До идването на власт в Турция на ислямистката Партия на справедливостта и развитието (ПСР), най-популярният цитат беше казаното от Ататюрк: „Колко е щастлив този, който може да се нарече турчин!”. Именно революцията на Мустафа Кемал, последвала борбата срещу чуждата военна окупация (1919-1922), е сложила край на Османската империя и султанското управление през 1923-та, от една страна, и на Халифата - от друга през 1924 г.
Обаче „военните намеси”, както в Турция наричаха трите военни преврата след Втората световна война (1960, 1971 и 1980 г.), заплахите на турския ГЩ по различни поводи, и корупцията на светските политически партии, изредили се в управлението след премахването на еднопартийния режим на кемалистката Народно републиканска партия (НРП), създадоха благоприятни предпоставки за установяването и възхода на ислямизма.
Добрали се до властта, ислямистите на премиера Реджеп Тайип Ердоган създадоха една привидност на демократично, некорумпирано и социално справедливо управление, позволило си да посегне върху политическия „коректив” в лицето на армейското ръководство, представящо се за единствен пазител на принципите на Ататюрк. Да не забравяме, че при инагурацията на президента ислямист Абдуллах Гюл, бивш министър на външните работи на Турция, тогавашният началник на ГЩ демонстративно не присъства. И че ГЩ излезе с предупреждение към политиците от ПСР относно загърбването на заветите на Ататюрк. Но за учудване на анализаторите, генералите не извършиха поредната си „намеса” и допуснаха премиера Ердоган, той и председател на ПСР, да започне да кадрува в Турските въоръжени сили, и дори да назначи за началник на ГЩ един жандармерист, след като дотогава този пост се заемаше винаги от командващия на Сухопътните сили.
Очевидно вътрешната обстановка в Турция и по-специално икономическият подем, както и международното положение, не благоприятстваха осъществяването на нов военен преврат. Нещо повече, прокуратурата подгони дори действащи и пенсионирани генерали, адмирали и офицери, обвинявайки ги в подготвен заговор – т. нар. Операция Чук и аферата Ергенекон. Отделен е въпросът доколко са били реални „доказателствата” за тези престъпления, но е факт, че десетки „заговорници” бяха хвърлени в затвора, без да могат да бъдат повишени. Това според в. „Джумхуриет” (27.05.2013 г.) е породило проблем с недостига на кадри, на който ГЩ се опитал да намери разрешение. Според публикация на вестника ГЩ подготвил проектозакон, предвиждащ възможността за пенсиониране на уволнените и осъдени по процеса „Чук” и за шпионаж офицери, ако са достигнали пределната възраст за съответните звания. По този начин хем щял да се разшири съставът на кадровите генерали / адмирали, хем той щял да се подмлади. Ако законът влезе в сила преди 30 август, през тази година можело да влязат в редицата за повишение в звание генералите и адмиралите, които през 2010 г. са били повишени в по-горно звание. Вдигната е преградата „възрастова граница”. А в Турските въоръжени сили все още в звание „корпусен генерал” се намират завършили военното училище през 1978 г. Понеже срокът за престой в звание на генералите беше 4 години, той е причина да им се поставя възрастово ограничение и да не могат да станат командващи на видовете въоръжени сили и началници на ГЩ. С падането на срока за престой в звание на генералите / адмиралите от 4 на 3 години, и на полковниците - от 5 на 4 години, се смята, че този проблем ще бъде преодолян и ще се осигури подмладяване с 5 години на командния състав.
Така, получавайки по-ранно повишение, генералите и адмиралите, които поради възрастовата граница не са могли да станат командващи на видовете въоръжени сили и Главното командване на жандармерията, няма да бъдат подлагани на възрастова граница.
С проекта се разширява и член 65 от Закона за личния състав на Турските въоръжени сили, който засяга положението на задържаните военни. Освен това, без да се спъват с възрастова граница, по-млади офицери ще могат да се добират до длъжностите началник на ГЩ, командващ на Главното командване на жандармерията и командващи на другите видове въоръжени сили.
Проектът съдържа 246 страници и е бил изпратен на по-нисшите командвания за мнение. След като бъде оформен окончателно, щял да бъде изпратен на заинтересуваните институции за оформянето му в закон. В него се смекчават и условията за влизане във военните училища, които подготвят кадрите на командния ешелон. Едновременно с това проектозаконът за личния състав на Турските въоръжени сили, представен от началника на ГЩ армейски генерал Недждет Йозел, открива пътя към заемане на офицерски и подофицерски длъжности и от хора с двойно гражданство. Тоест, преселници от България. (Нещо, с което се подготвя почвата за поставяне и пред България на въпроса за приемането на хора от малцинствата във въоръжените сили и специалните служби.)
„Намигането” на властите към турските военни има и друга причина, далеч от предотвратяването на поредния военен преврат. Според в. „Хюрриет” (29.05.2013 г.) министърът на отбраната в правителството на Ердоган, Исмет Йълмаз, споделил, че от 1 януари 2005 г. до 7 март 2013 г., т. е. за осем години, въоръжените сили са били напуснати от 44 945 военнослужещи, от които: 8349 офицери; 23 007 подофицери; ефрейтори и чавуши специалисти – 13 589. Последните по свое желание не са подновили своите договори. Според в. „Миллиет” (30.05.2013 г.) само за една седмица 300 офицери напуснали Сухопътните войски. И причината за това били назначенията им на длъжности в източните и югоизточните области - там, където се водят сражения с кюрдските партизани, или се подготвя военен конфликт със Сирия.
Девизът на Ататюрк „Мир в страната, мир в света” е захвърлен в килера!
Ето защо, научавайки за новите си местоназначения, офицерите и подофицерите подали молби за уволнение или за пенсиониране.
При цялата деликатност на отношенията между ислямистите на Ердоган и турските военни, има нещо, което първите заимстваха от вторите и това е доктрината за турско-ислямския синтез. Нейната основна идея е примиряването на исляма с национализма от кемалистки тип и осигуряване по този начин на националното единство.
Впрочем, военният режим след 12 септември 1980 г. ще бъде запомнен с неимоверното нарастване на броя на религиозните гимназии за имами и хатипи и с броя на джамиите (50 000 през 1989 година). Но няма добро ненаказано. Ислямът е „умерен” и „кротък” само под чатала на светската държава. Веднъж добрали се до властта, турските ислямисти започнаха да отменят един след друг „принципите и реформите” на Ататюрк и да въвеждат нормите на Шериата (ислямското право). Последният пример за това е „разрешението” на властите жените да ходят с шалвари и забрадки на обществени места, в това число във Великото национално събрание на Турция или Меджлиса. Напомням, че като кмет на Истанбул Ердоган се опита да въведе отделни автобуси за жени.
Ако облеклото е сравнително второстепенен въпрос, не така стоят нещата с отношението на днешните управляващи към Османската империя. Специално министърът на външните работи Ахмед Давутоглу не крие мераците си за възстановяване на империята в някогашните й граници на Балканите, Крим, Кавказ, Азия и Северна Африка. На 25 май 2013 г. той участва в конференция в Кония по повод 30-годишнината от смъртта на Неджип Фазъл Късакюрек, смятан за символ на възстановеното национално самочувствие. В своето слово Давутоглу похвали „достойното” държание на своя шеф Реджеп Ердоган на форума в Давос. Дори го нарече „юстат”, сиреч „маестро” или „Учител”. Според него, извиквайки „Аз съм тук!”, „учителят” изразявал самочувствието на цял един народ. „Това е разликата между онези, които са чели Неджип Фазъл и тези, които не са – казва Давутоглу. - Щом веднъж се изправите на крака, няма повече да сядате!” И продължава: „Учителят се обвинява в оскърбление на турската националност Казват за мен, че ме упреквали като „неомюсюлманин”, а нас наричат „неоосманлии”. Щом на учителя са казали „неомюсюлманин”, за нас е чест да ни наричат „неоосманлии”.
Нито той (Ердоган) ще се разтревожи от това, че го наричат „неомюсюлманин”, нито ние, че ни споменават ведно с нашата история. Но на поставянето отпред на представките „нео”, без да е нужно да се ограничаваме с това, казваме: ние сме днешните представители на древната самоличност на онова древно минало и се гордеем с това”.
И на тази държава, чиито управници въздишат по Османската империя и „османското присъствие”, герберите Борисов, Цветанов, Караянчева, Николай Младенов и др. ходатайстваха за членство в ЕС! Някои дори ходиха на конгрес на ислямистката ПСР в Анкара.
Със същото безразсъдство византийските императори и балканските и европейски владетели са викали на помощ срещу своите християнски съперници турски отряди. По-късно османските историци ще охарактеризират тази „помощ” така: „Да помагаме на свинете срещу кучетата и на кучетата срещу свинете!”
Ако на някой Тома Неверни изявленията на турския външен министър не му стигат, за да проумее новата ислямска заплаха за България, ще му напомним защо според в. „Миллиет” (26.05.2013) вицепремиерът на Турция Бюлент Арънч е упрекнал организаторите на 7-мия фестивал на културата, туризма и изкуството на планинците от Юнтдагъ (планина и градче на север от Маниса). Понеже вместо „Мехтер маршъ” (Мехтер се наричал еничарският духов оркестър), фестивалът започнал с марша „Десета година”. „По-логично би било да започнем с Мехтер маршъ” – казал вицепремиерът. (Фестивалът се провел на поляната за пикник в Ортакьой, Маниса, с участието на 5000 души, свикани от културното дружество YUNT-DER).
Така че неоислямизмът и неоосманизмът не са празни думи, а последователно налагана доктрина на управляващата ислямистка ПСР. Когато споменатите по-горе гербери участваха в конгреса на тази партия, дали са разбрали какви са плановете й за България? Едва ли. В противен случай, вместо да поощряват създаването у нас на още една турска партия, НП „Свобода и достойнство” като заместител на ДПС, щяха да направят нещо за прилагане на оня текст от Конституцията на Република България, който забранява съществуването на етнорелигиозни партии. И когато днес негодуват, че с гласовете за ДПС в Турция са избрани трима депутати на движението в София, да не забравят, че Изборният кодекс, по който протекоха извънредните парламентарни избори на 12 май 2013 г., както и системата за разпределяне на мандатите бяха приети от парламентарното мнозинство на ГЕРБ.
Що се отнася до реставрацията на Османската империя, ще напомним, че България е изиграла съществена роля за нейното пропукване и премахване. Това признава и статията на Волфганг Гребер в австрийския „Ди Прессе” (24.05.2013 г.), препечатана във френския седмичник „КИ”. Според него, в Балканската война България е изкарала 350 000 войници при 230 000 сръбски, 130 000 гръцки и 45 000 черногорски. Авторът описва трудното положение, в което е изпаднала тогава османската армия: „Невъзможно беше, така да се каже, да се докарат усиления по море поради присъствието на гръцкия флот. А поради настъплението на българите в Тракия, османската армия се оказа отрязана от главните си сили, разположени прекалено на Изток, в Македония и Албания.” И още: „Интересна историческа подробност: българските самолети бяха първите в Европа, провели въздушни операции с разузнавателна мисия (на 16 октомври 1912 г.) и бомбардировъчна такава (на 17 ноември 1912 г.)”.
Странно, но тогава самолетите на българската армия са били най-многобройни от всички европейски армии. Просто нашите генерали по-напред от другите са оценили значението на самолета като бойно средство.
За съжаление, 100 години по-късно, на Гергьовския парад на Българската армия, летяха само три вертолета, носещи националния трибагреник, а по булевард „Руски” в София маршируваха спешени войници. И въпреки хвалбите на Борисов и Цветанов, авторитетът на държавата ни се свлече дотам, че българските превозвачи трябва да блокират ГКПП, за да спрат издевателствата над тях на турска територия. Дано правителството на Пламен Орешарски е научило водещия принцип на турската политика: „Ако мине”. При решителен отпор Турция отстъпва.
Време е българската дипломация да разиграе европейската карта не само срещу Скопие.
