Днес, след толкова дни на протести, когато вече забравяме справедливите искания от тяхното начало, след като постепенно угасва крехката надежда да чуем верния тон на разбирателството, след четиригодишното очакване за спокоен и искрен диалог без свирки, дюдюкане и обиди, ние искаме да се чуе и нашият глас.
Обръщаме се към онази част от българските граждани, които с лекота се приобщиха към бездумието на тъпаните, към безумието на отрицанието, към призива за хаос... Обръщаме се към младите хора, които подмениха тежките социални въпроси на деня с искания за незабавни политически и управленчески промени, но без да позволяват да бъдат създадени законовите основи за това ...
Защо?
Защо няколко хиляди човека парализират живота на останалите стотици хиляди граждани, като затварят улиците и пътищата към домовете и местоработата им?
Защо омразата, злобата и неуважението към правата на личността станаха единственото средство за изразяване на несъгласието с другите?
Защо без основания и аргументи се ограничават възможностите за действие и съзидание?
Защо се отрича достойнството на създателите на ценности?
Защо „червени боклуци” се превърна в любим лозунг на протеста?
Защо свещеното българското знаме стана символ на отрицанието и презрението?
Защо една част от протестиращите, които възприеха думите за ненужни и ги смениха с ругателството, с доматите и яйцата, надделява над младите хора, жадни за промяна в името на бъдещето си в Родината?
Защо, най-накрая, се прави всичко възможно, за да не бъде потърсена отговорност от тези, които са истинските виновници за участта на страната ни в момента?
Всички искаме животът да стане по-добър – и за нас, и за бъдещите поколения. Всички искаме свобода и справедливост. Но справедливо ли е да се чувстваме свободни, ако ограничаваме свободата на другите?
Здрав разум, а не дива омраза са нужни на България. Не уличната война, а националният мир ще даде възможност на правителството да решава проблемите на българския народ.
Духовността, завещана ни от предците и пазена като най-висше национално достояние, трябва да ни бъде ориентир в днешното противоречиво време.
Писатели, художници, артисти, журналисти, преводачи, композитори, музиканти, архитекти, хора на духа и съзидателния труд! Нашето място днес е и на размирната улица. Но нашият дълг не е да призоваваме към протест със задкулисни режисьори и натрапени от тях искания. Нашият дълг е да призоваваме към диалог, към опазване на човешкото достойнство, към осигуряване на нормален живот на гражданите, на условия за дейност на всички институции и за защитата на свободата на всеки един човек!
Хора, преди да викаме, да помислим. Да си спомним българската мъдрост: преброй до сто...
Не ни трябва диктатура. Нито гражданска война. Нито сблъсъци, които сеят вражда и етническа непоносимост. Трябва ни истината – такава, каквато е. Моралът, за който тъй много се говори, е в това да имаш силата да погледнеш истината в очите. Без подмяна, без празнословие, без розови очила. И да продължиш по пътя си напред, като преодоляваш колосалните трудности, пред които са изправени милиони твои съграждани. А не егоистично да заявяваш „Това не ме засяга“. Моралът най-сетне е и в това, да можеш мъжествено да приемеш вота на другите – такива са правилата на демокрацията. Нали всички заедно избрахме този модел на обществено устройство. А само преди броени дни всеки от нас имаше възможността за свободно волеизявление.
Ние, които създаваме българската култура и искаме тя да е израз на национално достойнство, категорично се противопоставяме на безредиците, на сблъсъците, на унизителните обиди, които пречат на Народното събрание и на правителството да работят и да решават проблемите на народа ни. Ние защитаваме искането за национално разбирателство и граждански мир, за да може да се коват закони и да се решава съдбата ни като народ с вековна история, достойно настояще и по-добро бъдеще.
Българската интелигенция, посветила живота и таланта си на съдбовните обществени проблеми, винаги с тревога и отговорност е приемала мисията си на духовен авангард. За нея не може да има по-справедлива кауза от тази да защитава спокойния и съзидателен ден на хората, да излъчва послания за човечност, обич и диалог.
Нямаме бъдеще като народ, ако позволим омразата да надделее над надеждите ни. Ще позволим ли виковете да заглушат думите, а ругатните да бъдат по-силни от истината? Ще позволим ли на хаоса да надделее над разума? Ще позволим ли да прекършат вярата ни в по-хубавия ден на България!
26юни 2013 г.
София
Федерация на клубовете на социалистите в културата и медиите
