Писмо до Ботев...
Казват често, че ние сме поколение без ясни критерии за нравственост, че сме неуки и незнаещи. Че са ни скучни Вазов, Елин Пелин и Пенчо Славейков... Че сме безотечественици и нихилисти, дори че футуризмът в България това сме ние, защото в Европа той отшумял още в средата на 20 в. Не им вярвай, войводо! Te виждат често само повърхността, може би защото не могат да осъзнаят, че младостта се бунтува, а зрелостта дава оценки. Забравили са своите бунтове и своя плах футуризъм...
Ти можеш да ни разбереш, войводо. Твоите “мечти мрачни, мисли бурни” сега са “разпнали” и нашите млади души. Агресивни сме, защото и нашата кръв “се ядно в жили вълнува”. То е пак същото, войводо. Не знаем “добро ли, зло ли насреща иде”. Или може би още не сме се научили да го различаваме. Изключвам, разбира се, тези млади хора, които изливат агресията си в жестокост. Тях обаче не ги ли направи системата такива? Ниe не можем да викнем като теб: “Хляб или свинец”, защото нашата епоха има други методи за отстояване на правата. Но това не ни пречи да питаме човеци ли сме, или скотове?! Не играем ли даже когато ни бият? Като в твоя “Гергьовден”... Бият ни с обещания, които се връщат като бумеранг с надпис: “И това беше химера”. Ти си го написал другояче: “Пак преобразования на думи, пак реформи на хартия”.
Нашата “борба със стихиите” на злото е белязана със самотата на неразбирането. Може да не сме запознати с всичките ти стихове, но те чувстваме по-близък от мъдрите и не се боим да ги четем. Докато тези, които ни смятат за невежи и безродни нихилисти, не смеят да те препрочетат. Не смеят и да си спомнят твоите думи, с които съдиш и днес онези, които няма от какво да се стреснат и “да протестуват против своите скотски теглила”.
Какво би казал, войводо, ако видиш, че днес пак бедният ти народ “мълчи като риба, търпи като вол... и е роб безусловен”? Може би е достигнал отново до състояние, за което заслужава пак да прокълнеш “ако и занапред остане така равнодушен към своята горчива съдба”?!
Обвиняват ни, че не сме изчели “Записките...” и “Под игото”. Но сме родолюбци и не искаме да напуснем Отечеството си, защото още не сме го опознали. Още не сме използвали всички шансове, за да живеем в истински свободна България, за която перото и сабята ти се сляха в едно – там, където твоята молитва най-накрая се сбъдна, а разкъсващите те въпроси към Създателя намериха отговора: “Който умре за свободата, той не умира само за своето отечество, а за сичкия свет”.
Нашата „агресия”и „футуризъм” са породени от стремежа България да не се превърне в Диарбекир – “гробница на българските млади сили”, “иностранците” да не “гледат на назе като робове”, а “да заемеме от Европа това, щото ни е потребно, щото не ни достига и щото е признато за полезно на човекът... със сляпото подражание на Европа ние ще да достигнем да бъдем робове сами на себе си.”
Изглеждаме скандални като външност и поведение, но това е само роля. Ние бягаме от онова, което изпиваме като чашата на страданието. Иначе защо обичаме хората и фолклора, макар и понякога “малко по така”? То е, защото ни иде отвътре, от родовата памет. Българи сме. Просто сме българи. Все някога ще наваксаме пропуснатите книги, ненаучените уроци, ще се докоснем до мъдростта на историята. Сега имаме друга мисия. Много сме млади и сърцата ни търсят опорната точка. Сега намираме себе си. Така, както ти си намерил мисия за изгарящата те младост.
Войводо, ние сме тук, по стъпките ти – имаме още много неща да те питаме. Защото за теб никога няма да спре да пише перото, четката да те вае, песента да те възпява.
Не вярвай, войводо, че не обичаме народа си и не знаем корените си. А ти колко вселени побра между “Гергьовден” и писаното във в. “Независимост”, в бр. 34 от 1874 г.?: “Аз обичам народа си , аз милея за него и затова, при сичкото си негодувание против неговата политическа апатия, аз вярвам, че той ще да чуе гласа на своите верни синове”. И ние сме част от този народ, за който вярваш, че “има неизчерпаем източник на живи сили”.
Нас понякогани наричат агресивни. Ние обикновени ученици, и изключвам ония - жертвата на системата. Ние сме просто „Викът” (като в картината на Йеронимус Бош) във вселената, в която се опитват да ни тровят с наркотици, атеизъм, съвременни “удоволствия”, които „всички трябва да изпитат, за да се калят”? Кой ни лепна това прозвище - на нас, обикновените, които не сме персонажи от „Неограничен достъп”? Не може ли да ни окачествят с думата “буйни”?
Напук на песимизма, който ни приписват, ние сме сигурни, че “българският народ не е в гроба на своето преминало, а в люлката на своето бъдеще”. Защото ни има нас, които искаме като теб “да наредиме живота по принципите на най-новата наука за свободата”.
Това сме ние – сигурно сме много луди глави, но сме още много млади и онази тръпка, че всичко е пред нас, ни дава криле. Не можеш да променяш нещата все още, но не ги и разбираш. Неразбирането защо има повече зло, отколкото добро, ни прави бунтари без цел, но ако кротуваме, просто ще се взривим.
Ти ни разбираш напълно, нали? Защото и теб са те наричали “нехранимайко” и “пройдоха”. Кой ли тогава те е разбирал напълно всъщност? Може би само святата ти майка и оня, за който си пролял пред целия свят мъжките си сълзи и повелил на народа си: “Плачи!”.
Нашият плач е стаен. Защото ти трябва да дойдеш отново. Да те създадем от цялата сила на нашата младост, която иска “и най-малките способности да могат да намерят арена и да добият славно име между народа ни.”
Разбираш, нали, войводо, защо е понякога тази безпътица, в която ни обвиняват, че се лутаме? Ти, който не щадеше нито “слепците с очи”, нито “рояка скотове в сюртуци и реси”, нито “лъжците и безчестните тирани” си вярвал, “че между нашите духовни отци има добри учители, умни пастири, щедри и искрени родолюбци...”, и че “когато екзархията ръкополага владици, то тя строго трябва да изследва животът, характерът и преминалото на своите кандидати ”.
Вярно е още , че твоята молитва е към оня Бог, който има неразбрани и до днес измерения, а не сляпото овчедушие. И че с Неговата благословия си се надявал да победиш. Защото гневът ти е бил не срещу Него, а срещу преиначаването му, “Обезславлено от фанариотите”.
Затова не им вярвай, войводо. На тези, които не ни познават, не ни възлагат надежда за бъдещето на Отечеството. До капитана и пасажерите на “Радецки” си написал: “Да живее България! Да живее Християнска Европа!”
И ние искаме същото. И нашите девизи са като твоите. Но в тази различна България това е понякога смешно. Или страшно. Или предизвикателно.
Но не им вярвай, войводо. Това не се отнася за нас.
Премини пак през “тиха бяла Дунава” и слез на козлодуйския бряг. Има кой да те срещне.
И да те последва...
