ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ БР. 21
Това е последната част от неголямата студия на Елена Огнянова по повод уникалното изследване на Тодор Коруев „Овньо льо вакал, каматан”. Книгата претърпя две издания и явно ще се стигне и до трети тираж, което е сигурен знак, че четящият българин има нужда не само от „модерна проза”, но и от искрени, панорамни, задълбочени и най-вече умни текстове, които проникват дълбоко в душевността и в битието ни. А какво по-ярко доказателство за величието на българското мироздание от овчарлъка – не само поминък, но и една от прастарите форми на обществено-икономическа организация...
В своята разработка удивителната изследователка на българския фолклор и традиции Елена Огнянова вплита свои наблюдения, опит и живо слово, свързани с професионалната й работа, но се опитва да даде максимално широк контекст на темите, които Тодор Коруев обглежда в книгата си. И така - налице е сложен и увлекателен разказ за нещата от нашия живот – преди и сега, за душевността и вярата на българина, за битието и съдбата на българския народ, преминали в упорит труд и белязани със знака на високия промисъл за род, родина и сполука. И макар че най-често усилията не са адекватни на резултата, отчаянието е било сравнително рядък спътник на силните български мъже и жени, които изграждат въпреки всички изпитания една държава, наречена по-късно Държава на духа. Тази именно държава, и не само в духовното й измерение, но и във физическите и в менталните й параметри, е съдено днес ние да опазим, както са я опазвали предците ни.
Текстът на Елена Огнянова получи множество ласкави оценки, въпреки обема му, а въпросите, които макар и индиректно поражда, чакат отговор от нашия съвременник. Въпреки трудния ни днешен делник, въпреки реалните изпитания!
Надяваме се, че спасителният отговор ще бъде намерен. С нашите общи усилия – на първо място.
Зора
Спомням си, че в началото на 60-те години на миналия век правителството започна да награждава със звания „Герой на социалистическия труд”, „Герой на Народна република България”, „Лауреат на Димитровска награда”, „заслужил” и „народен” деятел и пр. От Хасково беше отличен един овчар – Добри, с „Димитровска награда”. Веднага беше създадена песен за възхвала на този овчар. Не зная кой поет беше написал текста, но мелодията и изпълнението бяха на прочутия по това време народен певец Борис Машалов. Той пееше от душа и сърце песента при всяко участие на правителствени тържества и на концерти. Песента пееше как Добри се грижел за стадото от сутрин до вечер:
„Пасъл го Добри, пасъл го, със росна трева зелена, поил го Добри, поил го, със бистра вода студена...”
Няма да забравя концерта на групата „Наша песен” в село Сливница, Софийско. Преди концертните изпълнения аз говорих за народната песен и с няколко думи представих отделните певци и фолклорната област, чиито песни изпълняваха. Борис Машалов беше много популярен тогава. Представих го пред претъпканата читалищна зала, обрисувах таланта му с всички суперлативиа той изпя емблематичната „Заблеяло е агънце” и взриви публиката. Изпя още две песни, бисираха го и той запя песента за Добри и неговото стадо. Щом изпя стиховете къде, кога и как пасъл стадото и кога го поил с вода, силен мъжки глас прикова публиката и едър, як шоп се изправи и направо започна:
- Борисе, братко! Не се резили с тая песен, па резилиш и управниците, що са наградили Добри бригадир. Ама он като е пасъл овците с росна трева, фанал ги е метил, тежка болест. Изсушават се овците, църнийо дроб се разболее и нема млеко, нема благо месо – направо мор по овците. Ти не си ли от село? Не знаеш ли, че росата заран рано и студената вода са жива, тежка болест за овците? Ама види се, тия що са те наградили за тая песен, са чантаджии и немат представа от деликатната работа на истинскио овчар. А ние, шопето, си знаеме овчарлъко и си пееме е тая песен: Слънце грее, роса не опада, овчар стадо от егрек не дига...! Оти си знае – само да паснат от росната трева, и иди да си биеш главата, какво да спасиш овцете... те тоя овчар е за награда, а не Добри бригадир...”
След тези назидателни думи в Сливница Борис Машалов никога вече не запя тази песен. Дори отиде в радиото и помолил да изпее нов вариант, и повече тази песен не се излъчи в ефира. Оказа се, че в редакция „Народна музика” са получени десетки писма от различни селища на страната, в които критикували текста на песента. Заради сходни мотиви, като тези на човека от публиката...
Споменавам тоя случай, за да подчертая колко е важно овчарят да познава овчарлъка от всички страни. Защото „Ако не знаеш ти, как че учиш другите! Как да ти поверуват хората, като те гледат, оти имаш две леви ръце...”, казваше ми баба Мара Вучева от Княжево, когато се мъчех над един доклад по случай Осми март.
А Тодор Коруев дава забележителни примери за знанието и умението на кехаите, които познавали всяка овца от стадото си. Дори прадядо му Таша Герджиков, тьошак кехая от Долно Райково, седял и наблюдавал овците по време на доене и давал нареждането си за всяка овца, която имала някакъв недостатък...
Овчарите, както и обикновените родопски селяни, са разчитали на знаенето и умението на кехаята, от което зависи добруването в живота им. И това най-добре е казано в песента „Кехайо наша доржаво!” Защото кехаята отговаря за всичко, свързано с овчарския поминък, а оттам - с живота на цялото местно население. Неговата „доржава” има всички необходими длъжности, за да върви овчарството напред и да носи достатъчно приходи. Имало е хора за всички отделни дейности – пашата на стадото през лятото в планината и през зимата в Беломорието, да бъде осигурено място за паша, за доене и предойване на овцете, за стриженето и продаването на вълната, за агненето и разпореждането с агнетата – за продан, за клане, за домазлък, обзавеждане на мандрите с необходимите съдове – ведра за вода и мляко, каци и кожи за съхраняване на сиренето, маслото, изварата и пр.
За нуждите на овчарството, както пише Коруев, са се развивали и доста други битови занаяти – дърводелие, кацарство, бакърджийство, калайджийство, зидарство, терзийство и т.н. На няколко пъти, с особен пиетет авторът споменава, изключително работливите родопски жени, които „без хурка и вретено” не могат да стоят. Жените са способствали за развитие и усъвършенстване на още десетки ръкоделни занаяти, необходими за овчарството и за живота изобщо.
На няколко места в тази статия се опитах да подскажа на читателите значението на народните песни, цитирани в книгата „Овньо льо вакал, каматан...” - естествени и неизменни спътници на народа ни. Те са отразили всичко в живота на родопските овчари и са запазили много жива представа за него. Затова с право може да се каже, че който няма желание да чете, поне нека да има търпение да послуша песни. Не е празен повик „Я се поспрете, та послушайте! Кавал ли свири, мома ли пее!...” И като послушате песента, ще научите, че „турци си мъчат хубава Янка”, да им каже „свекрово тежко имане”...
В заключение, искам да обърна специално внимание на читателите и върху ония страници в книгата на Коруев, които разказват не само за песните, но и за любимите музикални инструменти, с които живеят родопските овчари и как ги стопанисват. В село Момчиловци, като стана дума за песните и свирните, преди две години, вече 83-годишната Величка Керемидчиева, отлична певица, но навремето родителите й не я пуснали в смолянския ансамбъл... „защото бях момиче”. Като се омъжила, по време на венчавката си, усърдно се молила Господ да й даде мъжка рожба, която да пее като нея и да разнася родопската песен.
- Милостивият господ ме дари със син – Димитър, който е голям певец. Неговият син Лазар свири на гайда, на наша си, родопска каба гайда. Кавалът и гайдата поемат душата на свирача и предават преживяването му. Гледай тамбурата, баламата, китарата – играят пръстите, далече са от устата, от душата на свирача и затова като свирят, скачат, циркосват се, за да направят впечатление. А гайдарят и кавалджията стоят прави. С дъха, със сърцето си изкарват глас и затова всички ги слушат уважително...”
Много уважително и с голям интерес чета и слушам родопски народни песни и изпълнения на каба гайда и на кавал. Познавах най-изтъкнатите родопски певци, като Каньо Бедров, Георги Чилингиров, Радка Кушлева, Надежда Хвойнева, която първа запя „Излял е Делю хайдутин”, Христина Лютова, Валя Балканска и някои от по-младите. Колкото и да се опитвам, въпреки голямата ми рутина, не мога да намеря нито „помашка”, нито турска песен, която да пее за родопското „помашко” овчарство.
Една от любимите песни на Николай Хайтов беше „Рофинка болна легнала” и когато я слушаше, сините му очи излъчваха особен блясък, а страните му порозовяваха. Много се вълнуваше и при изпълнение на песента „Девойко мари, хубава”, намерила вдъхновен изпълнител и в лицето на артиста Васил Михайлов...
Един журналист преди година каза, че заради песента „Рофинка болна легнала” прекарал три дни в Родопите. Научил, че е „създадена по истински случай и я знаят и трите етноса в Родопите – българи, турци и помаци”. Като илюстрация веднага пуснаха песента да зазвучи в ефира. И тя се лееше на хубав, родопски диалект и завладяваше съзнанието на слушателите... Е, в едно не много далечното време, висшестоящи фолклористи, които според властта тълкуват и фолклора, прекръстиха Рофинка на Росинка. След десети ноември 1989 г. същите „водещи фолклористи”, веднага възстановиха името на Рофинка в песента и оплюваха „силата на политиката и властта пред слабостта на науката...”
За голяма моя радост, в книгата „Овньо льо вакал, каматан...” няма такива “изгъзици”, както казват моите приятели шопите. Написана е искрено, с много любов и голяма отговорност. Който я прочете, ще получи познания по третираните въпроси почти колкото би получил след няколко университетски семестъра. И би се научил, че овчарството е деликатна работа и трябва много труд, докато го овладееш. А тия, които го познават добре, знаят неговата огромна стойност за живота на човека. За такова съзнание говори и следният случай.
През 1952 г. Държавният ансамбъл за народни песни и танци, сега „Филип Кутев”, издирваше прочути изпълнители на народни хора. Един от първите „народни хореографи” беше чичо Димитър от село Мрамор, Софийско. Три пъти в седмицата отиваше специална кола да го довежда за репетиция в ансамбъла. Но един ден, по някаква по-особена причина, нямаше кола. В трамвая възрастният човек помоли едно момиче да му отстъпи мястото си. Бащата се оказа там и грубо го наруга: „Дървен шоп! Овчар такъв! С какво право искаш това място! Гледай си шопските овце, нямаш право да ни притесняваш в трамвая!”
Селянинът го изгледа и високо каза:
- Какво лошо има, че помолих момичето да ми отстъпи мястото си! Възрастен човек съм и на тебе мога да бъда баща. А на нас шопите и овчарите не ни гризайте опинците. Защото ние, овчарите, сме всичко за вас: дрехите, обувките, месото що ядете, сиренето, маслото... Без нас не можете да живеете. Сега, както ни вкарват в текезесето и ни зимат земята и стоката, че ни тражите, ама нема да ни найдете! Сега ядете убав леб – ние го изкарваме, ядете млеко, сирене, масло, извара, месо и всичко от убаво, най-убаво и чисто. Че дойде ден и нема много да се забави, че ядете долна стока, лайна че ядете и за нас че се молите, цървулите ни да ядете, ама ние по овчарски че се загубиме! – каза това и скочи да слиза, преди да сме стигнали спирката...
Тия думи на простия шопски селянин се оказаха пророчески за днешното наше технологически и химически развито производство... Всичко има, ама няма нищо истинско нито в хляба и храната ни, нито в платовете за дрехи и кожите за обувки... Затова мисля, че книгата на Тодор Коруев и неговата „Жалба по славното родопско овчарство”, е жалба на целия български народ. Тя е история, която трябва да научиме, да овладееме, за да сме достойни наследници на скромните, родолюбиви и знаещи тьошки родопски кехаи и всички истински български люде!
