Може би именно Трети март е поводът да изразя отношение по един съдбовен период от историята на България и на българския народ. Да припомня, макар че се знае, че когато завладява България, Турция е военно-феодална държава, а султанът раздавал ленни владения на своите приближени (пожизнено) преди всичко за военни заслуги. Според Корана цялата земя в държавата принадлежала на султана, тъй като той бил наместник на аллах на земята. Спахиите и другите ленни владетели получавали земята заедно с населението, закрепостено към нея. Големите владения се наричали хас.
Българският народ като цяло бил причислен според турското законодателство към т. нар. кяфир рая (които отричат Аллах и неговите пратеници, б. р.). И поради това, според съществуващия „Канун-наме” (законник) населението било обложено с най-тежки данъци: аурус акчаси, аварис дирание, както и с данъците за покупко-продажба на храни за турските правителствени нужди и аскера – данък араба, мензил акчаси, белдер, чара хор и много други. В книгата си „Кратка история на българския народ” Йоно Митев пише, че броят на данъците достигал 80! Един от най-тежките бил джизие,* плащан в пари, като с него се откупувало правото на немюсюлманите да живеят в турската държава. Димнина бил данък, събиран от всяка къща, т.е. от всеки комин, а емляк – за недвижим имот.
Най-тежък бил данъкът девширме. На всеки пет години турската власт вземала едно на всеки пет момчета, между 8 и 12-годишни, за попълването на еничарския корпус. Има предание, че момчетата от родното ми село - Голямо Конаре, - се обличали в женски дрехи, щом се чуе, че в селото пристига турски чиновник и ще записва момчета за военен данък. Списък на новородените не бил воден в общината, нито в черквата, но все пак и от моето село взимали момчета за еничари. Преди години наша съседка, Йорданка Кантарева, ми разказа за такъв случай в нейния род. Дядо Тенко Кантарев е неин прадядо, като малък майка му го криела в яслите, но веднъж конят го ухапал по гърдите... Взели го еничар на 8-годишна възраст. След Освобождението Тенко се завръща и намира майка си сама. Тя го познала по нишана, който му останал от ухапването на коня, но от вълнение тя пада и умира. Тенко си направил къща (колиба) и се оженил за Стояна и от него започва Кантаревият род.
По време на война били събирани повинчари (предполага се, че думата произлиза от „повинен” – „задължен” за мекере, от турски, мекере, „товарно животно”). Повинчарите съставлявали обоза за превозване на боеприпаси, ранени и болни аскери. По време на Кримската война (1853-1854 г.) Рангел Команов от голямо Конаре, който тогава бил 56-годишен, ходил мекереджия с колата си чак до Шумен.
През 19 век един от най-тежките данъци бил натуралният. Наричал се „десятък” (юшур, обхваща всички земеделски произведения). Събирал се по времето, когато се прибира реколтата. Според наредбата във всички села имало общи хармани, където хората откарвали определения десятък от снопите и другите селскостопански култури. В Голямо Конаре също имало такъв харман, за който съм чувала от стари хора още като малко момиче. От скотовъдството също се е събирал паричен данък - беглик. Всички стопани били длъжни да отведат стоката си на бегликшкия харман, където представители на властта установявали общото количество и заделяли за държавата.
Не по-малко тежала на българското население и ангарията. Доскорошните феодали – болярите, били заместени с крепостната зависимост от турските спахии. В с. Цалапица, съседното на Голямо Конаре, не са живели турци, имало е само представител на турската власт. Но въпреки че в селото нямало бейски чифлик, също давали ангария, защото близките бейски имоти се обработвали ангария. Българите били задължени да обработват най-напред бейските имоти, а след това собствените си ниви...
Трябва да отбележа, че много от данъците, изброени дотук, село Корукьой (Горско село) не било задължено да плаща, това е всъщност старото име на Голямо Конаре. Ползвало се с правата на войнишко село, тъй като отглеждало коне за турската войска. Оттам и българското му название – Конаре. По-късно, понеже бързо нараствало, го нарекли Голямо Конаре. Такива конезаводи (наричани тогава в нашия край “коневръзи”) имало и на мястото, където днес са селата Ръжево Конаре, Мало Конаре (предишното му име е Доганово Конаре), Манолско Конаре, Куртово Конаре и др.
Какво представлявали войнишките села? К. Иречек в „История на българите” пише, че там населението живеело независимо, под управлението на своите войводи, не се плащали данъци и били освободени от всякакви тегоби. Една част от тях, без да получават заплати, въоръжени с копия и боздугани, придружавали обозите, копаели окопи, гледали коне, секли дърва и разни други работи. Останалите отглеждали султанските коне в самия Цариград.
Институтът „войниклък” просъществувал почти 300 години, учреден е от султан Мурад I (1362-1389 г.). В свои мемоари сърбинът Михаил Константинович, който служил през 1455-1463 г. в еничарския корпус, пише: „Има също някои свободни християни, които никому нищо не плащат, но затова пък не получават и никаква заплата; те се наричат войници, услужват на господаря и ако потрябва, водят императорските коне.” Всеки войник стопанисвал свободно от данъци парче земя, наричана бащина. Главата на войнишко село бил черибашия (от турски: “чери”, войска, и “башъ” - глава), също войник...
На служителите в турската армия и проявилите се в производството на барут, в коситбата и отглеждането на коне със султански ферман се подарявали големи площи земи бащини. И досега в Цалапица тези места се казват „Дешева бащина”, „Бундова бащина”, „Керемеджийска бащина” и др.
“Войниганските селища имали свои знамена, под които войниците отивали на царска служба. Главното войниганско знаме, както ми разказа стогодишният Недельо Цоцов, ... в Пловдивска област принадлежало на панагюрци. Войниганската свобода съществувала с известни промени до началото на 19 век. Оттогава турското правителство започва постепенно да я ограничава, докато напълно я унищожава с танзимата от 1839 г.” (Марин Дринов, „България в навечерието на своя погром 1875 г.”, „Славянски сборник”, т. 2, СПБ, 1877 (откъси), „Непресъхващи извори” – из историята на Пловдивско.)
В „Пътуване по България” Константин Иречек споменава и Голямо Конаре като войнишко селище: „Войнишките села с християнско българско население са били доста многобройни в старата Турска империя. Баш байракът на войниците от Пловдивско според преданието бил в Панагюрище. Само Панагюрище било надарено с войнишки права, но не и околните малки планински села. Други войници, за които имам положителни сведения, живеели в голямото село Голямо Конаре (3547 жители) в равнината между Средна гора и Пловдив, отгдето произлезе революционното движение, което в септември 1885 г. съедини Румелия с България...”
В цялото Овчехълмие вероятно не е имало войнишко село. Говори се за Елешница, а Цалапица била разделена на две: половината било войнишко село, а другата половина – рая; враждували помежду си, не се женели, не ходели заедно на работа, не се черкували в една черква, имали отделни черкви. Дори не се погребвали в едни гробища. Имали и отделни свещеници. (Цалапица е старо българско селище, заварено при турското нашествие, когато се установили и такива отношения между двете махали.)
През 1885 г. Цалапица била поканена от Голямоконарския революционен комитет да вземе участие в борбата за Съединението. Участие взела само раята! Войнишката махала отказала и не взела участие в четата на Иван Добричков, която се присъединила към четата на Чардафон. Но Войнишката махала се чувствала задължена да поддържа румелийската власт и не сторила това, а останала неутрална. Едва след Съединението на България различията се позаличили и жителите на Цалапица, както и навсякъде другаде, се почувствали равноправни граждани на конституционна България...
В Голямо Конаре, както и в Цалапица, турци никога не са живели, но селото било заобиколено от турски селища, от чиито жители страдало. Имало случаи да нахълтват в селото, въпреки че било забранено, и да пребиват хора, както и да нападат коневръза и да правят поразии, а след това турските власти обвинявали за всичко конярите. Но въпреки това голямоконарци се наложили над околното турско население и икономически, като завладели конярството, овчарството и земеделието. По този начин създали от селището си бъдещия град Съединение, една здрава крепост на българщината.
Това е в съвсем общи линии представата за турското “присъствие” в България. Разбира се, не може да се отрече и човещината, проявявана от някои турски управници, както и известно разбирателство между обикновеното българско и турско население.
В Голямо Конаре в детските ми години се знаеше легендата, че някой си Бекир чауш обичал българите и много ги защитавал... При него слугували предшествениците на днешните бекирски, които продължават да носят неговото име. Ето какво пише в записките си един от най-учените хора на Голямо Конаре в миналото, бивш народен представите, земеделец, приятел на Стамболийски, дядо Найден Команов: „Майка ми разказваше, че един данъчен чиновник задържал арестуван баща ми в един обор за недоплатен данък. След няколко часа тя отишла да види какво става. Отворила вратата на обора, баща ми си излязъл и си отишъл у дома, но турчинът вече не се завърнал. Турците не били много придирчиви към нарушителите на реда. Достатъчно било турчин да се убеди, че българинът се бои от него, че е готов да се подчинява, за да го не преследва повече. Когато му кажат аго, нему му стане драго и прощава всяко прегрешение”.
Данъчен чиновник, ако се убеди, че у народа няма пари, направо си заминавал и се връщал, когато сметне, че хората са нещо позабогатели и опаричили. Не е имало случаи за данъци да се продават домашни вещи или имоти и стопански инвентар. Затова старите хора считаха, че българското управление често е по-лошо и от турското. Българските управници заповядваха събирането на данъците без всяка пощада към бедняка, каквито бяха всички данъкоплатци. Бирниците продаваха де що намерят из къщата на длъжника. Стигаше се дотам да се продават малки вехти чорапчета на деца, паници, котли, черги, орала, сърпове и паламарки и понеже липсваха купувачи, подобни неща се продаваха съвсем евтино, почти без пари. Така българските власти си спечелиха презрението на българския селянин. Лично аз съм свидетел как от къщата на един дърводелец извадиха люлката с малко детенце в нея, оставиха я насред пътя, изхвърлиха му бедната покъщнина и предадоха ключа на къщата в ръцете на заемодавеца. Къща с двор тогава се продаваше за по 50-60 лв. „Котките ще ви секвестирам и продам” – казваше бирникът Гуджев. (Затова “Андрешко” е положителен герой и днес!)
Така беше в Голямо Конаре преди Девети септември 1944 г. Помня, че на чичо ми, който живееше със семейството си в един килер на старата ни къщичка и беше беден, му взеха пръскачката, с която си пръскаше лозето. Той имаше една кобилка на име Зорка, толкова слаба от недохранване, че сутрин нямаше сили да стане, та се събираха пет-шест души комшии да я вдигат...
Това е едната страна на така нареченото турско присъствие в България. А другата?!..
Ще разкажа още един случай, свързан с корупцията, съществуваща тогава сред управляващите в турската държава, който е много сходен със ставащото днес в България. Около 1810 г. възникнал спор за мера между селата Български чардак (сега Голям чардак), Турски чардак (сега Малък чардак) и Голямо Конаре. Конарци разорали без разрешение част от мерата Бозалъка - разположена между трите села. Другите две села се оплакали на властите. Образувано било дело и съдът решил спора на самото място. Мерата била разделена между трите села за пашавно право (използване за паша). Така било постигнато помирение (1822 г.), ала след 20 години (1842 г.) възникнали нови спорове. Нуждаещите се от работна земя конарци разорали нови ивици от Бозалъка и чардачани се отнесли отново до съда. През същата 1842 г. отново дошъл шериатският съд и разрешил окончателно спора, като оставил целините, т.е. неразработените земи, за пасбища за общо ползване от трите села. Това било решението на съда, като били описани точно границите на мерата. Кьоравият Аргилак бил кмет на Голямо Конаре. Възседнал хубав кон, като преди това сложил на седлото си едни дисаги, пълни с кремъни (кремъци). Започнал да разиграва коня между конете на съдиите и от време на време потупвал с ръце дисагите с кремък, които дрънчали, все едно са пълни с пари, донесени за раздаване на съдиите... Този случай е характерен за времето и показва корупцията сред турското чиновничество. Аргилакът спечелил делото само с потупване на пълните с кремъци дисаги, чийто съблазнителен звън спечелил подкупната кадийска душа в полза на Голямо Конаре... Спорът бил решен в полза на конарци, а Кьоравият Аргилак бил увенчан със славата на умен и ловък водач на селото. Също такъв ловък негов другар бил Тодор Кошов чорбаджи, който много помагал на Аргилака в борбата за придобивки на селото.
Що се отнася до клането в Батак, което днес някои отричат, понеже уж нямало робство, а само присъствие, ще посоча един откъс от книгата „Непресъхващи извори” – документални материали из историята на Пловдив и Пловдивско, издирила, подбрала и редактирала Кирила Възвъзова – Каратеодорова. След потушаването на Априлското въстание от 1876 г. американският дипломат Юджин Скайлър обиколил в продължение на 40 дни пострадалите области, и докладва на американския посланик Мейнард в Цариград (докладът е публикуван в английската Синя книга № 1, 1877 г.):
„Ваше превъзходителство,
Относно зверствата и кланетата, извършени от турците в България, чест имам да ви осведомя, че посетих градовете Одрин, Пловдив и Татар Пазарджик, както и селата Станимака, Кадъкьой, Кричим, Перущица, Пещера, Радилово, Батак, Калагларе, Панагюрище, Копривщица и Клисура, в Пловдивския и Пазарджишкия окръг. От онова, което лично видях, и от разпитите, които направих, и от сведенията, които получих, установих следните факти.”
Скайлър описва в кое селище какво е изгорено и какви зверства са извършени, и се спира по-подробно на Батак: „Докато в Копривщица царял грабеж, в Панагюрище похот, в Батак турците изглежда са имали само една силна страст – жаждата за кръв... Достатъчна е гледката на Батак, за да бъде потвърдено всичко за турските деяния при потушаването на българското въстание. А аз го видях три месеца след клането! Навсякъде бяха разпилени човешки кости, черепи, ребра и дори цели скелети, момински глави, още украсени с дълги плитки, детски кости, скелети, още покрити с дрехи.
Тук видяхме къща, чийто под още се белееше от пепелта на овъглените кости на 30 изгорени жени. На това място селският чорбаджия Трендафил бил нанизан на шиш и след това печен. Той е погребан тук. Видях един вонящ трап, пълен с разлагащи се тела, и вида на една мелница, изпълнена с подути тела. Тук видяхме и училището, където били изгорени живи 200 жени и деца, които потърсили убежище на това място. А тук беше и църквата, и гробището, където още можеха да се видят около хиляда полуизгнили трупа, които изпълваха заградения двор и образуваха един куп, висок няколко стъпки, където между камъните, които направо бяха нахвърлени, за да ги покрият, стърчаха ръце, крака и глави и отравяха въздуха със своята смрад...”
В книгата са отпечатани впечатленията и на други свидетели на това чудовищно деяние...
Да! Прав е Юджин Скайлър: достатъчна е гледката на Батак, за да бъде потвърдено всичко за турските деяния при потушаването на българското въстание.
И това е достатъчно!
* джизие, харач (тур. ciziye) Поголовен данък, плащан всяка година от мъжкото немюсюлманско население в Османската империя. Събиран от държавни чиновници-джизиедари, за държавната съкровищница и рядко в полза на феодални владетели. От 14 в. до 1691 г. е налаган на всяко домакинство; след това - на глава според имущественото състояние (населението се дели на 3 категории)
