историята.
Безполярността, която съдейки по всичко ще настъпи, може да стане необходимата пауза за поемане на въздух, период за възможно пълноцено оформяне на нови идеи и нови модели на световното устройство. Не е възможно да се отрича, че след парадигмалният скок и неизбежното налагане на нова политическа доктрина, ще последва разрушаването на безчислените стари структури, но едва ли ще може в кратки срокове да се създаде яснота в областта на Политическото, както и да се създадат всички необходими условия за възцаряване на новия, многополярния ред.
Безполюсността, междуцарствието в 21 век, това е погребването на покойника цезар и подготовка към възцаряване на нови владетели (в множествено число), т.е., към възникване на полюси, центрове на сила. Безполярността - това е „обезглавяването” на САЩ, но в същото време тя може да се нарече опит на хегемона да съхрани своето влияние посредством саморазсейване, разтваряне. При тези условия е крайно необходимо да не се допуска задържане, да не се засяда в постлибералната среда и да не се приема смирено „съгласуваната безполюсност”. Новите участници са длъжни да оспорят постмодернистката „ненасоченост на промените” и още сега да поемат абсолютната отговорност върху себе си за стратегически решения и действия в областта на политическата практика.
Водещият научен сътрудник на фонда „Нова Америка” Параг Ханна, анализирайки съвременната ситуация и несигурното положение на САЩ, говори за
решаващата роля на дипломацията
върху която трябва да бъде пренесен целият център на тежестта. На усъвършенстваната глобална дипломатическа структура се възлага отговорността за укрепване на американската хегемония. При това той не взема предвид, че дипломатическият език преживява съществено преформатиране в контекста на прехода към многополярност и че този процес е необратим.
Сега не трябва да се говори за диалога между цивилизациите. Диалогът, който се изгражда на съвсем различно ниво, който е извън правилата на диалога между националните държави (т.е извън натрапения западен дискурс), където правомощията за вземане на решения принадлежат на САЩ. Докато не разберем, че битката за световно господство се води не между цивилизациите, а само срещу една-единствена (западната) цивилизация от всички „останали”, които имат само две възможности: 1. Да бъдат на страната на тази цивилизация, 2. да бъдат против нея, отстоявайки правото на собствена независимост и уникалност - ние няма да успеем да формулираме новия дипломатичен език, предназначен за цивилизационния диалог. Да разберат това, трябва преди всичко елитите на цивилизациите, които са отговорни, както утвърждава Александър Дугин, за воденето на този диалог.
Ако „всички останали” се съгласяват с еднополюсния проект, нашата битка е загубена. Ако техният избор бъде радикално различен, ние чакаме „надигането на останалите” (Фарид Закария).
Заслужава да се отбележи, че световноизвестният британски политолог Пол Кенеди изразява своите опасения за появата на идеологически различия между САЩ и Европа, обусловени от взаимното противопоставяне на проектите за световно устройство - на еднополярния или на многополярния. В сегашните условия е необходимо не просто да се разчита на засилване на противоречията между Европа и Америка, но трябва да има готовност за ситуация, породена от разкола между тях - водеща до освобождение на Европа от хегемонисткото влияние на Америка. Русия тук има специална роля.
Въпреки това ние трябва да признаеме, че през последното десетилетие Русия се отдалечи от прякото си предназначение - да бъде мост между Запада и Изтока. Interregnum обаче може да се окаже нашият шанс, шансът да се възстанови тази роля.
Теорията за многополюсния свят може да се счита за точка, от която започва началото на отчитането края на еднополюсния свят, както и навлизане в „постамериканския” период, характерна черта на който ще стане наличието на няколко полюса (субекти на междуцивилизационния диалог) и следващото задължително преодоляване на кризата на идентичност, доколкото в многополюсния свят идентичността придобива цивилизационен характер.
Днешният наш диалог с Европа това е
диалогът на „големите пространства”:
в новата система на международни отношения grossraum става оперативна концепция за многополюсността. (В теорията за „големите пространства” (Grossraum) на немския геополитик Карл Шмит е идеята за големите цивилизационни пространства, които той противопоставя на глобалния либерален англосаксонски универсализъм, основан на концепцията за ролята на „прогреса” като основен и универсален фактор за историческото развитие на всички народи и цивилизации. – Бел. прев.)
Александър Дугин предлага „четириполюсност” или „квадрополюсност” като модел на света, който да включва в себе си четири световни зони.
В първата зона, намираща се под пълния контрол на САЩ, се разполагат две или три „големи пространства”. Две „големи пространства” ние получаваме при обединението на САЩ и Канада, от една страна, и Латинска Америка от друга. Три „големи пространства” могат да възникнат, ако „Ние разделим тези латиноамерикански страни, които са достатъчно интегрирани със САЩ и се намират под пълен техен контрол, и тези, които са склонни към създаване на собствена геополитическа зона, противостояща на САЩ”, както пише Ал. Дугин.
Втората зона е областта на Евро-Африка. Неин полюс безусловно се явява Евросъюзът. Тук откриваме три „големи пространства”: Евросъюз, черна Африка и арабският grossraum.
Третата зона е Евразия, където полюс е Русия (Heartland). Междувременно проф. Дугин показва, че има и редица регионални центрове на властта, а именно: Турция (ако тя избере евразийския път), Иран, Пакистан и Индия. По такъв начин евразийската зона се състои от няколко „големи пространства”: РФ и страните от ОНД представляват руско-евразийският grossraum. Три „големи пространства” са Турция, Иран, Индия и Пакистан. (Хартленд - от английски Heartland - „централна област”, „сърце на земята”, „средна земя”, “ядро на земя” - масивната североизточна част на Евразия, която граничи на юг и на изток от планинските системи, но нейните граници се определят по различен начин от различни изследователи. Геополитическа концепция, изразена от британския географ и професор в Оксфорд Халфорд Макиндер, който я определя като „географска ос на историята- Pivot of History”. - Бел. прев.)
Четвъртата зона - това е Тихоокеанският регион, негов полюс може да стане или Китай (който представлява „голямо пространство”), или Япония - потенциалният grossraum, имайки всички предпоставки за това: икономически, геополитически, технологически и т.н.
Ролята на евразийския полюс в многополюсния модел на света
Въпреки факта, че парадигмалният преход от един модел на световното устройство към друг, някои много убедено наричат приключен въпрос, все пак въпросът още стои: „Ще остане ли светът в днешния еднополярен модел, или светът отдавна се изменя и ние с право вече можем да говорим за настъпване на ерата на многополярността?” Този въпрос продължава да безпокои ума на редица западни политолози. На този въпрос съветникът по геополитическите въпроси и специални операции, влиятелният учен Параг Ханна предлага отговор - триполюсен модел на света, където главните политически участници са три субекта - Евросъюз, САЩ и Китай, които Ханна нарича „империи”. Според него в съответствие с този модел в настоящото време в света могат да се фиксират три паралелно протичащи процеса - американизация, европеизация и китаизация.
Следва
